Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (61)

Глава шестдесета

15 юни 1960 г.

В деня на сватбата на Джак Магнъс времето се усмихна с цялото си великолепие. Беше ярко юнско утро, изпълнено с аромата на нежни нови листа и признаците на наближаващото плодородно лято.

След като се събуди, Джак дълго лежа в леглото, обзет от почти хлапашко вълнение, като че ли бе Коледа и ей сега щеше да хукне към долния етаж, за да отвори подаръците си под елхата.

Най-сетне стана, обръсна се и най-внимателно приведе тоалета си в ред, като облече редингот със сива жилетка и тъмни раирани панталони, след което нареди да го откарат в дома на родителите му. В огромните стаи цареше атмосфера на делова възбуда.

Качи се да види Джули. Тревожеше се за нея, защото Мама го бе предупредила, че може и да не дойде на сватбата, тъй като била доста разстроена.

Но Джули изглеждаше спокойна и дори в добро настроение.

— Почакай само да видиш какъв подарък съм ти приготвила! — възкликна тя. — Ще ти дойде чудесно за сватбеното пътешествие.

В неуморно шарещите й очи играеха лудешки пламъчета. Джак се запита дали не е взела някое от нейните хапчета, макар и толкова рано. Но сестра му, облякла специално за случая изключително красива рокля, побърза да го увери, че ще се държи прилично. Думите й се потвърждаваха и от нейното спокойно, сдържано поведение.

Мама кръстосваше нервно къщата, тревожейки се за всичко и опитвайки се същевременно да дава вид, че е повече от доволна. Веднъж вече бе присъствала на сватба на сина си и сега очевидно не й достигаха сили да преживее повторно такова вълнение. Изглеждаше както обикновено разсеяна, когато се обади първо в църквата, а след това на организаторите, за да се увери, че всичко е готово за церемонията в единайсет часа и за приема, насрочен един час след това.

Джак почука на вратата на стаята на баща си. Антон Магнъс го прегърна и му намигна. „Е, големият ден дойде!“, заяви той. Изглеждаше изненадващо развълнуван.

На Джак му се прииска да се обади на Франси, но се сети, че тя изрично му бе забранила да го прави.

— Няма да ни върви, ако ми се обадиш точно в деня на сватбата — беше казала. — Ще се видим пред олтара, красавецо.

Нетърпението му растеше с всеки изминал миг. Довечера Франси щеше да бъде в обятията му на борда на яхтата на път към Вирджинските острови. Удоволствието, за което беше мечтал през всичките тези така напрегнати месеци, най-сетне щеше да стане действителност. А той щеше да бъде най-щастливият мъж на света.

Колкото повече наближаваше единайсет часът, минутите като че ли се нижеха толкова по-бавно, докарвайки го до истински бяс. Имаше усещането, че ще се пръсне.

 

 

Същото това утро в централата на „Магнъс“ стотици специалисти уточняваха последните подробности по най-мащабното и светкавично излизане на пазара с нов продукт в историята на корпорацията. В разпределителните складове в Ню Джърси, Чикаго и Сан Диего лежаха стотици опаковани и готови за доставка „МК-2000“, а на старт стоеше истинска армия от търговски агенти, готови да започнат не само най-важната, но и най-секретната кампания в своята кариера.

На следващата сутрин „Таймс“, „Чикаго Трибюн“ и „Лос Анджелис Таймс“, както и най-значителните бизнес списания и вестници щяха да поместят огромни, заемащи цели страници реклами, а в новите си броеве „Тайм“, „Нюзуик“ и „Лук“ щяха да публикуват обзорни статии за „MK-2000“, посветени на компютъризацията на американския бизнес и на епохалното значение на изобретението на „Магнъс“. И много скоро щяха да ги последват и всички големи световни издания.

Така само след няколко седмици за „МК-2000“ щеше да узнае целият свят. Досега никой не бе създавал продукт, пазен толкова дълго време в такава строга тайна, а след това демонстриран с такъв блясък.

Такова беше желанието на Антон Магнъс.

 

 

В десет часа цялото семейство се събра в салона на долния етаж. Придружени от двама прес секретари на „Магнъс“, присъстващите излязоха през парадния вход, минаха покрай стотиците репортери и се настаниха в ролс-ройсовете, които потеглиха бавно и тържествено към църквата „Свети Вартоломей“.

В колите почти не разговаряха. Всички отлично знаеха какво предстои. Това беше денят на Джак, денят, за който той се беше борил, който бе чакал и който накрая бе спечелил.

Антон Магнъс държеше ръката на жена си. Джак беше хванал ръката на Джули. Джули седеше смълчана и гледаше през прозореца.

