Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (33)

Глава тридесет и втора

Беше първи юни — седмица преди първото заседание на акционерите на „КомпюТел“, което щеше да се проведе в Сан Диего, седалище на най-новия филиал на компанията. Беше свежо утро. През прозорците на тавана на Сам светът изглеждаше спокоен и дружелюбен.

Франси се събуди първа. Поседя, загледана в спящия Сам, после стана, за да направи кафе и да донесе вестниците.

Прекоси обширното помещение, където 9292 — още по-малък, отколкото преди месец — й се стори изоставен и смачкан в сравнение с величието на някогашните си чудовищни размери. Франси се усмихна, защото знаеше, че въпреки жалкия си вид компютърът е в състояние да извършва три пъти повече операции, отколкото в началото. И чудото се дължеше на микропроцесорите и техническия гений на Сам.

Не се сдържа и хвърли поглед назад към спалнята, където той все още спеше. Дишаше спокойно, изопнал тежката си ръка върху нейната половина на леглото. Тялото му продължаваше да носи аромата на нейната страст и докато кръстосваше тавана, наметната с изпълняващата роля на нощница негова риза, тя долавяше изпълващия собствените й сетива остър, мъжки мирис.

Замисли се за седмиците след първата нощ, която бяха прекарали заедно. След онова чисто физическо сближаване Франси се намираше като че ли в състояние на шок. Не можеше да повярва, че го е направила. Какво я беше прихванало?

Не знаеше. Беше полузаспала, когато се случи, и почти обезумяла след месеци непосилно напрежение. Но тя не прибягна до това като извинение. Макар причината да бе само тялото й и нагонът, знаеше какво върши. Сам мъжествено се беше опитал да й се противопостави, но тя сломи съпротивата му със същата нужда, която бе надделяла и над нея.

Защо я беше изпитала и какво всъщност означаваше тази нужда — това Франси не знаеше. Съзнаваше пределно ясно, че се доверява на Сам, че го уважава и че до голяма степен зависи от него, но обичаше ли го?

Сега, след като се беше любила с него, възпитанието й изискваше да си зададе този въпрос. Но не можеше да си отговори и това я тревожеше. Знаеше, че без Сам не се чувства пълноценна. Той внасяше в живота й някакво усещане за дом, уют и щастие. И въпреки това не чувствата й към Сам разпалваха все повече и повече амбициите й. Потайният импулс, който неумолимо я тласкаше напред, нямаше нищо общо с приятелското й отношение към Сам.

Когато онази сутрин той се събуди, Франси се извини за това, което беше направила, и го увери, че то никога повече няма да се повтори. Беше й неприятно, че е толкова груба и старомодна в отношението си към него, но нищо не можеше да направи. Представите й за секса бяха закостенели и строги. Нещо повече за свое огромно съжаление вече знаеше колко пагубна може да се окаже една плътска връзка, лишена от истинска любов и всеотдайност.

Сам я увери, че няма защо да съжалява и че нощта, която бяха прекарали заедно, не е повод да започне да си въобразява каквото и да било за техните отношения. „Нищо не се е променило“, бе казал той. Щял да остане за нея все същият всеотдаен колега и приятел, както досега.

Но Франси виждаше, че Сам също е обезпокоен от станалото. Изглеждаше някак гузен и унил. Трогната, тя го прегърна, целуна го по бузата и го помоли да й помогне да загърби миналото. В края на краищата трябваше да мислят за компанията и за напрегнатото бъдеще, което ги очакваше.

Същия ден отидоха заедно на работа и не отвориха повече дума за случилото се. Но и двамата се чувстваха неловко, защото то бе разклатило представите им за приятелството. През следващите дни се отбягваха едва ли не умишлено, сякаш се страхуваха да се доближат един до друг.

И тогава то се повтори.

Една вечер в кантората двамата обсъждаха заедно с Дейна свършеното през деня, когато Франси за миг срещна погледа на Сам и почувства как цялото й същество затрепери. Разбра, че трябва отново да бъде с него.

Прибра се у дома, обзета от срам. Започна да обикаля апартамента като животно в клетка, после се захвана за работа, опитвайки се да забрави Сам, но накрая, просто не на себе си, вдигна телефона и го попита дали може да прескочи за малко до него.

И когато й отвори вратата, тя буквално се хвърли в обятията му. Никога досега не беше изпитвала такава остра физическа нужда.

