Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (34)

Глава тридесет и трета

Тази нощ Сам не видя Франси.

Не отговаряше на домашния си телефон. Той отиде да провери дали си е вкъщи, но никой не му отвори.

Прибра се на тавана и зачака да му се обади. Трябваше да обсъдят много неща. Лий Нюджънт възнамеряваше да започне преговори с „Магнъс“ за изплащане на обезщетение. Някой трябваше да реши как да се анулират договорите със сегашните клиенти на „КомпюТел“. На дневен ред стоеше и въпросът за обявяването на фалит.

Очакваше ги много работа.

Сам се безпокоеше за Франси. Докато бяха в кабинета на Лий, забеляза в погледа й да проблясва някакъв зловещ пламък. Нещо, което досега никога не бе зървал в красивите й очи. В тях гореше гняв, нещо много повече от гняв. Трябваше да я открие. За първи път, откакто се познаваха, Сам изпита тревожното чувство, че тя наистина не е добре.

Франси прекара нощта в един хотел в центъра на града. Беше влязла без багаж, дори без четка за зъби, и бе наела стая. Не мигна цяла нощ. Първите няколко часа прекара в опити да приеме случилото се. Никога досега не бе предполагала, че може да съществува власт и злоба като тези, до които бе прибягнала корпорацията „Магнъс“, за да я застави да се оттегли от бизнеса само защото е използвала създадена от самата нея програма. Програма, която „Магнъс“ чисто и просто беше откраднала.

Отначало Франси изпита единствено ужас при мисълта, че чудовището „Магнъс“ бе напомнило за себе си и се беше втурнало да я преследва по този начин, използвайки нечестно придобития патент, за да съсипе скромната й, но процъфтяваща компания, която беше създала от нищо. Усещането за безпомощност пред лицето на подобна неправда я правеше сляпа за всичко останало.

След това я обзе някакво странно задоволство при мисълта, че въпреки неизмеримото си могъщество и делящото ги разстояние, „Магнъс Индъстрис“ не бе успяла да продължи нататък като чисто и просто забрави Франси. Голиат не се чувстваше достатъчно сигурен в силата си, за да забрави Давид. Беше се върнал да я преследва, сякаш се съмняваше в превъзходството си над нея.

Това откритие я развълнува и породи в съзнанието й нови идеи.

Припомни си своето минало. Припомни си „Магнъс Индъстрис“, Реймънд Уилбър, Ролан дьо Лом, Джак Магнъс и баща му. И постепенно мислите й започнаха да изкристализират с неподозирана досега яснота. Разбра, че гневът, който я разтърсваше от мига, в който бе зърнала писмото на адвокатите на „Магнъс“, беше безплоден и проява на слабост.

Сега гневът не можеше да й помогне. Нуждаеше се от нещо друго.

На следващата заран, без изобщо да е мигнала, тя се прибра у дома, взе душ, облече се, среса се грижливо, гримира се и взе такси до централата на „Магнъс Индъстрис“ на Шесто Авеню.

Но едва когато пристъпи прага на фоайето, си спомни, че не може да мине през пропуска и да влезе в сградата.

Отвори вътрешния телефонен указател.

„МАГНЪС, АНТОН-6511 МАГНЪС, ДЖ. — 6134“

Борейки се с умората, Франси се запита защо беше дошла тук, но загледана в двете имена пред себе си, изведнъж разбра. От бушувалия през цялата нощ в съзнанието й хаос бе изплувал един въпрос, и сега беше време да намери отговора му.

Отиде до поредицата телефонни кабини във фоайето и набра номера на корпорацията.

— „Магнъс Индъстрис“. С какво мога да ви помогна? — разнесе се гласът на телефонистката.

Едва в този миг Франси разбра с кого от двамата Магнъсови иска да се свърже.

— Кабинетът на Антон Магнъс, моля — отсече тя.

— Един момент.

Последва продължителна пауза, после в слушалката прозвуча женски глас.

