Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (37)

Глава тридесет и шеста

11 август 1958 г.

Лятото в Ню Йорк беше в разгара си. В задушната вечер на тавана на Сам Карпентър се бяха събрали Франси, Сам, Дейна и още няколко души, поканени от Франси.

Сред тях бяха Барбара Бетинджър, главен помощник-програмист на Дейна до сполетялото „КомпюТел“ нещастие, и Джоел Грег, завеждащ търговския отдел на компанията. Джоел беше ненадминат специалист, за когото финансирането и управлението на новосъздадените компании нямаше тайни.

Франси се беше противопоставила на обявяването на очевидно налагащия се банкрут на „КомпюТел“. Наредила бе на Лий Нюджънт да се съпротивлява докрай срещу иска на „Магнъс Индъстрис“ и да използва всички възможни начини, за да забави внасянето му в съда. Междувременно компанията се бе оказала в крайно неясно положение, изчерпвайки бавно сметките, открити на нейно име от разочарованите й клиенти. По известни й единствено на нея причини Франси бе решила да запази името „КомпюТел“, като тази вечер се готвеше да разкрие тези причини пред останалите.

Барбара и Джоел контролираха закриването на сметките на компанията и същевременно, което бе напълно обяснимо, си търсеха работа. Същото важеше и за Дейна, която беше възобновила контактите си с научноизследователската фирма в Кънектикът, но реши да остане при Франси дотогава, докато може да й бъде полезна. Колкото до Сам, той, подобно на Франси, се намираше в безизходица, макар че на пръв поглед това по нищо не личеше. Върху лицето му бе изписано сдържано въодушевление.

Присъстваха и двама непознати.

Франси ги представи:

— Запознайте се с Тери Гелман и Куин Мецлър. Двамата са хардуерни специалисти и Сам ги покани да дойдат тази вечер. С Куин се познават от Корея, а в момента Тери и Куин работят заедно в Ню Джърси.

Франси бе направила кафе. В погледите на всички се четеше очакване.

— Знам, че всички се питате защо ви извиках тази вечер — продължи тя. — И аз ще ви отговоря. Нека преди това кажем няколко думи за „КомпюТел“.

Замълча и изгледа всеки един от присъстващите. Бяха насядали на кушетката, на вехтите кресла и на няколко възглавнички на пода и приличаха по-скоро на гости на бохемски купон, отколкото на експерти в областта на бизнеса и компютърната технология.

— По юридически причини — поде отново Франси — „КомпюТел“ беше принудена да преустанови активната си дейност. Неприятно е, естествено, защото се справяхме наистина много добре. Въпреки това не можем да тъгуваме безкрайно по миналото. Затова тази вечер искам да поговорим за бъдещето.

Гледаха я с удивление. Знаеха, че „КомпюТел“ няма бъдеще, и се питаха какво всъщност има предвид Франси.

Тя продължи:

— „КомпюТел“ беше един чудесен пример за това как може да се приложи компютърната технология в бизнеса. За изключително кратко време ние дадохме възможност на редица средни и големи компании да компютъризират номенклатурата и финансите си и да намалят разходите си по под държането на многоброен персонал. Усилията ни се увенчаха с успех и вероятно това е причината сега да си имаме неприятности от правно естество с един конгломерат, въобразил си, че притежава патент върху нашата дейност.

В гласа й не се долавяше никакво огорчение — звучеше делово. За сметка на това зад думите й прозираше хладна, непоколебима решимост.

— Въпреки успехите си — натърти тя — „КомпюТел“ страдаше от един недостатък, заложен в самата й структура. Този недостатък се дължи на две причини. Първо: хардуерът е скъп. Закупуването или наемането на компютри завишаваше значително тарифните ставки на даваните от нас консултации. — Тук Франси за миг замълча, после продължи: — Второ: поради факта, че хардуерът бе собственост на консултанта, в случая „КомпюТел“, налагаше се клиентът да ни предоставя съответните данни и да чака резултата, без да има възможността да ги обработва с помощта на собствена програма. С други думи, клиентът продължаваше да се отнася с недоверие към компютрите, намиращи се на разположение единствено на консултанта, и при възникването на проблеми се виждаше принуден да разчита на неговото благоволение. Накратко: ние така и не успяхме да спомогнем за установяването на пряк контакт между бизнесмена и компютъра.

Сега по лицата на присъстващите бе изписано недоумение.

Първа се обади Дейна.

— Но Франси, нашите клиенти бяха доволни от услугите ни. Това, че сме специалисти по хардуер разработвахме програмите, ни поставяше на равнището на всеки друг консултант. И при положение, че постигнахме такива резултати, значи напълно сме удовлетворявали нашата клиентела.