 

 

На таванчето на „Спринг Стрийт“ Сам Карпентър седеше пред чаша изстинало вече кафе и угасналата си цигара, взирайки се втренчено в сутрешния брой на „Таймс“.

„ДНЕС Е СВАТБАТА НА МАГНЪС“, гласеше заглавието на огромна статия, описваща взаимоотношенията на бляскавия Джак Магнъс и умната и красива млада жена, с която изживял приказна любов, преди да я заведе пред олтара.

Очите на Сам за стотен път пробягаха по статията и придружаващите я снимки.

Значи днес беше големият ден.

Чакал го бе толкова месеци, страхувайки се от него, така както болен от неизлечима болест знае, че смъртта един ден ще дойде, но въпреки всичко не може да повярва в това. Опитвал се беше да се успокои, като си казваше, че все нещо ще се случи и ще я предотврати, или пък че Франси ще се опомни. Ала никога всъщност не бе намирал сили да погледне истината в очите, защото разкъсващата душата му болка не му позволяваше дори да допусне мисълта, че един ден ще изгуби Франси завинаги.

Озърна се. Никога досега таванското помещение не му се беше струвало толкова пусто. Спомни си първата седмица от живота си в Ню Йорк преди седем години, когато раната от неговия провалил се брак беше все още прясна и се чувстваше абсолютно сам на света. Именно тогава и нае този таван и за да не полудее, започна да го пъпни с всевъзможни чаркове от компютри, които, както се оказа, един ден щяха да залегнат в основата на „Моли“.

Но мъката от онези дни бе нищо в сравнение с днешната кошмарна празнота в душата му.

Предишната вечер Франси беше дошла, за да му предаде последните си инструкции относно работата на „КомпюТел“ за периода на сватбеното й пътешествие. Сам беше изслушал търпеливо малко странните разпореждания, опитвайки се с всички сили да се съсредоточи най-вече върху думите й, а не върху факта, че при следващата им среща ще разговаря с една вече омъжена жена.

Замисли се за Франси и за съпруга й, за мъжа, който е бил с нея преди него, а беше с нея и сега — след него, за мъжа, с когото не можеше да се мери. Що за човек беше Джак Магнъс? Възможно ли бе да е наистина толкова лош, колкото му подсказваше инстинктът? Или това впечатление се дължеше чисто и просто на ревност, на каквато Сам никога не бе предполагал, че е способен?

Сам сви рамене. Това вече нямаше никакво значение. Все едно, че се бореше с вятърни мелници. Играта беше приключила.

„Бъди щастлива, Франси!“, помисли си той, загледан в снимката й на страницата на „Таймс“.

 

 

Мелодията на органа се разливаше нежно в църквата, препълнена с гости, чиито знатни имена отговаряха на безценните им, ушити по поръчка тоалети. Присъстваха всички, които Антон Магнъс беше поканил — никой не бе посмял да откаже. В преддверието чакаха несравними по своята стойност сватбени подаръци от президенти, короновани особи и величия от света на бизнеса и висшето общество. Пред църквата чакаха десетки лимузини и тълпа журналисти.

Магнъсови седяха на първия ред. Джак и кумът, негов колега от „Магнъс“ и бивш съквартирант от „Йейл“, чакаха да влязат в църквата.

Някой изведнъж забеляза, че мястото, запазено за бащата на Франси, е празно. Господин Болинджър не бе присъствал и на направената преди четири дни генерална репетиция, оправдавайки се със заболяването на свой роднина. Никой от Магнъсови не го познаваше.

Беше единайсет без десет и Антон Магнъс започна да се притеснява.

— Някой говорил ли е с Франси? — попита той жена си.

Виктория Магнъс смънка, че не знае нищо по въпроса.

— Джулиет — обърна се Антон към дъщеря си, — иди при брат си и го питай дали знае какво става с Франси.

Джули се извини и излезе. Джак се беше изнервил от чакане зад кулисите.

— А, Джули! — възкликна той. — Точно ти ми трябваше. Намери Франси и виж какво я задържа.

Джули изчезна. А Джак отново зачака, правейки мъчителни опити да завърже разговор с кума си.

Джули се върна след пет минути. Изражението на лицето й беше непроницаемо.

— Тук я няма — уведоми го тя.

Джак пребледня.

— Как така я няма? — извика той. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Тя трябва да бъде тук! Но какво става, за бога?…

— Говорих с пастора и с церемониалмайстора — сви рамене тя. — Няма я, и толкоз. Няма ги и шаферките.

Джак се нацупи.

— Вероятно й се е случило нещо — промърмори той. — Някой трябва да отиде да я потърси. Но това е просто невероятно!

