Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (16)

Глава петнадесета

Ню Йорк, 27 юли 1956 г.

Белинда Девъро седеше на масата, на която бяха вечеряли в мезонета на родителите й в Сътън Плейс, и наблюдаваше майка си и Виктория Магнъс, които разговаряха.

Малко преди това Антон Магнъс и Брент Девъро, бащата на Белинда, се бяха оттеглили в библиотеката, за да запалят по една пура и да пийнат чашка портвайн. Жените останаха да довършат десерта си, след което щяха да се преместят във всекидневната и да продължат да си бъбрят, докато Сара Девъро плете пуловер на племенницата си, а Виктория Магнъс прелиства списания.

Това се повтаряше неизменно всеки път, когато Магнъсови им гостуваха. Макар че Брент Девъро и Антон Магнъс бяха изключително влиятелни личности, а компанията на жените им бе търсена в най-висшите кръгове на обществото, двете семейства се държаха като застаряващи еснафи, привикнали както с яденето и пиенето, така и със скуката.

Като се изключат случаите, когато Магнъсови канеха Белинда и родителите й на вечеря в „Плаза“ или в „Пиер“, двете семейства винаги се събираха тук. Беше наистина неудобно да канят Белинда в дома на Парк Авеню, когато Джак отсъства и където не беше изключено Джулиет да им спретне някоя сцена. Тук беше някак по-безопасно.

И Белинда бе принудена да се примирява, чувствайки се като негоден, а и никому ненужен придатък и мечтаейки през цялото време за Джак. Защото именно Джак бе скритият повод за тези нетърпими малки угощения, именно той бе мълчаливият призрак, витаещ край тях, а същевременно и единственото човешко същество, което дори и след милион години не би ги удостоило с присъствието си.

Тази вечер Джак се намираше в Париж и се опитваше да задейства компютърната система, която инсталираха в „Магнъс-Франс“. Но и в Ню Йорк да беше, пак нямаше да дойде. Винаги намираше извинение, за да избегне тези събирания. Нямаше да се откаже от свободата си, естествено, за да присъства по задължение на вечеря с бъдещите си родственици, и то само защото Антон Магнъс му е заповядал да дойде.

Не, своенравният му характер не допускаше подобно посегателство над личната му свобода. И колкото и невероятно да звучеше, Белинда го уважаваше и му се възхищаваше тъкмо заради това.

Де да имаше и тя тази смелост! Кой ли можеше да каже докъде бия отвело едно подобно качество?

Но тъй като не го притежаваше — с други думи, не можеше да се откаже от плахата надежда, че в крайна сметка Джак ще избере нея, а и понеже робуваше на предначертаното й от Антон Магнъс и Брент Девъро бъдеще — тя нямаше друг избор, освен да продължи търпеливо да понася този безкраен ритуал.

И тази вечеря бе като всички останали. Учтива консумация на коктейли, по време на която разговаряха предимно мъжете. Дружелюбни комплименти от страна на госпожа Магнъс — едно дотолкова уплашено от всичко и от всички създание, че приличаше на пърхащо в позлатена клетка птиче — и бащинска целувка по бузата от страна на Антон Магнъс, докато в очите му неизменно се четеше състрадание и многозначително разбиране, сякаш искаше да й каже: „Двамата с теб сме най-важните хора тук. Предстои ни да довършим една работа и аз съм дошъл, за да я изведа на добър край“.

Размяна на любезности по време на аперитива, великолепна вечеря, приготвена от готвача на семейство Девъро, след което отегчените мъже най-сетне замлъкват и разговорът се подема от жените. После господата изведнъж решават да се усамотят, за да си поговорят по мъжки за бизнес, докато в същото време Майката и госпожа Магнъс си разменят клюки за стотиците общи приятели и роднини, защото посредством брак Девъро бяха сродени и с Троубридж, новото семейство на Гречен Магнъс.

— Гей Суинъртън и Роли се развеждат — казва Майката. — Представяш ли си, след толкова време!

