Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (48)

Глава четиридесет и седма

Сам Карпентър седеше сам на таванчето си.

Сега огромната дневна беше празна. Мястото, заемано някога от любимия му компютър 9292, беше разчистено, тъй като той се бе преродил в „Моли“ и Сам най-сетне се беше решил да изхвърли разграбената му кутия.

Кутия, която не я биваше повече за нищо. Както и мечтите насам…

Огледа помещението и се замисли за ужасната празнота, настанила се в него.

Няколкото тоалетни принадлежности на Франси — четка за зъби, шишенце одеколон, червило — бяха изчезнали от лавицата на аптечката в банята. Новата кафеварка, която беше купила, стоеше в кухнята като потресаващ спомен за утрините, когато, след като се събуждаха прегърнати, мълчаливо пиеха кафе, преди да хукнат на работа.

Върху старата нащърбена маса в дневната вече ги нямаше купищата справочници и компютърни разпечатки, в които Франси се ровеше в редките си свободни минути. Сега отгоре й се мъдреха единствено пепелникът и бутилката бира, от която отпиваше.

Двете закачалки в гардероба — за шлифера и за вълненото зимно палто — бяха празни.

Но най-важното — нямаше го неповторимият аромат на присъствието й. Беше се задържал няколко дни след заминаването й, едва незадушавайки Сам с нежните си вълни, и бе изчезнал. Вече нямаше нищо. Нищо освен Сам, празният му живот и спомените.

Франси му беше съобщила за годежа си честно и без заобикалки. Сам я бе изслушал мълчаливо, старателно прикривайки мъката си. После я беше поздравил и й бе помогнал да събере оскъдния си багаж. И двамата знаеха, че е прекарала последната си нощ тук и че повече никога няма да се върне.

Попита я дали не би било по-добре той да напусне компанията. Това беше първото нещо, което му дойде на ум. Искаше да избяга колкото се може по-далеч от нея. Мисълта да я вижда всеки ден, и то знаейки, че никога повече няма да я държи в обятията си, му се струваше непоносима.

Франси го помоли да остане.

— Можеш да направиш така, както решиш, разбира се — каза тя. — Но те моля да останеш, докато завършим „Моли“. Той е също толкова твой, колкото и мой. И не бих понесла да излезе на пазара в твое отсъствие.

Видя погледа му и го хвана за ръката. При допира на пръстите й сърцето му буквално се взриви.

— Просто остани още малко, Сам — помоли го тя. — Знам, че всеки решава за себе си, но аз и без това няма да се омъжа, преди да завършим „Моли“. Нека поне дотогава да останем заедно. После направи така, както намериш за добре.

Сам се бе съгласил.

И сега трябваше да понася цялото мъчение на постоянната си близост до нея в такъв ужасен момент. Виждаше я всеки ден на работа, с вдигната коса, с работна манта върху блузата и джинси, с изцапани от ровене в компютъра ръце и със затъкнат зад изящното ушенце молив… Едно прелестно видение, макар и доста повехнало от прекомерна умора, за да забележиш от пръв поглед красотата му. И всеки миг тя му напомняше, че навремето е притежавал частица от нея, сега безвъзвратно загубена.

Сам, естествено, не обелваше нито дума за годежа й. Беше убеден, че това е най-лошото нещо, което би могла да направи в живота си. Въпреки че не го познаваше лично, знаеше предостатъчно за Джак Магнъс, за да съзнава, че той не е човек не само за Франси, но и за която и да било друга жена. Пряко, а и косвено той бе навредил достатъчно на Франси.

Но на този свят няма мъж, способен да разубеди една жена. Щом Франси искаше да бъде с Джак, той трябваше да бъде неин.

Спомни си за съмненията, които беше хранил към нея, и разбра, че са били напълно оправдани. Омразата й към Магнъсови, отчаяната й борба да успее в бизнеса, която можеше да означава едно-единствено нещо, а именно — стремеж да си отмъсти, бяха под държани от някакъв вътрешен плам, породен обаче не от ненавист, а от любов, Франси не бе успяла да забрави Джак. И когато той се върна, вече свободен да се ожени за нея, тя не съумя да му откаже.

Може би правеше ужасна грешка. Но по своята същност любовта е непоправима грешка, неизлечима болест. И едва ли някой разбираше това по-добре от Сам, чието сърце до края на дните му щеше да принадлежи на Франси. Любовта е вечна. Тя не е подвластна нито на логиката, нито на волята, нито дори на разума. Покорено ли е веднъж сърцето ти, няма връщане назад, фаталната стъпка е вече направена.

А Сам щеше да остане просто една бележка под линия в живота на Франси. След като Джак беше изчезнал от него, Сам бе станал нейна опора, неин приятел и любовник. Но след появата на Джак сърцето й отново се обърна към него, подобно на магнитната стрелка към север.

И Сам бе забравен…

Сега той се трудеше в склада повече от когато и да било и се задържаше там до късно, опитвайки се чрез неистовата работа върху „Моли“ да забрави удара, нанесен на чувствата му. А след като се прибереше, изпиваше набързо няколко бири, загледан в пълзящите на таванчето сенки, и се просваше на леглото, капнал от умора. Понякога сънят идваше бързо, но и също толкова бързо го напускаше и той по цели нощи се мяташе, измъчван от мисли за Франси и от ужасния въпрос дали има смисъл да живее, след като душата му е мъртва.

В пет сутринта се измъкваше от леглото и отново хукваше на работа, за да се потопи в поредния ден на забрава, знаейки, че в края му го очаква пак самотата на таванчето.

Не беше допускал, че може да съществува такова мъчение. Всяка нощ се питаше докога ще успее да издържи така.

Но Франси го бе помолила да остане.

„Само докато завършим «Моли» — беше казала. — И после си свободен. Моля те, направи го заради мен, Сам…“

И той щеше да го направи.

А след като приключеха с компютъра, щеше да се заеме с непосилната задача да я забрави.