Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (18)

Глава седемнадесета

Ню Йорк, 24 август 1956 г.

В един от кабинетите в централата на „Магнъс Индъстрис“ на Шесто Авеню лице срещу лице седяха двама мъже, разделени от огромно бюро.

Върху него лежеше папка, която специален куриер бе донесъл преди четири дни от Париж.

Седналият в коженото кресло пред бюрото посетител вдигна очи от папката и погледна мъжа срещу себе си. Очакваше въпроса, който знаеше, че със сигурност ще бъде зададен — въпросът, който всъщност бе и причината за присъствието му тук.

И той незабавно последва.

— Как мислиш? — попита седящият зад бюрото. — За какво става дума?

Посетителят се изкашля и отвърна:

— За нещо много по-сериозно, отколкото предполагаше.

Последва мълчание.

— Колко сериозно? — попита мъжът зад бюрото, като присви очи.

Посетителят се размърда на стола. Могъществото на събеседника му всяваше у него известен страх, но това не му пречеше да съзнава собствената си значимост.

Казваше се Александър Колфийлд. Беше вицепрезидент на една от най-големите световни компании, производителки на компютри, и отговаряше за проучвателната и развойна дейност. Бе повикан тук, защото бе най-способният в тази област. Нямаше човек, който да познава по-добре компютрите и тяхното място в живота. Малцина бяха анализирали бъдещото им приложение така, както го бе направил той не само в професионален аспект, но и в редица доста трудни за разбиране технически статии, публикувани в научни списания.

Бяха му дали възможност да се запознае с материалите и му бяха платили огромна за представите му сума, за да запази в пълна тайна както съдържанието им, така и мнението си.

Той кимна едва забележимо към папката и отговори, като внимателно подбираше думите си:

— За да се разбере важността на подобно нещо, човек трябва преди всичко да си даде ясна сметка, че компютърната наука е млада. Млада, но на границата да направи огромен скок напред. Днес компютърът се смята все още за рядкост и за каприз, но след десетина-петнайсет години той ще е по-вездесъщ от телевизора. А какво би означавало това в пари, е трудно да се предвиди.

Той замълча, търсейки най-подходящите изрази, за да изрази мислите си. Без да пророни нито дума, мъжът зад бюрото продължаваше да го пронизва с черните си очи.

— Всички знаем колко струва патентът за телевизорния кинескоп — подхвана отново Александър Колфийлд. — И създаде ли някой нов такъв, той трябва да си плати. Същото предполага и това, което ми показа. На пръв поглед то представлява конкретна система с точно определена цел, а именно — свързването в интерфейс на няколко европейски компании. Самата програма обаче съдържа някои логически характеристики, които, доколкото ми е известно, са новост в компютърната технология. Досега никой не се е сетил за тях. — Той замислено събра пръсти и продължи: — След няколко години вече ще съществуват десетки комуникационни системи, и то не само в областта на бизнеса, но и в образованието, в управленческата и военната сфера, в банковото дело и така нататък, и за тях ще бъде от крайна необходимост да притежават съществуващите тук логически характеристики. И понеже тази програма ще бъде защитена от закона за патентите или от закона за търговската тайна, на нейния автор би трябвало да се плаща всеки път, когато се използва било тя, било някой от нейните аналози.

Мъжът срещу него прочисти гърлото си и попита:

— Колко?

— Имаш предвид колко струва ли? — попита на свой ред Александър Колфийлд.

Събеседникът му мълчаливо кимна.

Колфийлд сви рамене, погледна към обрамченото от прозореца късче небе и вдигна вежди.

— Не по-малко от няколко десетки милиона — отвърна той. — А може би и стотици. Зависи от бързината на развитие на компютърната технология и от това доколко добре ще бъде защитен продуктът.

Облегна се назад и остави думите да стигнат до съзнанието на неговия събеседник.

Последва пауза, която на Колфийлд се стори безкрайна.

Мъжът зад бюрото все така не откъсваше поглед от него.

Най-сетне посочи към папката и попита:

— Какво е мнението ти за създателя й?

Колфийлд се усмихна.

— Веднага ще ти кажа: който и да е, той е гений. Не съм убеден дали съзнава какво е постигнал, но бих дал мило и драго един ден да се запозная с него.

Искаш да кажеш „с нея“.

Но мъжът зад бюрото не произнесе тези думи.

Малко след това Александър Колфийлд си тръгна. Мъжът зад бюрото остана сам, загледан в късчето небе над Манхатън.

Стотици милиони…

Колко я беше подценил! Но всичко е добре тогава, когато свършва добре, реши той.

Вдигна слушалката на телефона.

— Да, сър? — разнесе се гласът на секретарката.

— Предай на Джо Доранс от патентния отдел да се отбие днес следобед при мен — нареди той. — Не по-късно от три часа.

— Да, сър.

— И още нещо — продължи мъжът. — Искам да изплатиш от личната ми сметка определена сума, за която държа в компанията да не остава никакъв документ. Ясно ли е?

— Да, сър. И на кого да я изплатя?

— На Ролан дьо Лом. „Магнъс-Франс“, Париж. Домашният му адрес е някъде из папките ти. И да му се изпрати не по каналния ред, а с поверителна поща.

— Колко, сър?

— Двайсет и пет хиляди долара.

— Добре, сър.

Той затвори телефона и продължи да седи неподвижно, потънал в мислите си. Ето че всичко изведнъж се бе променило. Трябваше да преосмисли ред въпроси, които само допреди час не влизаха в сметката. Въпроси, които можеха да се окажат от изключителна важност.

Отново вдигна слушалката.

— Още нещо — каза той.

— Да, сър?

— Уреди ми обяд с Белинда Девъро. Кажи й, че е важно. И колкото се може по-скоро. За утре, стига да успееш.

— Да, сър.

С въздишка на облекчение той остави слушалката и затвори очи.

Белинда, мина му през ум. Разбира се!

Трябва да й се каже. Ако Александър Колфийлд бе първият етап, вторият беше Белинда.