— Божичко, а пък аз мислех, че си живеят чудесно — отвръща госпожа Магнъс. — Само преди месец ги видях в Нюпорт. Децата им са толкова сладки.

— Е, нали я знаеш Лиа Уайдънър. Набележи ли си мъж, няма никакъв шанс, горкият, пък бил той и добряк като Роли. Жалко, наистина!

— Мен ако питаш, не знам как го прави. Та те годинките й толкова ясно си личат. И за кой ли път вече си прави пластични операции на лицето!

Белинда не можеше да си наложи да се включи в това безсмислено дърдорене. Не обичаше клюките, беше тихо и сериозно момиче, което копнееше за интелектуален живот.

Беше завършила английски език в колежа „Суортмор“ и през последните четири години посещаваше курсове с намерението да защити докторат в Колумбийския университет. В случай че й се наложеше, бе решила да стане учителка по английски език и да преподава любимата си литература — на първо място романтичния период, включващ сестрите Бронте, Жорж Санд и Байрон.

Белинда се чувстваше като в менгеме, което с всеки изминал ден я притискаше все по-жестоко. Всъщност тя не държеше да става преподавател. Единствено желаеше да притежава Джак Магнъс.

Но тя знаеше, че ще се омъжи за Джак Магнъс само в случай, че баща му спечели битката си с него — битка, която и в този момент Джак водеше с целия плам на своята гордост и упоритост. Ако Джак загубеше двубоя, нямаше да й се налага да става учителка. Но тогава щеше да си има друга тревога, а именно, че е омъжена за човек, който не я желае. А от това вече щеше да я заболи непоносимо.

От друга страна обаче, ако Джак не се оженеше за нея Белинда несъмнено щеше да завърши образованието си и да се посвети на учителската професия. И тогава щеше да прекара целия си живот, разяснявайки на студентите същността на романтизма. В този случай животът й би бил самотен, но не и безполезен и щеше да й донесе поне някаква утеха.

И двете вероятности криеха рискове. Трудно можеше да се каже коя е по-ужасяващата: безопасното самотно съществуване без Джак или страшният живот на нежелана съпруга.

Затова и в момента Белинда едва-едва се крепеше на ронливия вододел между зейналите от двете й страни бездни и вслушвайки се в идиотския празен брътвеж на майка си и госпожа Магнъс, се питаше как изобщо се бе забъркала в тази каша.

Макар и доста саможива, като малка Белинда бе здраво и нормално момиченце. С интелигентността си тя още тогава се открояваше сред останалите издънки на семейство Девъро — двете й сестри бяха много по-големи от нея и отдавна се бяха омъжили в също толкова богати фамилии — и точно затова се чувстваше винаги много самотна. Като дете се бе научила да си играе сама на измислени от нея игри, да украсява стаята си, да подбира внимателно книгите си и да се вживява в детските си фантазии, без каквато и да било външна намеса. В известна степен самотата я бе направила и независима.

На тринайсет години тя бе стеснително, но вече самостоятелно момиче със своя гордост и увереност в бъдещето.

И тогава се появи Джак. По това време той бе навършил двайсет години и бе блестящ и изключително елегантен студент. Поканили го бяха заедно с родителите му на сватбата на Симон, една от по-големите сестри на Белинда, и й го бяха представили на моравата пред дома им в Саутхамптън.

Белинда никога нямаше да забрави този ден, защото той й бе донесъл не само радостта, но и проклятието, което щеше да тегне над нея през целия й живот.

Двайсетгодишният Джак Магнъс беше най-красивият мъж, когото Белинда бе виждала. Бе олицетворение на мъжкото съвършенство, истинска Микеланджелова статуя на младостта и мъжествеността.

Безразличното й до този момент към мъжете сърце изведнъж се бе пробудило и изцяло се беше отдало на Джак. В живота има само една първа любов и първата любов на Белинда беше Джак.

