Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (60)

Глава петдесет и девета

13 юни 1960 г.

До сватбата оставаха четиридесет и осем часа.

Църквата „Свети Вартоломей“ беше готова за историческото събитие. Церемонията щеше да бъде отразявана от журналисти от четиридесет страни, а приемът щеше да се състои в „Уолдорф-Астория“. Сценарият бе дело на Питър Дайсън, устройвал галапразненства в Бъкингамския и в Елисейския дворец. Автор на декора беше Анри Декомб, а за обслужването отговаряше Жак Мерсие. Със своя стил и със списъка на гостите, сватбата на Джак Магнъс щеше да остане паметен ден в историята. И тъй като Джак беше най-изгодната партия от всички свободни мъже в страната, новият му брак трябваше да се отпразнува по подобаващ начин.

В апартамента си на 68-ма улица Джак наблюдаваше небето над Манхатън и се мъчеше да овладее нервите си.

Царящият в главата му хаос бе по-страшен от всеки друг път. След четиридесет и осем часа Франси Болинджър щеше да стане госпожа Джак Магнъс. Най-сетне тя щеше изцяло да му принадлежи и мъчителното усещане за безсилие, което през последните месеци изпитваше не само в близост до нея, но дори и когато я галеше и целуваше, най-сетне щеше да изчезне.

Джак просто не бе в състояние да мисли. Никога през живота си не беше желал нещо толкова силно, както желаеше тази млада и красива жена. През последните няколко месеца тя бе станала някак особена и макар че отговаряше на целувките му, в поведението й се забелязваше нещо дълбоко женствено и същевременно загадъчно, което го докарваше буквално до лудост.

Джак се притесняваше като малко момче. И му беше изключително трудно да скрие този факт, докато днес уточняваше последните подробности с баща си в неговия кабинет.

След дълги разговори Джак най-сетне бе успял да убеди Франси да се омъжи за него сега, а не след завършването на новия й компютър. Основният му довод бе, че трябва пълноценно да се насладят на сватбеното си пътешествие из Карибско море, преди тя да продължи работата си, свързана с изкарването на компютъра на пазара, Франси дълго се колеба, но накрая се съгласи.

Джак тайничко бе въздъхнал с облекчение. По-ранната женитба и меденият месец бяха от изключително значение както за неговите планове, така и за плановете на Антон Магнъс.

Веднага след като потеглеха на сватбено пътешествие, на вниманието на купувачите щеше да бъде предложен новият компютър на „Магнъс“, предназначен да откраднат пазара на „Моли“.

Компютърът на „Магнъс“ щеше да се нарича „МК-2000“ и се предвиждаше да бъде пуснат на пазара с невиждана по мащабите си досега рекламна кампания броени часове след като Джак и Франси напуснеха нюйоркското пристанище.

А четиридесет и осем часа след това щеше да настъпи истинска революция в електронноизчислителната бизнес техника, чието начало щеше да бъде поставено от специалисти на „Магнъс“ под личното ръководство на Антон Магнъс, и която не би била възможна без изключително важната подготвителна работа, извършена от Джак след годежа му с Франси.

И на борда на яхтата именно Джак щеше пръв да научи новината. Тя щеше да пристигне с телеграма, с чието съдържание Джак щеше да запознае Франси няколко дни след отплаването им.

И тогава му предстоеше да изиграе най-голямото театро в живота си. Щеше да избухне в заплахи, че ще убие баща си; щеше да настоява веднага да се върнат в Ню Йорк, за да помогне на Франси да се справи с положението.

Всъщност нямаше да му бъде кой знае колко трудно, защото в действителност мразеше баща си точно толкова, колкото го ненавиждаше и Франси. И все пак трябваше да изиграе ролята си много внимателно, тъй като тя несъмнено щеше да бъде нащрек.

Щяха да последват доста неприятни седмици, естествено. Джак щеше да направи всичко, което е по силите му, за да помогне на Франси чрез скромните възможности на компанията си да се пребори с мастодонта „Магнъс“. Щяха да последват дела, битки за патентни права и работата щеше да се проточи с месеци, а може би и с години. Въпросът, разбира се, бе предрешен. „Магнъс“ щеше да спечели.

Но през цялото това време Франси щеше да бъде до Джак.

