Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (56)

Глава петдесет и пета

15 май 1960 г.

Стенният часовник показваше три и петнайсет сутринта.

Франси седеше сама на работната маса в един от боксовете в склада, където се помещаваше „КомпюТел“, и разглеждаше схемата на помощните инструкции, въведени в паметта на „Моли“. Държеше молив. Така се бе задълбочила в работата си, че беше изгубила представа къде се намира, забравяйки дори умората.

Цялото й внимание бе съсредоточено върху процеса на монтиране на най-сложната компютърна програма, с която се беше сблъсквала. В сравнение със задачата, пред която бе изправена сега, работата й по създаването преди четири години на интерфейса между европейските филиали на „Магнъс“ беше направо детска играчка.

Досега неведнъж й се бе случвало да изпада в отчаяние, чувствайки, че просто няма сили да я доведе докрай.

Специално бе предприела и пътуване до Бостън, за да се консултира с един от най-изтъкнатите компютърни специалисти в Америка, геният в програмирането Карл Екълс. Но дори и великият Екълс, когото Франси бе заклела да пази пълна тайна, запознавайки го само в най-общи линии с проекта си, беше изпаднал в недоумение. В крайна сметка той й даде само някои банални съвети и й пожела успех. И тя се бе върнала без каквито и да било конкретни насоки, по които би могла да се ръководи, освен вече запечатаните в собственото й съзнание.

И все пак Франси беше сигурна, че планът й ще успее. Докато го разчертаваше черно на бяло у дома си, а сетне го прилагаше елемент по елемент в късните нощни часове тук, в лабораторията, тя бе установила, че той не е просто мъгляво интелектуално понятие, а може действително да се осъществи на практика.

Единственото, което в цялото това начинание я безпокоеше и подкопаваше увереността й, бе нейната самота. Нямаше кой да й помогне. Нямаше го Сам, нямаше я Дейна, които да изслушват идеите й, да я насърчават и да я съветват.

Франси беше абсолютно сама.

Този път умората я победи много по-бързо. Тя се изправи, разкърши схваналия се до болка гръб и затвори очи. И тутакси цифрите и термините, с които беше работила, подхванаха лудешки танц в съзнанието й. С последно усилие тя разтърси глава, за да се съвземе, обърна се към командното табло на запаметяващия блок на компютъра и въведе незначителните вариации по схемата, която беше донесла със себе си.

После се извъртя към клавиатурата и подаде съответните команди, за да изпробва някои от основните функции на компютъра: първо най-елементарни изчисления, а след това и по-сложни задачи, които щяха да му бъдат задавани в рамките на всекидневната работа. Провери и неколкократно способността му да запаметява цифри и команди.

Всичко вървеше идеално. „Моли“ работеше безотказно.

И в този момент умората окончателно я надви. Стана, угаси лампата, излезе от бокса и затътри крака към малката импровизирана спалня, която беше обзавела пред и месец, когато разбра, че ще й се налага да се заседява тук и нощем. Там имаше само легло и едно одеяло. Смъкна джинсите си и блузата, облече нощницата ся и се пъхна под завивките.

Нагласи часовника за седем часа. Знаеше, че когато се събуди, складът щеше вече да бръмчи като кошер, тъй като специалистите щяха да са се заели с изпълнението на задачите си.

Нито един от тях обаче нямаше и представа за промените във всекидневието на Франси, настъпили през последните няколко месеца. Единственото, за което си бяха дали сметка, бе че вече идваше тук в най-необичайни часове. Само един или двама — Сам, а може би и Куин — бяха забелязали, че понякога остава да спи тук, но несъмнено го отдаваха на навика й да работи извънредно.

Но никой не подозираше каква е истинската причина за това.

И най-малко началникът на охраната например на когото преди три месеца Франси бе дала специални инструкции, отнасящи се до наблюдението на сградата. Инструкции, нямащи нищо общо с получаваните досега, които го караха да остава с впечатлението, че е по-скоро шпионин, отколкото началник на охраната.

Нито пък Кевин Стил, експертът по електронен шпионаж, който миналата есен й беше помогнал да разобличи Дейна. Франси му бе наредила най-редовно да претърсва склада за подслушвателна апаратура и скрити камери и да й докладва дали е открил такива, но без да прави дори опити да ги демонтира.

Разпорежданията на Франси бяха колкото строги и точни, толкова и озадачаващи. Никой не знаеше какво точно има предвид. Както и какво върши тук по малките часове.

И именно това бе нейната цел. Никога досега не се беше чувствала толкова самотна и същевременно толкова уверена в себе си.

Франси лежеше, унесена в лека дрямка, пресявайки прокрадващите се в съзнанието й видения. Между тях се мяркаше образът на Джак — усмихнат и елегантен. Виждаше и Сам — неугледен и трогателен в джинсите и тениската си, потънал до гуша в заниманията си над компютъра така, както работеше сега над него и Франси. Сред другите образи се мяркаше и баща й с угрижения си поглед, с който я беше наблюдавал преди три седмици, когато бе отишла да го навести. И пак той, преди двайсет години, когато тя беше още дете и я водеше на разходка из околността с пикапа си и махаше за поздрав на своите приятели-менонити.

Накрая се появяваше и образът на майка й, седнала кротко в дневната със странния си умислен поглед, докато болестта разяждаше тялото й, а тя се взираше във Франси с любящи, унесени очи. Тази безмълвна проява на обич пред лицето на смъртта сега действаше на Франси успокояващо и тя като че ли докосваше Хелън Болинджър през гибелната бездна, докато сънят я отнасяше на вълшебното си килимче далече от този мрачен склад в царство, където никой не умираше, където никого не оскърбяваха и не мамеха, където никой никога не се изгубваше безследно.

Още няколко седмици, помисли си Франси. Още десетина такива нощи. Още няколко невидими за останалите промени в мозъка на „Моли“. И всичко щеше да бъде готово.

Тогава щеше да си отдъхне. Тогава влакчето на ужасите най-сетне щеше да спре. Тогава тя щеше…

Мисълта изчезна в хаоса на подсъзнанието. Франси спеше.