За нейна голяма изненада Сам като че ли бе обзет от същата страст. И това, че толкова дълго се бяха опитвали да устоят на нуждата, която изпитваха един от друг, придаде на ласките им още по-голяма прелест и пълнота. Въздишките на удоволствие, които се изтръгваха от гърдите на Франси, бяха същевременно и въздишки на облекчение заради това, че отново се радва на близостта на Сам, която толкова много й бе липсвала, докато напразно се беше опитвала да го избягва.

Оттогава се любиха неведнъж, но никой от тях така и не отвори дума за същността на тази тяхна връзка. Но като че ли можеха и да устоях на притегателната сила на взаимното им желание. Не говореха за любов, нито пък за бъдещето, ала близостта им обезпокоително се задълбочаваше. Не помагаше и времето.

Франси не знаеше как да си обясни всичко това. Сам в никакъв случай не беше мъжът на детските й мечти. Бе далеч по-земен, по-скромен и по-неугледен от идеала й.

Чувствата й към Джак Магнъс бяха съвсем различни. Те бяха белязани от някаква обцесия, от дивото усещане, че губи себе си. В присъствието на Сам не изпитваше нищо подобно. Усещаше просто сладка, нежна топлина, която все повече се усилваше и водеше до напълно естествения преход от привързаността към плътското желание.

Въпреки това, което правеха със Сам, Франси си оставаше старомодно момиче и непрекъснато се опасяваше от евентуални усложнения. Ала нуждата, която изпитваше от него, беше толкова силна, че не можеше да й устои. Странното опияняващо усещане, че само с него е истинската Франси и че пак единствено с него й е добре се засилваше с всеки изминал ден. Сам я привличаше не само с топлината на ласките си, но и с чувството за принадлежност, което изпитваше в обятията му.

И Франси като че ли балансираше между едно приятелство, което ценеше повече от всичко на света, и неочакваното физическо сближаване, което застрашаваше същото това породило го приятелство.

Този истински хаос от чувства продължаваше да измъчва съзнанието й, когато на сутринта включи кафеварката и отиде да вземе сутрешния вестник.

За нейна изненада върху вестника видя и доста официално на вид писмо. Бе адресирано до Самюъл Г. Карпентър — вицепрезидент на „КомпюТел“ и бе изпратено от голямата нюйоркска адвокатска кантора „Костър, Костър и Уайтхаус“, за която Франси смътно беше чувала.

Тя го занесе в кухнята и го остави на масата. Почти осезаемо усети излъчващата се от него заплаха и докато приготвяше кафето, изпита непреодолимо желание да го отвори. Но не го направи — беше адресирано до Сам, все пак. Седеше, облечена с една негова риза, и отпиваше нервно от чашата, когато нечий глас едва не я накара да я изтърве.

— Какво става? Стори ми се, че чух шум.

Беше Сам.

Франси скочи и го прегърна. После посочи писмото.

— Може да съм луда — заяви тя, — но нещо ме тревожи. Отвори го, Сам. Моля те.

Още сънен, той отвори писмото. Пробяга с поглед по съдържанието и лицето му помръкна. Подаде го на Франси. Тя бързо го прочете, но така се изуми, че се наложи да започне отново.

Костър, Костър и Уайтхаус, Адвокати на „Магнъс Индъстрис“

30 май 1958г.

До: Господин Самюъл Карпентър

Вицепрезидент на „КомпюТел“

Седар Стрийт, 435

Ню Йорк, щат Ню Йорк

НОТИФИКАЦИЯ ОТНОСНО НЕПРАВОМЕРНО ИЗПОЛЗВАНЕ НА ЧУЖД ПАТЕНТ

„Уважаеми Господине,

С настоящото Ви уведомяваме, че от името на «Магнъс Индъстрис» сме завели срещу Вас дело за неправомерно използване на Американски патент №3647576857, отнасящ се до компютърните системи, собственост на «Магнъс Индъстрис». Нашият клиент е забелязал, че някои от програмите, използвани от вас в консултантската Ви дейност, включват редица технически елементи, които са негов патент. И тъй като не сте поискали необходимото разрешение, той настоява да прекратите по-нататъшната си дейност, докато федералният съд не се произнесе по въпроса.“

С уважение, Греъм С. Костър Президент

копие: Франсис М. Болинджър, Президент

копие: Мартин У. Декър, Правен отдел, „Магнъс Индъстрис“

Франси беше пребледняла.

— Какво означава това? — попита тя Сам.

Той поклати глава.

— Убий ме, ако знам? Нямам представа за какво става дума.

В отчаянието си Франси се беше вкопчила в ръката му. Усети как той я прегръща.

— Имам лошо предчувствие — прошепна тя. — Мисля, че е най-добре веднага да се обадим на Лий Нюджънт.

