Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (4)

Глава трета

Реймънд Уилбър не можеше да знае, че появилото се в кабинета му като гръм от ясно небе прелестно и самоуверено създание бе точно толкова изненадано от себе си, колкото и самият той.

При все че се бе заклела да намери начин да заобиколи препятствията, издигнати пред нея от отдел „Личен състав“ в лицето на Алтея Дрейк, и на всяка цена да получи работа в „Магнъс Индъстрис“, Франси искрено се изуми от собствената си хладна решителност. Никога през досегашния си кратък живот не бе гледала на себе си като на агресивен или непочтен човек. А ето че сега се държеше като закоравял мошеник.

Прекара дълги часове в нюйоркската общинска библиотека, търсейки търпеливо пукнатината в монолитната грамада, наречена „Магнъс Индъстрис“. Това обаче се оказа трудна задача, тъй като големите корпорации нямаха навика да излагат на показ кирливите си ризи и умееха чудесно да прикриват проблемите си, компенсирайки загубите на един отдел чрез печалбите на друг.

Но накрая Франси наистина успя да намери слабата брънка във веригата. Напипа я през един дъждовен следобед, десетина дни след срещата си с Алтея Дрейк и само няколко минути преди затварянето на информационния отдел към службата за държавни приходи. Беше извлечение от баланса на управление „Местни продукти“, достъпно за обществеността съгласно законодателството за предоставяне на информация, но затрупано под купища хартия, в които й се наложи да се рови цели три дни.

Нямаше съмнение, че бе открила точно онова, което й трябваше. Ръководеното от Реймънд Уилбър управление „Местни продукти“ бе станало жертва на мистериозен спад в печалбите и продуктивността, превръщайки се в „черната овца“ на корпорацията. А оттам и самият Реймънд Уилбър бе вече истински трън в очите на взискателните си началници.

Над кариерата му бе надвиснала реална опасност. На Франси й трябваше точно такъв човек.

Веднъж сдобила се с необходимата й информация, тя трябваше да анализира проблемите в управлението на Уилбър и без чужда помощ да открие начин за решаването им. Предизвикателство, достатъчно сериозно, за да накара всяко друго момиче да се откаже от амбициозните си планове.

За щастие обаче това предизвикателство се превърна и в нейното най-силно оръжие.

Седемнайсет години преди да прекрачи прага на „Магнъс Индъстрис“, Франсис се славеше в детската градина като изключително палаво петгодишно хлапе, което още тогава боравеше умело с цифрите. Макар във всяко друго отношение да бе съвсем нормално дете, при теста за интелигентност тя бе показала смайващо високи резултати.

Отначало родителите й не знаеха как да приемат новината за преждевременното умствено развитие на дъщеря си. Маркъс, или „Мак“ Болинджър, скромен строителен работник и занаятчия в малкия роден град на Франсис в Пенсилвания, никога не бе имал допир с математиката. Подобно на него, съпругата му Хелън, дъщеря на местни фермери, също нямаше представа как трябва да се държи с едно надарено дете.

Тогава гордите, но объркани родители се обърнаха за съвет към учителите на Франси и към специалисти, занимаващи се с обучението на невръстни гении. И много скоро решиха не само да не обременяват момиченцето с мисълта, че е нещо по-особено, но и да не го откъсват от съучениците му, изпращайки го в специализирано учебно заведение. Франсис постъпи в първи клас съвсем навреме и завърши образованието си в държавното училище заедно със своите връстници от околните градчета и ферми. Единственото, което я отличаваше от съучениците й, бе неизменно отличният й общ успех, както и посещаването два пъти седмично на специалните лекции по математика в близкото експериментално училище, където преподаваха професори от щатския университет.

Франси приемаше необичайната си дарба като нещо естествено. Математиката я очароваше. Още от малка се прехласваше по формата на цифрите и се отнасяше към тях с известно суеверие. В работилницата си баща й издяла от дърво една огромна петица. Окачиха я на стената в спалнята й и вечер, докато заспиваше, Франси усещаше тайнствените вибрации, излъчващи се от нейната изпълваща стаята сянка.

Предпочитанията си към петицата запази дълго време, но постепенно на специално отношение от нейна страна започнаха да се радват и други цифри: шестицата, олицетворяваща в представите й спокойствието и съня; седмицата, магическото число на легендите и поверията; четворката, умисленото и сериозно число, излъчващо загадъчна мъдрост, и тройката, някак мистериозно въплъщаваща самата нея. Всяко от едноцифрените числа притежаваше свой неповторим характер, а комбинациите им наподобяваха неземно бракосъчетание. Съчетаването на две и пет, за да се получи двайсет и пет, за Франси бе толкова познато действие, колкото и съвкуплението на двете им домашни котки — златисто и черно, за да се получи тигър. За нея числата бяха като другари в играта. Те ангажираха изцяло будния й ум и бяха толкова близки, колкото родителите й и нейните приятели.