Тя смутено му предложи да го разведе из дома им и Джак като че ли с радост се съгласи да се измъкне от гъмжилото на гостите. Започна да я разпитва за училището, за интересите й. С детска наивност Белинда му показа дори стаята си. На бюрото й лежеше есе, което бе подготвила за часа по английски, озаглавено „Какво означава за мен поезията“. Той го прочете с интерес и й зададе няколко въпроса за идеите, които бе развила в него. Стори й се, че я хареса. Дори си позволи няколко шеговити закачки. Вниманието му към нея я накара цялата да пламне.

И Белинда почувства как над тях плахо се спуска нежният воал на близостта. След като излязоха от стаята и продължиха обиколката на дома, тя изведнъж осъзна, че желае повече от всичко на света да го опознае, да стане негова приятелка.

Но тогава дойде ударът. Върнаха се на моравата и там ги очакваха Антон Магнъс и баща й. Официално облечени, двамата стояха и наблюдаваха младата двойка, а на лицата им грееха лукави своднически усмивки. Джак видя онова, което се четеше в погледа им, и се обърна към Белинда, като в същия миг от приятелския му шеговит тон и от усмивката му не остана и помен. Красивото му лице бе приело ледено изражение.

От този момент Джак не пророни нито дума на Белинда. Той като че ли знаеше нещо, което на нея й бе неизвестно — нещо, което бе променило отношението му към нея.

Тръгна си рано, без дори да се сбогува с нея.

Едва по-късно, след няколко полугласни подмятания на майка й и едно телефонно обаждане на нейна съученичка, тя разбра истината. На сватбата Антон Магнъс и баща й бяха сключили сделка. Най-малката дъщеря на Девъро щеше да бъде запазена за Джак Магнъс. И това щеше да е най-големият удар на Брент Девъро, който вече бе уредил с изгодни бракове по-големите си дъщери Симон и Валери. Говореше се, че Магнъсови били очаровани от споразумението.

Всичко бе решено.

След този първи ден на запознанството им обаче Джак Магнъс я удостояваше със съвсем бегло внимание. Безвъзвратно бе изчезнала очарователната съпричастност, с която беше прочел есето й, топлият насмешлив поглед, дълбокият ласкав тембър на гласа му, интересът му към нея и — каква ужасна ирония! — това, че я харесваше.

Джак вече никога нямаше да я приеме сериозно и да я дари с присъщата си усмивка. Защото изборът не беше негов, а на баща му.

Белинда се бе превърнала в пионка в сражението между двама мъже, решили да се възползват възможно най-добре един от друг и които нямаше да отстъпят за нищо на света.

Този единствен, съдбоносен ден я бе издигнал до незнайни висоти, за да я запокити почти веднага вдън бездни, за чието съществуване в онази крехка възраст тя изобщо не подозираше.

Дълго след това се питаше как ще успее да се справи със смазващото бреме, легнало на плещите й. Ала превръщайки се с времето в зряла жена, тя бе принудена да се сблъсква с Джак по безброй поводи, като неизменно съзираше в очите му все същото безразличие, докато тя не можеше да забрави онзи едничък следобед, когато той се бе държал толкова мило с нея. И Белинда съумя да намери единственото разрешение на проблема си.

Тя съхрани непокътната любовта си към Джак Магнъс и не й позволи да се насочи към когото и да било от младежите, с които се срещаше. Запази за него и тялото си.

Съзнанието, че Джак не я обича и не се интересува от нея, само възвисяваше още повече благородството на дълбоко личната й кауза. Тя изживяваше любовта си с почти монашеско себеотрицание, усещайки я как набъбва в нея, без да изисква взаимност от Джак.

На сантименталната по душа Белинда й се струваше, че ако направи последната саможертва, ако се откаже от всичко и остави в сърцето си място само за него, един ден съдбата ще я възнагради, като ги свърже завинаги.

И ако, мислеше си тя по женски лукаво, в крайна сметка Антон Магнъс победи и принуди сина си да се ожени за нея, тогава силата и чистотата на любовта й постепенно ще вземат връх над безразличието на Джак.

