Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (14)

Глава тринадесета

Париж, 15 юли 1956 г.

Най-сетне дългоочакваният ден настъпи.

Основните компютри в Париж, Лозана и Лондон бяха готови да влязат в действие, а Франси лично бе подбрала операторите, които щяха да работят на тях. Те бяха прекарали последните две седмици в „захранване“ на компютрите, въвеждайки информация от европейските филиали, всеки от които вече разполагаше със свой отдел, имащ за задача да изпраща по телекса информация до основните компютърни бази.

Беше дошло време да се „включи системата“ и да се изпробва на практика.

Франси, заедно с Ролан дьо Лом и още неколцина наблюдатели, се намираше в парижкия компютърен център. В момента такива наблюдатели имаше и в двете други компютърни бази, където с нетърпение очакваха да разберат какво ще стане. Във всички кътчета на Европа висшестоящи Служители на „Магнъс“ и техните конкуренти със скептицизъм следяха дали новата идея за широкомащабна компютъризация ще се увенчае с успех.

Франси се усмихваше, но със свито сърце. Осъзнаваше с пределна яснота, че в основата на цялата операция е тя и отговорността е само нейна. Ако системата претърпеше провал, вината щеше да е пак нейна, тъй като тя бе авторът на основната програма. Знаеше, че днешните резултати се очакват и в Ню Йорк. По вътрешните Канали на „Магнъс“ се бе разнесла информацията, че Бордът на директорите проявява към тях особен интерес, и то не само поради факта, че решението за възлагането на цялата тази отговорност на Франси бе горещо оспорвано. Успехът или провалът на проекта щеше да се отрази най-чувствително върху положението на Джак като негов основен поддръжник, при това далеч по-чувствително, отколкото върху съдбата на Франси Болинджър.

Ала имаше и още нещо изключително важно; ако системата на Франси заработеше така, както бе предвидено, тя щеше да промени изцяло досегашната представа за бизнес комуникациите. Щеше да предизвика революция в световен мащаб, разкривайки необхватни по перспективите си финансови и практически възможности.

Затова днешният ден бе решаващ.

Франси стоеше до Ролан дьо Лом в компютърния център. Телексните линии с Лондон и Лозана бяха отворени. Когато Франси подадеше знак, в действие щяха да влязат едновременно и трите бази на интерфейса и главният оператор на парижкия център щеше да зададе на компютъра първия си въпрос. Този въпрос бе вече формулиран. Щеше да е елементарен, зададен на електронен език и изискващ да се направи сравнение между активите на филиалите на „Магнъс“ в Италия и Португалия. Отговорът трябваше да се получи след не повече от две секунди.

Франси погледна Ролан, който й се усмихна насърчително. Изглеждаше както винаги спокоен и сигурен в себе си. В красивите му черни очи се четеше увереност в нея. Франси се радваше, че е тук и че може да разчита на помощта му в този момент. През последните месеци тя бе редовен гост в разкошния му дом в Паси и се бе сприятелила с жена му и дъщерите му. Тук, в Париж, семейство Лом се бе превърнало в нейно второ семейство, а Ролан бе станал най-добрият й приятел. И сега тя се нуждаеше от него повече от всеки друг път.

— Лондон е готов и чака — обяви една от секретарките със слушалка на ухото и се усмихна на Франси.

— Лозана също — обади се втора.

— Добре тогава — усмихна се на свой ред Франси, като сключи показалец и среден пръст. — Да започваме.

Секретарките веднага предадоха думите й по телефона. Главният оператор включи компютъра, след което чрез клавиатурата зададе съответните команди.

Настъпи тишина. Контролните индикатори на екранните дисплеи кратко припламнаха. Магнитните ленти с изходяща информация се завъртяха, докато зададеният въпрос се превеждаше на електронен език. След няколко секунди принтерът изтрака и веднага замлъкна.

Операторът се надигна от стола, погледна разпечатката и се обърна към Франси. Тя се втурна към него и се втренчи в листа, покрит с хаотична мозайка от първични символи и неразбираеми части от думи.

Имаше едно-единствено изречение: „ЛИПСВА ИНФОРМАЦИЯ, ПРОВЕРИ КОМАНДАТА“.

Озадачена, Франси се намръщи и се обърна към секретарката.

— Какво казва Лондон?

Секретарката зададе няколко въпроса по телефона, след което вдигна очи към Франси:

— Не действа.