Всичко зависеше от първоначалната фаза на плана. След като се оженеха и Джак се окажеше в положение, позволяващо му да заяви, че е съюзник на Франси в борбата й срещу корпорацията на баща му, ръцете му щяха да бъдат развързани.

Но в момента наистина не беше в състояние да размишлява върху подобни тънкости. След четиридесет и осем часа Франси щеше да бъде в обятията му и тази мисъл го правеше сляп за всичко останало.

 

 

Но за сметка на това от кабинета си на втория етаж в своя дом Антон Магнъс следеше всичко с широко отворени очи. И мозъкът му работеше по-ясно от всякога.

Пускането на пазара на „МК-2000“ щеше да бъде едно от най-значителните събития в историята на американския бизнес. Широкомащабната рекламна кампания по телевизията, радиото и във вестниците щеше да оповести на света появата на невиждан досега компютър, достъпен както за едрия, така и за дребния бизнесмен. Предвиждаше се веднага да бъдат отворени центрове за продажба и поддръжка на новия продукт, като откриването им бе вече разгласено чрез също толкова пищна рекламна кампания в съответните райони.

През последните шест месеца над компютъра се бяха трудили двеста служители на Управлението за проучвателна и развойна дейност на „Магнъс“, чиято дейност се ползваше с абсолютно предимство. Ръководителите им бяха уверили Антон Магнъс, че компютърът е наистина гениално творение, основаващо се на най-модерните микропроцесорни технологии и на една почти невероятна по съвършенството си главна програма, която позволяваше с машината да борави всеки средно интелигентен служител.

Антон Магнъс бе използвал личното си влияние сред величията в американския бизнес, за да ги склони да закупят компютъра му както за централите си, така и за своите филиали. И тайно вече бяха подадени хиляди заявки за закупуването на „МК-2000“. Освен това Антон Магнъс беше използвал задкулисното си могъщество пред десетки вестници, телевизионни мрежи и радиостанции, осигурявайки си подобаващо отразяване на появата на „МК-2000“.

Предстоеше епохално събитие. Събитие, което щеше да трансформира същността на световния бизнес като с магическа пръчка, и то благодарение на Антон Магнъс.

Антон се взираше в шахматната дъска. На нея бе заложена партията, разиграна през 1937 година от Альохин и Юве. Не беше обаче в състояние да съсредоточи вниманието си върху нея, тъй като в момента съзнанието му бе изцяло погълнато от собствената му, неизмеримо по-виртуозна партия, която не се разиграваше на някаква си нищожна дъска с безжизнени фигурки, а в световен мащаб, и от чийто изход зависеха хиляди хора и стотици милиони долари.

Това беше решаващият удар в живота му, който щеше да превърне „Магнъс Индъстрис“ в най-могъщата бизнес институция на планетата.

Ето защо тази вечер Антон Магнъс беше щастлив. По-щастлив от когато и да било.

След като жалката й авантюра със Скот Монтийгъл беше приключила, Джули бе отново върната в кошарата, където й беше и мястото. Сигурен бе, че няма да му създава повече неприятности. Случилото се със Скот очевидно окончателно я беше пречупило. Бурният й живот бе останал вече зад гърба й. А дойдеше ли му времето, той щеше да й намери подходящ съпруг.

Колкото до Джак, Антон имаше далеч по-коварен план, за да излезе наглава с хитрия си и непокорен син.

Само след няколко седмици бракът на Джак и Франси Болинджър щеше да бъде просто спомен. Антон, естествено, щеше да им позволи да се оженят. Джак се бе представил добре, доставяйки на „Магнъс“ компютърната конфигурация, и щеше да получи своята Франси. Но настъпеше ли моментът, Антон Магнъс щеше да се постарае тя да научи за ролята на сина му в кражбата на системата.

И всичко щеше да бъде много просто. Разполагаше с подробна документация за далеч не толкова изкусния начин, по който Джак беше шпионирал „КомпюТел“ през последните няколко месеца. Тя илюстрираше как именно благодарение на Джак „Магнъс Индъстрис“ беше следила до подробности всеки етап от създаването на „Моли“, копирайки в лабораториите си параметрите на машината и разработвайки на собствен компютър.

Антон Магнъс възнамеряваше лично да предостави на Франси тази информация. Държеше да види изражението на лицето й, когато разбереше, че този, който е съсипал компанията й и е откраднал най-блестящата й идея, е нейният съпруг.