Сам кимна. Лий, адвокатът на „КомпюТел“, сигурно знаеше какво може да означава това писмо.

Франси пусна ръката на Сам и се втурна към спалнята, за да вземе душ и да се облече.

Новината се оказа по-страшна, отколкото предполагаха.

Лий Нюджънт, среден на ръст мъж, с руса оредяваща коса и дружелюбни очи, прие Франси и Сам в кабинета си с любезност, която обаче не можеше да скрие собствената му тревога.

— Франси, Сам. Искам да ви представя един човек — каза той и посочи представителен мъж на средна възраст, който стана и протегна ръка на Франси. — Запознайте — Оливър Мейнън от „Бригс, Лотман и Мейнън“, известна манхатънска адвокатска кантора. Оливър е специалист по закона за патентите и дойде, за да ни помогне с някой и друг съвет.

Ръкуваха се и насядаха около заседателната маса в кабинета на Лий.

— Поговорих с Греъм Костър по телефона — подхвана Лий. — Ето за какво става дума: „Магнъс Индъстрис“ явно държи патента на определен вид компютърна система за обработка на номенклатурата, разходите и производителността в редица отрасли на бизнеса. Доколкото разбрах, Франси, ти си работила с нея, докато си била служител на „Магнъс“. Накратко: „Магнъс“ и адвокатите им смятат, че програмите, които предлагаш сега на клиентите на „КомпюТел“, включват значителен брой елементи от патентованата от корпорацията оригинална програма, за да имат основание да заведат дело срещу теб.

От гняв Франси бе станала бяла като платно.

— Лий — каза тя, — системата, за която говорят, е създадена от мен. Лично от мен, искам да кажа. И то без ничия помощ. Разработих цялостната система за европейските им филиали и изчистих всички недостатъци на оригиналната програма. И тъкмо щях да я задействам, когато… те ме уволниха.

Лий я изслуша спокойно и попита:

— А после?

— После основах „КомпюТел“, открих Сами неговия компютър и започнах да разработвам програми от значително по-малък мащаб с целта да обслужвам бизнесмени, които искат да намалят разходите си чрез компютъризирането на финансовата, производствената и изобщо на всички свои дейности. Това е.

Лий се изкашля.

— Смяташ ли, като специалист по компютрите, че новите ти програми съдържат елементи от системата на „Магнъс“?

— Не е изключено — намръщи се Франси. — Има много общи логически елементи. Разбира се. Съвсем естествено е при създаването на програмите на „КомпюТел“ да използвам модифициран вариант на собственото си изобретение.

Лий изви вежди.

— Доколкото разбирам, не си патентовала оригиналната си програма?

Франси го погледна учудено.

— Разбира се, че не съм. И през ум не ми е минало.

— Но на „Магнъс“ явно им е минало — поклати глава Лий. — И са подали заявка за патент на… Чакай да погледна… На 24 август 1956 година.

Франси отново пребледня.

— Но това е точно през седмицата, когато напуснах — промълви тя.

— Заявката е била подадена и, естествено, утвърдена. Получили са патент върху цялостната логическа база, на която е разработена програмата. И ако успеят да докажат, че в дейността си в „КомпюТел“ използваш елементи от патента на „Магнъс“, могат да те обвинят в кражба. Тогава ще ти се наложи да изплатиш компенсации за нанесени щети, а може би и да престанеш да използваш тези програми.

Франси почувства, че ръцете й треперят. Това, което чуваше, й звучеше невероятно.

— Лий, трябва да ми повярваш — каза тя. — Аз разработих прототипа, който те са патентовали. И когато ме уволниха, са го откраднали от мен, разбираш ли?

— А не ти ли мина през ум да ги осъдиш, или самата ти да патентоваш изобретението си? — попита Лий.

— Приемах го за служебно задължение, а не за изобретение — поклати глава тя. — Не съм и помисляла, че направеното от мен може да се патентова. Тогава просто нямах и понятие от патенти.

— Е, да, но те са имали — заключи Лий. — А случайно да разполагаш с някакви материали, свързани с изобретението, които могат да докажат авторството ти? Някакъв отчет за извършената работа например?

Франси се замисли за престоя си в „Магнъс“ както в Ню Йорк, така и в Европа. Беше загубила всички бележки, защото след уволнението й те бяха останали в корпорацията. А колкото до предварителната разработка на идеята като докладната й до Джак Магнъс и предложението, което бе изложила пред Борда на директорите, то тя в гнева и отвращението си, след като я бяха уволнили, ги беше изхвърлила.

Затова само поклати глава.