— Да, Дейна — усмихна се Франси, — но само дотолкова, доколкото явно имаш предвид сегашното състояние на бизнеса. Само след няколко години компютърната технология ще постигне такова развитие, че клиентът едва ли ще е доволен от услугите, които предлагаме. Той вече няма да е съгласен да предоставя засягащата бизнеса му информация на непознати и да седи със скръстени ръце, докато те я анализират и разрешат проблемите му, а ще иска сам да се възползва от предимствата на компютърната технология.

Дейна замълча. Надарена с изключително пъргав ум, тя вече бе разбрала накъде бие Франси.

След това думата взе Лий Нюджънт, който като адвокат имаше само бегли познания за компютрите.

— Но, Франси — започна той. — На мен нещо ми се губи. Нали основният замисъл при създаването на „КомпюТел“ бе да се предоставят аналитичните способности на компютъра на клиентите, лишени от възможността да получат достъп до тях по какъвто и да било друг начин. И тук вие успяхте. Вземахте скромен хонорар и резултатите бяха налице. А и клиентите ви обичаха. Какво по-хубаво от това? В края на краищата нито един от тях не можеше да си позволи да закупи собствен хардуер.

— Точно това възнамерявам да променим, Лий — прекъсна го Франси с усмивка.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна Лий с недоумение.

— Ще предоставим на клиента компютър, с който той ще може свободно да оперира — отвърна спокойно тя.

Всички ахнаха от изумление.

— Нещо не разбирам — намеси се Джоел Грег. — Имаш предвид централен компютър, който клиентът ще наема?

— Не — поклати глава Франси. — Имам предвид компютър, който ще бъде собственост на клиента.

Джоел се усмихна скептично.

— Моите уважения, Франси, но не мислиш ли, че вървиш с няколко десетилетия напред? — подхвърли той. — Компютрите все пак струват луди пари.

— Да, но не виждам защо трябва да продължава да бъде така — отсече Франси, обгръщайки с жест помещението. — Тези, които познават Сам и таванчето му, сигурно са забелязали, че тази вечер тук нещо се е променило.

Дейна и Джоел кимнаха в знак на съгласие. Голямата таванска стая изглеждаше някак празна. Липсваше 9292, компютърът, с който Сам се занимаваше от четири години.

— Къде е 9292? — полюбопитства Джоел.

— Ако благоволите да ме последвате, Сам ще ви покаже нещо — заяви Франси.

Сам поведе групата към единия от ъглите на помещението, където под един чаршаф се мъдреше нещо с големината на хладилник.

— Няма веднага да махна чаршафа — усмихна се той, — защото бих искал да предотвратя всякакви предубеждения от ваша страна. Това, което е под него, не е особено красиво, поне засега, но държа да обърнете внимание на размерите му.

И тържествуващо ги изгледа.

Всички явно изгаряха от любопитство.

— През последните няколко години — продължи той — аз постъпателно подменях електронните лампи на 9292 с платки. Както повечето от вас несъмнено знаят, първите транзисторни елементи са изобретени в 1947 година, но приложението им в компютрите е все още новост. И все пак у нас вече съществуват няколко научноизследователски фирми, които произвеждат силиконови чипове, или тъй наречените полупроводници. Те притежават наистина невероятни изчислителни възможности и поевтиняват буквално с всеки изминал час, защото усъвършенства ли се веднъж прототипът, няма нищо по-лесно отпускането му в масово производство. — И като посочи към предмета под чаршафа, добави: — Ето какво остана от 9292. Сега размерите му са намалени около двайсет пъти, но за сметка на това аналитичните му и изчислителни възможности се увеличиха почти десетократно. И то благодарение на печатните платки и на силиконовите микрочипове. — Сам направи кратка пауза, колкото да позволи на думите му да достигнат до съзнанието на присъстващите, и продължи: — Бих искал да благодаря на Куин и на Тери, чиято помощ през последните месеци ми позволи многократно да ускоря този процес. Използвахме някои наши връзки, за да се сдобием с необходимите ни платки, и то, без да ги заплащаме по пазарната цена. Едновременно с това успяхме да си спечелим и неколцина нови приятели в този бизнес, които ще ни бъдат безспорно от полза през следващата година. Обсъдихме въпроса с Франси и двамата стигнахме до приблизително същото заключение.

Той се обърна към нея и й направи знак да продължи нататък.

— С една дума, със Сам решихме, че ако разполагаме с необходимата технология, можем да започнем производството на миникомпютри, при това малки не само по размери, но и по цена, които биха могли да бъдат закупувани от досегашните ни клиенти — банки, застрахователни агенции, търговци на дребно, инвестиционни компании и така нататък.