— Кабинетът на господин Магнъс. На телефона е госпожица Обър. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

— Да — отвърна Франси. — Обаждам се от кабинета на господин Костър. Греъм Костър от адвокатската кантора „Костър, Костър и Уайтхаус“. Придвижваме жалба на господин Магнъс срещу компютърната фирма „КомпюТел“. Налага се господин Костър спешно да разговаря с господин Магнъс.

— Един момент, моля.

Нова пауза.

След това се разнесе трети глас.

— Кабинетът на господин Магнъс. За кого да предам?

Франси се усмихна. Очевидно човек, телефониращ отвън, трябваше да премине през няколко нива на колосалната корпорация, докато се добере до личната секретарка на Антон Магнъс. Франси отново изложи мнимия повод за обаждането си.

— Господин Костър каза, че ще му отнеме не повече от минута. Свързано е с последния им разговор.

— Момент, ако обичате. Той говори по другата линия, но мисля, че ще мога да ви свържа.

Франси сключи пръсти с надеждата, че секретарката на Антон Магнъс ще я накара да почака, обещавайки й, че след малко той ще се обади на господин Костър.

И наистина имаше късмет.

След около минута в ушите й отекна познатият плътен глас:

— Греъм, какво мога да направя за теб?

Франси не отговори. Заслуша се в настъпилото по линията мълчание.

— Ало, Греъм? — настоя Магнъс. — Там ли си?

Франси отново не пророни дума, вслушвайки се внимателно в гласа му.

Последвалата пауза продължи още по-дълго. Антон Магнъс сигурно започваше да се дразни, Франси се запита дали чува дишането й в слушалката.

Но въпреки всичко той не затвори. Чакаше. Може би се досещаше кой се обажда.

— Господин Магнъс — изрече отчетливо Франси.

— Да. Кой е?… Ало!… Кой?…

Гласът заглъхна. И от двете страни многозначително мълчаха. Франси знаеше, че Антон Магнъс се пита кой му се обажда. Проследи наум хода на мислите му от момента, в който бе приел съобщението на секретарката, че го търсят от адвокатската кантора във връзка с жалбата срещу „КомпюТел“, и си представи как се опитва да разпознае женския глас, произнесъл само две думи.

Мълчанието стана още по-тягостно. Франси почти осезателно почувства как Антон Магнъс си налага да запази самообладание. Знаеше, че го е хванала натясно, колкото и невероятно да звучеше. Ако беше напълно сигурен в себе си и в своя свят, отдавна щеше да затвори. Беше озадачен, разтревожен и любопитен да разбере кой му се обажда.

В мълчанието му тя ясно долови уязвимостта на прогонен от сигурната си бърлога хищник.

И той повече не каза „ало“. Свързваше ги единствено мълчанието.

Франси бавно затвори.

Загледа се през остъклената стена на кабината в сновящите във фоайето хора. В същия момент шейсет и пет етажа над нея Антон Магнъс вече разпитваше секретарката си за обаждането и й нареждаше да се свърже с господин Костър и да разбере на какво се дължи възникналото недоразумение. След няколко минути тя щеше да го уведоми, че господин Костър изобщо не е звънял.

И тогава Антон Магнъс щеше да разбере, че предположенията му са се оказали правилни.

В крайна сметка Магнъсовият замък не беше толкова неуязвим. Някъде зад стените му живееше човешко същество, което подобно на всички останали имаше нерви, инстинкти и страхове. Дълбоко в сърцето на лабиринта Минотавърът се оказа най-обикновен човек.

Колкото до Франси, тя получи отговора на въпроса си още когато влезе във фоайето на корпорацията и погледът й попадна върху двете имена в указателя. Антон и Джак. Баща и син.

„Нищо не е така, както изглежда на пръв поглед.“ Думите на Джак изплуваха в съзнанието й от най-болезнените кътчета на паметта й. Но сега й прозвучаха съвършено различно. Мина й през ум, че времето може да промени вчерашните истини така, че утре те да имат съвсем друг смисъл.

„Не можете да се преборите с тях — беше казал Лий Нюджънт. — Прекалено силни са.“

Истината в думите му бе неопровержима. И все пак острият ум на Франси бе прозрял нещо, за което Лий Нюджънт не беше успял да си даде сметка. Нещо, за което тя получи потвърждение днес по телефона.