— Нищо, Лий. Всичко отиде на боклука.

— Има ли хора в „Магнъс“, които могат да потвърдят ролята ти в създаването на оригиналната програма? — попита Лий.

Франси помисли за Джак Магнъс, за Борда на директорите, за Ролан дьо Лом и за колегите си в „Магнъс-Франс“.

— Всички знаят, че аз я разработих и че изпълнението й беше моя задача — отвърна тя. — Затова и се чувствах толкова ужасно, когато първите проби се оказаха неуспешни. Но колкото до доказателства за ролята ми… Не знам, Лий.

— Оли, какво е твоето мнение? — обърна се той към Оливър Майнън.

— В подобни случаи — започна Оливър Мейнън — законът взема страната на притежателя на патента. Ако е съществувал някакъв спор кой е имал право върху него, той е трябвало да бъде разрешен още преди две години, когато „Магнъс“ са подали заявката. Но дори и тогава пак щеше да бъде необходимо да разполагате с неопровержими доказателства за приноса си в изобретението и борбата е щяла да бъде жестока, госпожице Болинджър. Особено като се има предвид, че по същото време сте били служител на „Магнъс Индъстрис“. Те щяха да твърдят, че имат право на патента, защото са заплатили за извършването на работата.

— А щях ли да спечеля? — попита Франси.

— Щяхте да ги накарате доста да се поизпотят — сви рамене адвокатът, — но подобни дела се влачат с години. Просто не знам.

Франси се усмихна унило. Спомни си за своите първи дни в „Магнъс“ и за работата си при Реймънд Уилбър. Още със стъпването си в корпорацията ясно й бяха показали, че не може да очаква никакво признание за работата си. И ето че нещата отново опираха до това.

— Какво ще правим сега? — обърна се тя към Лий. — Да им платим обезщетение за използването на патента? Можем да си го позволим, нали? Не вярвам да е бог знае колко.

Лий се намръщи.

— Опасявам се, че нищо няма да излезе — заяви той. — Адвокатите им твърдят, че по смисъла на федералния закон вие сте узурпирали правата на „Магнъс“ върху патента с цел да извлечете от него облаги. Завели са срещу вас дело за нанасяне на материални щети и настояват незабавно да преустановите всяка дейност, която ви носи печалба и се основава на патента.

Франси не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да кажеш, че се опитват да ни накарат да ударим катинара на „КомпюТел“, така ли? — попита тя и хвърли поглед към Сам.

Лий изглеждаше искрено огорчен.

— Страхувам се, че нещата опират точно до това — промърмори той.

Настъпи мълчание, Франси отново погледна Сам. Разкъсваше се между чувството за вина и напиращия гняв. Вина, защото беше въвлякла Сам в начинание, което заради нея себе провалило. И гняв, защото знаеше много добре, че в основата на действията на „Магнъс Индъстрис“ лежи злобата, безкрайната злоба.

Лий се постара да изглежда по-оптимистично настроен.

— Можем, разбира се, да се опитаме да се преборим в съда — заяви той. — Съществуват документи за ролята ти в разработката на идеята. Можем да призовем служителите на „Магнъс“, които са работили под твое ръководство или са поддържали контакт с теб по онова време. Е, не знаем какво ще кажат, а не е изключено корпорацията да се позове на свидетелските показания на свои хора, които ще изложат нещата в съвършено друга светлина. А освен това съществува проблемът, че тогава си била служител на „Магнъс“, което е и най-слабото ти място. Само на основание на това „Магнъс“ може да предяви претенции за право върху патента и облагите от него.

Франси пак погледна Сам, а след това двамата адвокати. Замисли се за ужасяващата мощ на „Магнъс Индъстрис“.

— И няма да спечелим, нали? — подхвърли тя по адрес на Лий.

Той се усмихна печално.

— Като се има предвид с какви адвокати си имаме работа, както и че законът е на тяхна страна, нямате никакви шансове, Франси. Не можете да се преборите с тях. Прекалено силни са. Половината от времето си прекарват в създаването на закони, а другата половина в това да ги нарушават и да се измъкват сухи от водата. Така е в големия бизнес. Съжалявам.

Франси дълго седя, сякаш потънала в размисъл. Тишината в стаята беше непоносима.

Накрая стана и протегна ръка на Оливър Мейнън.

— Благодаря ви за съвета — каза тя. — Благодаря и на теб, Лий, че организира тази среща.

И се запъти към вратата.

— Какво смяташ да правиш? — попита Лий.

Тя го погледна с тъжна усмивка.

— Не знам. Наистина не знам.