Белинда бе чела разкази за хора, живеещи в страни, където браковете се уреждат от родителите. Бе усещала как в тялото й нахлува опияняваща топлина всеки път, когато съпруги и съпрузи разказваха, че са били свързани в брак от чужди сили, но с времето са се обикнали толкова много, сякаш изборът са направили самите те.

Тя лелееше също такива мечти за себе си и за Джак. Не знаеше дали им е писано някога да се сбъднат, но упорито се пазеше чиста точно в името на тези мечти. Любовта й се разгаряше все повече и самият факт, че това ставаше без знанието на мъжа, когото обича, вдъхваше на Белинда смелост. Когато Джак я приемеше, ако това изобщо станеше, тя щеше да му поднесе в дар една неизмерима любов, достатъчно силна, за да разбие защитата му в неговия бунт срещу Антон Магнъс.

А колкото до това, дали този ден някога щеше да настъпи, на Белинда не й оставаше нищо друго, освен да чака. В същото време тя си даваше сметка, че е половин човек, че е далеч от онази завършена личност, каквато би могла да бъде при други обстоятелства. Но заради Джак бе направила и тази жертва.

Затова и тази вечер Белинда седеше, чувствайки се все така като ненужен придатък, уверена, че самотата и унижението й не са тайна за никого, като чудесно осъзнаваше, че скудоумните брътвежи на двете жени имат за основна цел да прикрият неловкото й положение. Знаеше, че мъжете са се оттеглили в библиотеката, за да не бъдат свидетели на нейния позор, но приемаше всичко това, защото обичаше Джак и защото тази обич й помагаше да понася и най-мъчителните терзания.

Но тази вечер за първи път беше подложена на толкова тежко изпитание. Причината бе, че Джак се намираше в Париж, където, както Белинда знаеше, работеше красивата служителка на „Магнъс Индъстрис“ Франси Болинджър.

Франси — чаровното, умно и чувствено създание, появило се под ръка с Джак на партито в чест на Гречен, при вида на което сърцето на Белинда едва не се пръсна. Защото Джак и Франси изглеждаха идеална двойка. И двамата бяха високи, енергични и интелигентни. Хора, създадени да живеят вълнуващ живот заедно, създадени един за друг, ако можеха свободно да направят своя избор.

Същата тази нощ Белинда изпита усещането, че е прокажена. И то не само заради красотата на Франси и блясъка, с който сияеха очите на Джак всеки път, когато я погледнеше — нещо, което не остана незабелязано от Белинда — а защото осъзна, че докато Джак я представяше на Франси, нейният собствен позор, позорът на отблъснатата и нежеланата лъсна на лицето й като дамга, видна за всички.

Беше прекратила разговора възможно най-бързо и бе напуснала компанията им. В сърцето й се бе отворила рана, която продължаваше непоносимо да я боли седмици след това и която все още не беше зараснала.

А тази вечер — всички знаеха това — Джак беше в Париж, докато в същото време Белинда седеше сама в компанията на четирима застаряващи, разтревожени и изпълнени с надежда родители, за които тя бе уплашено и безмълвно бреме, чиято тежест те се опитваха да забравят в приказки и изблици на привидна веселост.

Но Белинда щеше да преживее и това. Заради Джак бе готова да понесе и най-страшното унижение.

Най-сетне дойде време Магнъсови да си тръгнат. Чуваше се:

— Ще се видим скоро… Обади ми се другата седмица… Великолепна вечеря… Благодаря… Благодаря…

Антон Магнъс се отдели от групата и дойде да се сбогува с Белинда. Хвана ръката й и нежно я целуна по бузата.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа — увери я той. — Както винаги. — И като се наведе по-близо, за да не го чуят останалите, добави: — Горе главата, момичето ми! Всичко ще се нареди. Обещавам ти!

Тя кимна, усмихвайки се унило. Той леко я погали под брадичката, сякаш имаше пред себе си малко момиченце, и весело прошепна:

— Всичко е уредено! Имай ми доверие.