Франси погледна другата секретарка. По изражението й разбра, че и Лозана дава същия отговор.

— Ще зададем отново командата — реши Франси. — Този път ще го направя аз.

Седна пред клавиатурата и изключително внимателно зададе повторно на компютъра задачата да извърши съвършено елементарната операция, чието изпълнение щеше да бъде неговият първи успех.

Ала резултатът бе същият.

„ЛИПСВА ИНФОРМАЦИЯ“, отговори без никакво колебание машината. „ПРОВЕРИ КОМАНДАТА.“

Секретарките отново се свързаха с Лондон и Лозана и отново поклатиха глава в знак, че системата и сега не се е задействала.

Франси за трети път зададе командата. Беше не само изключително лесна, но и дотолкова проста, че бе немислимо компютърът да не реагира мигновено.

Последва: „ЛИПСВА ИНФОРМАЦИЯ, ПРОВЕРИ КОМАНДАТА“.

Франси пламна. Хвърли поглед към наблюдателите. Повечето изглеждаха смутени, но на лицата на неколцина се четеше зле прикрито злорадство. Очевидно тайничко се радваха, че грандиозният проект, погълнал толкова време и средства, се проваля пред очите им и че неговата амбициозна и самоуверена създателка търпи заслужено унижение поради своята неопитност и арогантността на творението си.

Беше се опитала да предизвика революция в дейността на четирийсет компании, и то в страни, където кракът й изобщо не бе стъпвал само допреди няколко месеца! Решила бе да ги учи как се прави бизнес! Поискала бе да промени света…

Е, толкова с компютърната революция!

Франси почти осезателно усещаше тежестта на това недостойно и самомнително разсъждение.

Опитвайки се да запази спокойствие, тя се обърна към присъстващите. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито дума. Сякаш и френският й бе изневерил така, както компютърът, на който бе възложила всичките си надежди.

На помощ й се притече Ролан дьо Лом.

— Allez, les enfants! — подвикна властно той. — Au boulot!^[1] Да запретнем отново ръкави! — След което се обърна към наблюдаващите и заяви: — Подобни инциденти сме имали и друг път. И в това няма нищо чудно. Ще ви уведомим, когато системата се задейства.

С криви усмивки и няколко иронични подмятания наблюдателите напуснаха центъра.

Ролан погледна Франси. В черните му очи се четеше безпокойство.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

— Не, благодаря — отвърна Франси, насилвайки се да изглежда колкото се може по-спокойна. — Просто ме остави да поработя. Ще се опитам да разбера какво става.

— Сигурна ли си? Дали не бих могъл да ти окажа поне морална подкрепа?

Тя поклати глава.

— Само ще умреш от скука.

— Имаш предвид, че ще ти преча — разсмя се той, — но си прекалено възпитана, за да ми го кажеш направо. Какво пък, разбирам от намеци. Но не се преуморявай. Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна тя. — До седем ще приключа.

— Добре — усмихна се отново Ролан. — И не се тревожи! Сигурен съм, че много скоро ще откриеш къде е засечката.

Франси освободи двамата оператори и седна пред компютъра. Радваше се, че е сама и че никой не може да види как треперят пръстите й, докато протяга ръце към клавиатурата.

Останалата част от деня премина в тиха агония. Онези от служителите в „Магнъс-Франс“, които още от самото начало се бяха отнесли скептично към изобретението й и гледаха на нея с подозрение като на привлекателна, но неопитна пълномощница на задокеанската централа, тържествуваха.

Франси работеше с настървение, задаваше на компютъра команда подир команда, анализираше реакциите на програмата и телефонираше ту в Лондон, ту в Лозана, за да предаде указанията си. Струваше й се, че дочува носещите се из цялата сграда шушукания по повод провала и крайно конфузното положение, в което бе изпаднала, но се стараеше да не мисли за това.

За около час успя да открие причината. Тя се криеше в програмното схематизиране на някои от информационните превключватели и преди всичко в това, че компютърът не бе съумял да дешифрира логиката на въпросната схематизация. Но установяването на проблема съвсем не означаваше неговото елиминиране. За свое голямо разочарование Франси осъзна, че днешното фиаско не е случайно, а се дължи на грешка в самата програма. Нещо по-лошо — равнището на познанията й за компютрите не можеше да й бъде от полза при намирането на изход от подобен проблем. Трябваше смело да импровизира, за да го разреши. Ако изобщо можеше да бъде разрешен, разбира се.

