Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (40)

Глава тридесет и девета

Името „Моли“ се оказа и последният тласък, който доведе новия компютър на „КомпюТел“ към бляскаво бъдеще. Всички буквално се влюбиха в него, като се започне от колегите на Франси и се стигне до лукавите и скептично настроени предприемачи, чийто интерес тя и Джоел Грет от месеци насам се опитваха да събудят.

Група директори на инвестиционни банки, които бяха заели изчаквателна позиция още от зимата, най-сетне се престрашиха и вложиха над три милиона долара в „Моли“ и „КомпюТел“, като в замяна на това щяха да получат правото на закупуването на акции и на място в Борда на компанията. Почти веднага примерът им последва значителна инвестиционна компания, а след това и втора такава.

Работата по „Моли“ продължи да напредва с ускорени темпове през цялото лято. На 8 септември Сам направи пред неколцина частни инвеститори потресаващо успешна демонстрация на изчислителните възможности на „Моли“, както и на смайващо лесното манипулиране с него, в резултат на което постъпиха четири нови инвестиционни вноски, всяка от които възлизаше на един милион долара.

На връщане от празничния обед с инвеститорите в „Четирите сезона“ Франси похвали Сам.

— Ти си героят на деня! Ако „Моли“ не се беше представил толкова добре пред експертите им, щяхме да останем с пръст в устата.

— Не благодари на мен — поклати глава Сам. — Аз съм само незначително колелце в целия този огромен механизъм. Движещата сила си ти, Франси.

Тя уморено се усмихна. Знаеше не по-зле от него, че са още много далече от финала. Ако искаха да осигурят на „Моли“ убедителна реклама в цялата страна, щяха да имат нужда от двойно повече капиталовложения от тези, с които разполагаха. Като че ли с всяка стъпка напред в начинанието им рискът приемаше все по-застрашителни размери. Средствата непрекъснато се увеличаваха, вярно, но едновременно с това все повече и повече хора очакваха звездния миг.

Най-лошото беше, че „КомпюТел“ не бе спечелила сама нито цент, тъй като продуктът й все още не беше излязъл на пазара, а имаше вероятност и никога да не излезе, ако не си осигуряха необходимите им за това капитали. Но привличането на инвестиции се затрудняваше изключително много от факта, че цялата операция се провеждаше при съблюдаването на най-строга секретност. А директорите на инвестиционните компании и други акционерни дружества трудно биха могли да убедят управата им да вложи толкова значителни средства в продукт, чието съществуване се пазеше в пълна тайна.

Едва сега Франси разбра как се чувстват бродуейските продуценти, които са пръснали милиони долари за десетки актьори и армии от сценични работници в създаването на някой пищен мюзикъл, а след това са принудени да живеят в постоянен страх, че той може да бъде свален от сцената още на премиерата и да се окаже пълен финансов провал.

И Франси почувства как противно на волята й също я обзема нещо като сценична треска. С „Моли“ бе стигнала наистина прекалено далече, за да се връща тепърва назад. Да не говорим, че носеше отговорност и за хората, които бе привлякла за осъществяването на проекта си. Ако корабът потънеше, всички щяха да отидат на дъното.

Но нямаше нито време, нито сили за разкаяние. Оставаше й единствено пътят напред.

Един час след обяда в Манхатън Франси и Сам се върнаха в склада, разпределен на сектори, в които работеха отделните екипи — дизайнерите, експертите по хардуер, съставителите на специализираната терминология, специалистите по маркетинг.

Сам се присъедини към Куин и Тери, посветили се на разрешаването на последните проблеми с електронните схеми на „Моли“. Усмихна се при мисълта за любимия си 9292, в който се беше ровил толкова време, и за сегашното му превъплъщение, което, ако Франси успееше, щеше да извърши революция не само в Америка, но и в целия делови свят. И скоро работата така го погълна, че не забеляза кога тя е излязла от склада.

Никой не обърна внимание на отсъствието й. А Франси искаше точно това. Взе метрото до Манхатън, там спря такси и даде на шофьора един адрес в центъра на града.

Няколко минути по-късно се намираше в невзрачна, разположена на втория етаж кантора срещу настанил се зад бюрото млад мъж с пуловер и обикновен панталон, чийто небрежен вид напълно съответстваше на естеството на дейността му.

Казваше се Кевин Стил и беше собственик на магазин за електронно оборудване, разположен точно под кантората му. Истинската му специалност обаче твърде деликатна, за да я афишира, беше електронният шпионаж.

Франси го бе ангажирала преди два месеца и оттогава той й се обаждаше всяка седмица. До този момент нямаше нищо, което да си заслужава да й съобщи, и предишната седмица дори й бе казал, че според него напразно си пилее парите.

Но ето че тази сутрин беше позвънил в склада и й бе оставил тайнствено съобщение, което според предварително уговорения от тях код означаваше, че най-сетне нещо се е появило. И Франси беше тук именно заради това.

— Е, какво имаш за мен? — попита тя.

— Предполагам, че това, което търсиш — отвърна Кевин. — Наведи слушалките и дай да го прослушаме заедно.

Двамата сложиха слушалки и той включи един свръхмодерен магнетофон, снабден с шумозаглушаващо устройство.

Франси чу характерното изщракване на телефонен превключвател. После прозвуча мъжки глас:

— Нещо ново?

— Да — отвърна женски глас. — Аронсен, изглежда, ще се навие. За един милион. Видяха последния прототип и се съгласиха.

Франси веднага разбра, че става дума за един от инвеститорите, с които беше обядвала днес.

— Как мина? — поинтересува се мъжът.

— Идеално — отвърна жената. — По-добре, отколкото очаквахме.

— Кога смятате да го пуснете? — попита той.

— Все още никой не знае, но се надяваме това да стане в началото на лятото. Предстои организирането на голяма рекламна кампания за продажбата му.

— Значи нямаше технически проблеми? — настоя мъжът.

— Никакви. РАМ-ът е дело на Сам, а програмата, която Франси създаде, е наистина много мощна. Ще ми се аз да я бях разработила.

Последва пауза.

— Ще я донесеш ли? — попита мъжът.

— Веднага щом намеря време да я изкопирам — отвърна жената. — Страшно сме заети.

— Добре. Чудесна работа свърши. Донеси я у дома.

Тук линията прекъсна.

Франси свали слушалките. Беше пребледняла, но не изглеждаше особено изненадана.

— Чу ли каквото искаше да чуеш? — попита Кевин Стил.

— Не исках да чуя точно това — усмихна се Франси, — но разбрах всичко, което исках да разбера. Благодаря, Кевин.

— Моите хора да продължат ли работа? — попита той.

— Разбира се — отвърна тя. — И още веднъж много ти благодаря.

— Знаеш ли кой е мъжът, който говореше по телефона? — попита Кевин и се надигна от стола.

Франси се поколеба, преди да отговори.

— Сега това не е толкова важно.

— Но жената все пак… — започна Кевин.

— О, да, няма никакво съмнение — прекъсна го Франси.

Сбогува се и си тръгна. На улицата се озърна, вдишвайки с пълни гърди градския въздух. Не беше от най-чистия, естествено, но при тези обстоятелства й подейства освежително.

Помисли си, че същото се отнасяше и за партията шах, която разиграваше. Не беше особено чиста, а и нещата, които научаваше покрай нея, не бяха особено приятни, но трябваше да я изиграе докрай. И то така, че да я спечели.

„Дейна — мина й през ума. — Не предполагах, че можеш да бъдеш ти.“