Научеше ли веднъж истината, Франси несъмнено щеше да се разведе с Джак, независимо колко мъка и унижение би й коствало това. Тук Антон Магнъс не хранеше никакво съмнение.

За разлика от сина си старият Магнъс познаваше много добре хората. Което означаваше, че познава далеч по-добре от него и Франси, при това без да й се е наслаждавал в леглото. И я познаваше благодарение преди всичко на неволната им близост, дължаща се на четиригодишната война, която беше водил с нея. Франси беше жена с желязна воля и с непоклатима представа за доброто и злото. Когато научеше, че е предадена от Джак, тя щеше да го захвърли като боклук.

И това щеше да разбие сърцето на Джак, защото той я обичаше. Антон Магнъс бе повече от сигурен в това.

Когато завършеше първата си атака, „Магнъс Индъстрис“ щеше да бъде най-могъщата корпорация в света и това щеше да постави началото на втория етап, на истинската битка.

Джак нямаше да може да устои на съблазните на такава огромна власт. Известно време щеше да ближе раните си и без съмнение да ненавижда баща си също толкова страстно, колкото обичаше сега Франси Болинджър. Но накрая щеше да се върне с подвита опашка. Такъв си беше Джак.

И тогава Антон благосклонно щеше да й предложи предишния пост, след което, за да си разчисти напълно сметките с него, щеше да му избере друго момиче. От подходящо семейство.

И Джак щеше да клекне. Защото, ако не го направеше, щеше да загуби „Магнъс Индъстрис“.

Така Антон Магнъс веднъж завинаги щеше да даде мат на сина си.

Беше толкова просто и красиво, колкото великите партии, които Антон Магнъс обичаше да разиграва на мраморната дъска в домашния си кабинет. Но в сегашната партия пешките бяха Франси Болинджър с нейната неизчерпаема енергия, интелект и амбиция, и Джак с неговата алчност и любовта му към Франси.

Бяха красиви пешки, приятни за гледане и надарени с много възможности. Но трябваше да ги мести веща ръка. Ръката на Антон Магнъс.

Скоро всичко щеше да приключи.

С тази мисъл Антон Магнъс изхвърли от съзнанието си образа на своя син и насочи вниманието си към други неща.

 

 

На долния етаж жена му седеше сама в стаята си и разсеяно наблюдаваше някаква вариететна програма по телевизията.

Виктория Магнъс се чувстваше като на тръни. След развалянето на годежа на Джули със Скот тя бе разбрала, че не само се е случило нещо страшно, но че ще се случи и още нещо, много по-страшно.

Познаваше съпруга си и знаеше на какво е способен. Даваше си сметка, че бракът на Джули и Скот не му беше по сърце. И той, естествено, не беше сключен.

И жалко, защото Виктория Магнъс искрено харесваше Скот и с нетърпение чакаше да й стане зет. Нещо повече: знаеше, че Джули го обича и че той й предоставя единствения шанс да бъде щастлива.

Но ако човек познаваше Антон Магнъс, би могъл да направи още ред други изводи от това печално развитие на нещата. Защото сега Антон не приемаше и брака на Джак с Франси Болинджър. А и никога не го беше приемал. Навремето бе успял да го предотврати и се беше погрижил Джак да се ожени за Белинда Девъро. И сега, колкото и да се преструваше, че го благославя, Виктория бе убедена, че мъжът й одобрява още по-малко Франси Болинджър — момиче, което някога жестоко бе наранил и чийто брак с неговия син щеше да му подейства като плесница.

А Антон нямаше да допусне това.

Но как би могъл да го предотврати? В това беше въпросът. В края на краищата Джак бе свободен човек.

Но Виктория Магнъс не можеше да се мери със съпруга си по лукавство, а камо ли по сила. Не знаеше как, но той наистина нямаше да допусне Франсис Болинджър в семейството си. Сигурна беше.

А това несъмнено щеше да съсипе Джак така, както загубата на Скот Монтийгъл бе съсипала Джули и както бракът с Елиът Троубридж беше съсипал Гречен. Защото Джак държеше изключително много на Франси, направо беше луд по нея. И това бе ясно за всички.

Антон изпитваше удовлетворение едва когато стъпеше на шията на всички. Сякаш предпочиташе да бъдат нещастни, но да получи за пореден път доказателство за своето могъщество. Беше не просто тиранин, а тиранин-садист.