Погълната от работата, Франси напълно изгуби представа за времето. Кажи-речи, бе се сраснала с клавиатурата, като се откъсваше от нея само за да направи справка с данните от един или друг дисплей и да ги нанесе в огромната жълта тетрадка, когато най-сетне погледна стенния часовник.

Наближаваше полунощ.

Нервната възбуда, която изпълваше цялото й същество, изведнъж я напусна и тя буквално рухна във въртящия се стол пред контролното табло. Разбра, че се е преуморила, а работата, която я чакаше, беше тежка. Ако искаше да успее, трябваше да успокои топката, за да запази силите си за още седмици напред.

Излезе от центъра, тръгна по тихия коридор, взе асансьора и се качи в кабинета си на седмия етаж. Извади ключа, отвори вратата, заобиколи бюрото на Антоанет, влезе в стаята си и запали лампата. За свое най-голямо удивление съзря върху бюрото си огромен букет.

Към него имаше прикрепена бележка. Калиграфията беше безспорно френска, но текстът бе на английски.

„Честит рожден ден! — гласеше той. — И за много години!“ Подпис: Джак.

Дъхът й секна. Бе напълно забравила за рождения си ден. Другата седмица по това време щеше да навърши двайсет и три години. Но откъде знаеше Джак? И защо си правеше труда да я поздравява от другия край на света?

Изчерви се, когато прочете бележката докрай.

„П.П. Възнамерявам да го прекараме заедно, ако нямаш други планове. Ще се видим другия четвъртък.“

Листчето потрепери в ръката й. Джак щеше да дойде при нея!

Отпусна се на стола и се вторачи в цветята.

Джак идваше тук!

Шокираше я не толкова фактът, че ще дойде. Знаеше или поне подозираше, че рано или късно щеше да се появи, още повече че Европа бе негов периметър, а ръководеше и проекта.

Шокираше я това, че щеше да дойде точно сега, когато професионалната й кариера бе застрашена повече от всякога.

И когато пристигнеше, щеше да й се наложи да му обясни ужасяващия крах на създадената и инсталирана под нейно ръководство система. Провалът засягаше всички европейски филиали, а за тяхното благополучие отговаряше не друг, а Джак. Което означаваше, че щеше да се отрази и на собственото му положение в корпорацията майка.

Така срамът на Франси щеше да легне и върху човека, комуто тя дължеше единственото хубаво нещо, случило й се в „Магнъс Индъстрис“.

Мъжът, за когото не преставаше да копнее нито за миг, откакто преди шест месеца бе напуснала Ню Йорк.

И то само заради онази незабравима целувка, за която Джак вероятно вече бе забравил, но която подобно на жив въглен изпепеляваше сетивата й.

И ето че Джак щеше да дойде. Франси трябваше да се опита да го убеди, че наистина може да накара системата да проработи и че високопарните й обещания за осъществяването на компютъризацията на дело не са само безпочвени фантазии. Нещо повече, трябваше да го накара да забрави, че момичето, на което преди шест месеца бе засвидетелствал доверие и внимание, сега бе станало причина за грандиозен провал, одумван от всички в „Магнъс-Франс“.

Щеше да бъде невероятно представление. Защото, макар и надарен математик, Франси не притежаваше никакви актьорски заложби. И не знаеше дали ще се справи.

Всичко зависеше от Джак.

С тази мисъл тя върна с треперещи ръце бележката в малкото пликче и го прибра в чекмеджето. Но треперенето на пръстите й се предаде на всичките й крайници и обхвана цялото й същество.

Джак идваше тук, в Париж! За да отпразнува заедно с нея двайсет и третия й рожден ден. И да провери, разбира се, докъде е стигнала с въвеждането на системата.

Нищо чудно идването му да се дължи и на друга причина, мина й през ум. Може би той също не бе забравил вечерта, която прекараха заедно, и идваше при нея, поне донякъде, и като мъж, а не само като работодател.

Мисълта й се стори едновременно страшна и опияняваща.

И отърсването от нея се оказа най-трудното изпитание в живота й.

Нека да дойде, помисли си тя и се отправи към вратата на кабинета си. Да става каквото ще!

Остави бележката в чекмеджето и се прибра, за да подремне няколко часа, така че на сутринта с нови сили да започне да издирва грешката в системата.