В този момент се появи и Антон Магнъс и забелязвайки суматохата, тръгна да придружи Джак до най-близкия телефон. Джули последва двамата мъже със загадъчно и напрегнато изражение на лицето. Джак позвъни в апартамента на Франси и запристъпва от крак на крак в нервно очакване, докато по линията упорито се разнасяше сигналът „свободно“. Джули стоеше малко встрани и спокойно гледаше баща си в очите.

Накрая Джак затвори телефона и набра друг номер. Оттатък вдигнаха слушалката почти веднага.

— „КомпюТел“, с какво мога да ви помогна?

— Обажда се Джак Магнъс. Трябва незабавно да говоря с Франсис Болинджър, или поне да разбера къде се намира. Спешно е.

— Госпожица Болинджър отсъства — отвърна секретарката с безразличен глас. — Съжалявам.

— За бога! Та днес е сватбата й! — изкрещя Джак в слушалката. — Не може да я няма! Изключително важно е! Къде мога да я намеря?

— Госпожица Болинджър не е в кантората — поясни секретарката. — Ще оставите ли някакво съобщение, господин Магнъс?

От притеснение върху мъртвешки бледото лице на Джак избиха червени петна. Слушалката подскачаше в ръката му. Върху гърба си чувстваше погледите на цялото си семейство. И бавно, много бавно започна да осъзнава истината.

— И не знаете къде се намира? — попита той, този път по-тихо.

— Днес госпожица Болинджър е извън града — отвърна неумолимо гласът отсреща. — Няма как да се свържете с нея. С удоволствие ще предам съобщението ви…

Джак затръшна слушалката.

Обърна се и видя, че Джули му се усмихва.

— Е, скъпи братко — промълви тя, — май ти вързаха тенекия. — И като погледна към баща си, добави: — Не е зле някой да съобщи на гостите.

В гласа й звучеше неприкрито тържество.

Антон Мангъс почервеня. Едва сега започна да разбира, че е станал жертва на грандиозна измама.

— Вижте там с майка си да оправите някак нещата — изкриви злобно устни той, обръщайки се към Джак. — Отивам в централата.

„За това вече ще я убия!“, мина му през ум на излизане от църквата.

Мислеше си за това как той, синът му и цялото му семейство бяха направени за смях пред каймака на обществото и асовете на бизнеса, а да не говорим за пресата. Във вечерните си издания вестниците щяха да разгласят из цялата страна, че една никаквица, едно момиченце от най-долно селско потекло е вързало тенекия на сина му пред олтара.

През всичките трийсет години, откакто оглавяваше легендарната корпорация, Антон Магнъс никога не се бе чувствал толкова сконфузен. И щеше да си отмъсти на младата Болинджър дори това да бе последното нещо, което щеше да извърши на този свят.

 

 

В централата на „Магнъс“ го чакаше телеграма.

— Според мен трябва да започнете с нея — каза секретарката и му я подаде. — Изглежда… Всъщност може би е най-добре сам да я прочетете.

Антон Магнъс грабна телеграмата от ръцете й, отвори я припряно и се взря в текста.

„ДРАГИ ГОСПОДИН МАГНЪС,

ЦАРИЦАТА ВЗЕ ПЕШКА. МИСЛЯ, ЧЕ СЕГА ВИЕ СТЕ НА ХОД.“

Нямаше име на подателя.

Антон Магнъс я смачка и я запрати на пода. Секретарката безпомощно го наблюдаваше, докато в същото време тайно се възхищаваше на елегантния му костюм с яркочервена кърпичка в джобчето.

Антон Магнъс не влезе в кабинета си. Продължи да стои със смачканата телеграма в краката, загледан през прозореца към далечния хоризонт, докато мозъкът му работеше на пределни обороти. Разбра, че се е сблъскал с неумолим и невероятно умен противник, достатъчно хитър, за да прелъсти сина му и да го постави в това гротескно положение, и то единствено за да си отмъсти на него, на Антон Магнъс. Безгласният триумф зад краткия текст на телеграмата не оставяше никакво съмнение в това.

Но Антон Магнъс бе започнал вече да се съвзема, възвръщайки силата си. Измаменият всъщност беше Джак, а не той. Младата Франси Болинджър, станала за смях, когато Джак се ожени за Белинда, си беше отмъстила. По женски. Така да бъде!

Ала утре „Магнъс Индъстрис“ щеше да отмъсти на свой ред на малката Франси, и то на единствената имаща значение арена — пазарът.

„Утре победата ще бъде пълна — каза си той. — Играта може да започне.“

И оставяйки зяпналата си от изумление секретарка, Антон Магнъс влезе в кабинета си и затръшна вратата след себе си.