И незнайно защо, но вече не се чувстваше толкова безпомощна.

Не се прибра у дома, а взе метрото за центъра и отиде на тавана на Сам. Отключи, влезе и зачака, докато навън денят бавно гаснеше.

Телефонът звъня няколко пъти, но тя не вдигна слушалката.

Сам се прибра в пет и половина. Цял ден беше чакал да му се обади в кантората.

Мълчаливо прекоси стаята и я взе в обятията си.

— Франси — промълви той и я целуна по бузата. — Толкова се тревожех за теб!

Тя не отговори, но го прегърна през кръста и го притегли към себе си. Докосна с пръст брадичката му и с усилие се усмихна.

— Отдаде се на размисъл, предполагам? — попита Сам.

Франси кимна неопределено. Погледът й бе някак унесен и тревожен, но невероятно красив.

Дълго мълчаха. Започна да се смрачава и постепенно болката, която изпълваше цялото й същество, отстъпи мястото на топлината от близостта на Сам. Макар че не можеше да прочете мислите й в този изключителен момент, обичта му означаваше много повече за нея, отколкото разбирането. Изведнъж това, че Сам съществува, й се стори най-важното нещо в нейния живот.

Той продължи да я притиска в обятията си, докато сенките край тях все повече се удължаваха. Когато се стъмни, се отдръпна и, все така държейки я за раменете, я погледна и каза:

— Наистина съм щастливец. Само Бог знае кой добър дух му помогна пътищата ни да се пресекат.

Франси все така мълчеше, но усмивката й красноречиво говореше за изпълващите я чувства.

— Хрумна ми нещо — продължи Сам. — Искаш ли в името на миналото да отидем да вечеряме в „Автомат“ на 42-ра улица? И да си припомним някои хубави мигове?

— С теб бих отишла навсякъде — прошепна Франси.

Той отново я прегърна и посочи към 9292, който бе вече голям колкото два автомата за кока-кола, свързани с безброй проводници.

— Е, може да сме неугледни и смешни като нашия 9292, но пък си разбираме от работата. Нещо ми подсказва, че това, което се случи вчера, не е краят на Франси Болинджър.

Франси погледна компютъра, който от самото начало беше споделял съдбата им, и разбра какво иска да каже Сам. 9292 не беше красавец, но с намаляването на размерите му неговите възможности се бяха увеличили десетократно.

Франси се почувства точно като него. Беше се смалила, очукана от трудностите, но все още способна да върши работа. А и да мисли много по-ясно.

Взря се още по-внимателно в компютъра. В действителност се бе смалил много повече, отколкото предполагаше. През последните месеци тя бе толкова заета, че не си беше дала сметка какъв напредък е постигнал Сам.

— Скоро ще стане колкото хладилник — отбеляза тя.

— А може би и по-малък — кимна Сам. — Възможностите са наистина безкрайни, повярвай ми.

Изведнъж Франси рязко се изправи и погледът й се премести от компютъра върху Сам.

— Колко време ще ти е необходимо, за да го смалиш толкова? — попита тя.

— Нямам представа — погледна я Сам изненадано. — Вероятно не много. Година, а може би и по-малко. Защо питаш?

— Много ли ще струва? — продължи Франси.

Сам изви вежди.

— Не знам. Работя сам, както ти е известно. Монтирам тук-там печатни платки, ровя се… Но защо питаш всъщност?

Франси го потупа по бузата.

— Какво става с вечерята? — възкликна тя. — Трябва да обсъдим някои неща. Да вървим!

Той я хвана за ръка и я поведе към вратата. И докато й помагаше да облече мантото си, буквално почувства ентусиазма, излъчващ се от изящното й тяло. Явно нищо не беше в състояние да я спре. Подозираше го, но сега вече бе напълно уверен в това.

Сам започна да осъзнава, че е направил най-големия удар в живота си, свързвайки съдбата си със съдбата на Франси.