Последва мълчание. Верен на деловия си усет, първи реагира Джоел Грег.

— И кога според теб може да стане това?

— Точно там е проблемът — въздъхна Франси. — Знаем, че може да стане много скоро, но не знаем дали ще бъдем в състояние да си осигурим достатъчно капитал, за да финансираме операцията и да гарантираме платежоспособността си, докато излезем на пазара. Това е рискът, който трябва да поемем. И ви повикахме тук тази вечер, за да ви попитаме дали сте готови да поемете този риск заедно с нас. А това означава много работа и възможно най-ниски заплати за известен период от време. Всички ще работим за нещо, което може да успее, но може да се провали. Искам да сте наясно още отсега и добре да си помислите. — Тя обгърна с поглед обърнатите към нея лица и продължи: — Длъжна съм да ви кажа и още нещо. Причината, поради която тук сте точно вие, а не други, е, че сте единствените хора, на които аз и Сам имаме доверие. Цялата операция ще се извърши в най-строга тайна. Сам, Куин и Тери ще поемат научноизследователската и развойната дейност. А ние, останалите, ще се нагърбим с програмирането, пакетирането, продажбата, застраховките и патентоването, или с всичко необходимо за създаването на една компания от нулата. За проекта няма да знае никой, освен хората, които предварително сме проучили. — Усмихна се и добави: — Ако някой от вас някога си е мечтал да участва в авантюра на плаща и кинжала, мога да го уверя, че именно сега му се удава такава възможност. — Отпусна се на стола и заключи: — Е, свърших. Ако имате въпроси, моля.

За нейна изненада в стаята се възцари пълна тишина.

Франси изви вежди и попита:

— Да разбирам ли, че искате да вземете решение още сега?

Тя просто не можеше да знае, че присъстващите не гледаха на нея и на начинанието й като на неизвестни величини. Те вече бяха видели какво постигна с „КомпюТел“, а познаваха и Сам.

— В такъв случай кои от вас са „за“?

Всички вдигнаха ръка.

— Е, добре тогава — усмихна се Франси. — Както виждам, екипът е налице. Ако корабът потъне, заедно ще отидем на дъното. Но ако се задържи на повърхността, ще преживеем едно фантастично пътешествие.

Час по-късно бяха уточнени и подробностите. Всички присъстващи трябваше да напуснат досегашната си работа и да постъпят в „КомпюТел“. Не се предвиждаше официално заплащане. Всичко щеше да се извършва в пълна тайна. За осъществяването на проекта бе нает един склад в Бруклин. Кантората на „КомпюТел“ на Седар Стрийт щеше да продължи да съществува в качеството си на привидно доказателство за безпомощност и бездействие. За непосветените „КомпюТел“ щеше да бъде една агонизираща компания-фантом.

Франси, Сам и Дейна щяха да инвестират всички спечелени досега средства в новия проект. Парите не бяха много, но щяха да стигнат за поддръжката на кантората на Седар Стрийт и за наема за склада.

Що се отнася до реалното финансиране на проекта, Франси възнамеряваше да потърси помощта на склонни да рискуват бизнесмени веднага щом завършеха прототипа на новия продукт. Беше твърдо уверена, че ще успее да осигури достатъчно капиталовложения, за да излезе с него на пазара.

Разделиха се в един сутринта. Когато всички си тръгнаха, Франси и Сам останаха в компанията единствено на смайващо смалилия размерите си 9292. Франси седна на старата кушетка, отпусна се на възглавничките и въздъхна.

Сам я наблюдаваше изпитателно.

— Много си красива, когато си ядосана — отбеляза той.

— Наистина ли ти изглеждам ядосана? — изви тя вежди в искрено удивление.

— Всъщност ядосана е малко казано. Никак не бих искал да те срещна в някоя тъмна уличка, когато си в това състояние.

Франси се усмихна, погледна го и нежно промълви:

— Не ме е яд на теб, Сам.

Стана и се сгуши в прегръдките му. Телата им се докоснаха и потръпнаха от желание. Сам долови, че от цялото й същество се излъчва нещо едновременно вълнуващо и опасно, подобно на жужащите милиони волтове в една съвършено безобидна на пръв поглед жичка.

Притисна я още по-силно към себе си, питайки се как е възможно в това толкова крехко женско тяло да бъде съсредоточена такава ужасяваща мощ. После, устните й докоснаха неговите и желанието замъгли съзнанието му.

Сега тази жена му се стори по-загадъчна от всякога. Но която и да беше и накъдето и да се бе устремила, тази нощ тя му принадлежеше.

Ръката й нежно обгърна кръста му, докато той я водеше към спалнята.