Виктория Магнъс сплете ръце. Досети се какво е намислил мъжът й, ала не само че нямаше възможност да го спре, но не можеше дори да предупреди застрашените за грозящата ги опасност. Затова сега просто наблюдаваше безсмислените образи на телевизионния екран, очаквайки катаклизъма, който може би щеше да унищожи и последните остатъци от нейния малък свят.

 

 

В стаята си на последния етаж Джули седеше притихнала на леглото си и се взираше в револвера в ръката си.

Това бе револверът на Джони — същият, с който го беше убила. Дулото му бе насочено към устата й. Ръката й не трепереше. Дължеше го на успокоителните, които беше взела тази вечер, а вземаше и всеки ден, откакто бе получила писмото на Скот, и то в опасно големи количества.

Доволна беше, че го е запазила. Във факта, че щеше да отнеме с него собствения си живот, имаше някаква поетична справедливост. Така щеше да се приближи още повече до Джони, който, макар и по перверзен начин, беше единственият мъж, познавал я напълно. Жалко, че нямаше да я погребат до него. Щеше да падне голям смях.

Револверът щеше да я избави от нещастието и от принудата да живее в свят, който беше безкрайно далеч от Скот Монтийгъл.

Със смъртта си щеше да постави за последен път родителите си в конфузно положение. Но нямаше да я има, за да му се наслади. А и вече бе загубила интерес към подобни жалки бунтарски прояви.

Да, искаше й се всичко просто да свърши.

Но когато погледна в дулото, Джули се поколеба.

Моментът не бе подходящ. Прекалено рано беше. През следващите дни в семейство Магнъс се очакваха нови събития. На карта беше заложено бъдещето на Джак.

Джули искаше да види как ще се развият нещата.

Така че щеше да поживее още малко, от чисто любопитство.

С тази мисъл в главата и с недоволна усмивка на устните тя отпусна револвера в скута си.

 

 

Франси седеше в кабинета си в склада. Беше късно и нямаше вече жива душа.

Вдигна слушалката на телефона и набра един номер. Сигналът „свободно“ се разнесе три пъти, преди мъжки глас да отговори:

— Сам Карпентър.

— Сам…

В същия миг Франси почувства, че й премалява и гласът й изневери.

— Ало?… Кой е?…

Гласът на Сам звучеше глухо и в него се долавяше раздразнение.

— Сам, обажда се Франси. Извинявай, че те безпокоя вкъщи.

— Изобщо не ме безпокоиш — отвърна Сам. — Какво мога да направя за теб?

Сега говореше с онзи спокоен и делови тон, който беше възприел в деня на обявяването на годежа на Франси с Джак Магнъс. В него нямаше и следа от укор: Нито пък от тъга, а само покъртително равнодушие, което жегна Франси в сърцето.

Досега обаче тя беше останала силна и трябваше да продължи да бъде силна.

— Сам, просто исках да те попитам дали утре вечер ще си бъдеш вкъщи? Налага се да уточним някои подробности преди моята… преди да замина. Не ми се иска да свиквам общо събрание. Така че ако не възразяваш, бих те помолила да предадеш указанията ми на останалите.

— Нямаш проблеми — отвърна Сам. — Ще бъда тук.

Настъпи мълчание. Думите му, студени и кратки, сякаш увиснаха в ефира, който ги свързваше, Франси се запита дали долавя тъгата й, защото тя усещаше неговата почти осезаемо. И душата й се разкъсваше от болка.

Ала днес, повече от когато и да било, трябваше да прикрива чувствата си.

— Благодаря, Сам — каза тя. — Тогава до утре.

— До утре, Франси. Дочуване.

— Дочуване.

Докато оставяше слушалката, очите й се изпълниха със сълзи. Почувства се така самотна, както никога досега. Макар да отнемаха всичките й сили, вече толкова седмици, толкова месеци личната й борба, нейните планове и изтощителната работа продължаваха да я крепят. Но тази вечер тя се чувстваше като нещастно момиченце, жадуващо за обич.

Франси си пое дълбоко дъх, за да се съвземе.

Още малко, каза си тя. Дръж се! Ще успееш!

После отново вдигна слушалката, наложи си да се усмихне и набра номера на Джак.