Не я смущаваха дори най-сложните математически задачи и изчисления. За нея те бяха като игра, като тренировка на мозъка и й доставяха истинско удоволствие. А и самата тя чувстваше, че числата са дружелюбно настроени и не крият тайните си от нея. Така че онова, което хората определяха като необичайна дарба, Франси смяташе просто за хоби, за начин да се защити от самотата, защото като единствено дете често й се налагаше да запълва времето си с измислени от самата нея игри.

Хелън Болинджър почина след мъчително боледуване, когато Франси беше на четиринайсет години. Момичето остана само с баща си, който нае за прислужница една свадлива ирландка на име Моли Магуайър да помага в отглеждането на дъщеря му. Макар че животът й с Мак Болинджър, грижовен и подкрепящ я във всичко баща, продължи да бъде все така безметежен и уютен, за Франси моминството бе истинско изпитание. Тя разцъфна прекалено рано, превръщайки се в пъргаво и красиво създание. Успя да запази близкото си приятелство с две момичета от квартала, но останалите й съученички страняха от нея. Така и не разбра дали причината се криеше в ума й или в нейната красота.

Колкото до момчетата, те бяха не само безнадеждно омагьосани от необикновената й хубост — дълга, пищна коса, млечнобяла кожа и яркозелени очи, но и толкова обезсърчени от интелекта й, че не смееха да я поканят на среща. И въпреки че се държеше свойски и шеговито с тях и поддържаше приятелство с доста момчета, които биха дали всичко, за да преодолеят стеснителността си в нейно присъствие, тя така и не успя да завърже интимна връзка.

Липсата на подобна връзка остави своя отпечатък върху Франси. Тя виждаше как другите момичета, далеч не така надарени с физическа красота и обаяние, използваха изкусни женски хитрини, за да хванат в капана си онзи, когото са си набелязали. Франси скоро осъзна, че явлението, наричано от учителите „мозъчен тръст“, не включва интуитивния усет, който подсказва на една жена как да подходи към мъжете.

За свое най-голямо учудване Франси не завиждаше на връстничките си. Тя нямаше желание да заслепява по-силния пол с красотата си. Искаше да я обичат заради самата нея. Представяше си мъжа, който един ден ще завладее сърцето й: силен, мил и красив, чийто живот ще се слее с нейния в почти мистично единение, подобно на единението на числата, които така я очароваха. Но реши, че съдбата все още не й е отредила да срещне голямата си любов.

Затова посвети цялото си внимание на подготовката за приемните изпити в колежа — рядък случай в рода Болинджър, но постижение, на което покойната й майка много държеше, и мечта, която Мак Болинджър въпреки бедността си бе решен на всяка цена да осъществи.

Оказа се, че финансовата жертва, която Мак Болинджър бе готов да направи, е излишна. Благодарение на безупречната й диплома и на респектиращите оценки от изпитите, Пенсилванският университет предостави на дъщеря му пълна стипендия. Франси реши да не записва математика, тъй като тя бе станала неделима част от живота й и момичето просто не можеше да си представи, че трябва да се посвети на кариерата на преподавателка. Искаше да си намери място в големия свят, където предизвикателствата бяха по-вълнуващи и не толкова абстрактни.

Затова спря избора си на бизнеса, а математиката и чуждите езици записа като втора специалност. Още в самото начало откри, че без усилие за по-малко от година може да овладее даден чужд език. Към френския и испанския, които знаеше от гимназията, скоро прибави немския и италианския.

За огромно разочарование на Франси, превърнала се междувременно в бляскава осемнайсетгодишна красавица, младежите, които следваха математика, бяха също толкова стреснати от невероятния й ум, колкото и съучениците й от гимназията. Малцина се осмеляваха да я заговорят, а още по-малко да я поканят на среща.

Колкото до колегите й от групата — само мъже — те бяха по-агресивни, но в крайна сметка се оказваха не особено забавни. Канеха Франси на срещи, разбира се, но се проявяваха като непохватни ухажори, чиито чисто плътски въжделения бяха лишени от всякакъв интерес към нейната личност. Тя отблъскваше атаките им с усмивка, но все пак успя да завърже платонично приятелство с неколцина от тях.

И в двата факултета започнаха да гледат на нея като на рядка птица, несравнима по красота и ум, но недосегаема въпреки приветливия си характер. Тя си спечели популярност, но никой не подозираше колко самотна се чувства въпреки неизменно слънчевата си външност. Защото все още не беше срещнала мъжа, способен да прояви интерес към надеждите, мечтите и разочарованията, които тя би решила да сподели с него.

И самотата на Франсис се задълбочи. Тя криеше това от баща си, когато го навестяваше през ваканциите, уверявайки го, че има много приятели и се занимава с куп неща. Криеше го и от самата себе си, като съсредоточаваше усилията си върху претоварената учебна програма, мечтаейки същевременно за очакващата я вълнуваща кариера в бизнеса.

Ненадейно й се предостави възможност да се посвети на още едно занимание, което погълна цялото й време. По една случайност в Пенсилванския университет се помещаваше училището по инженерна електроника „Мор“ и именно там само преди няколко години бе започнал бумът на новата наука за компютрите с изобретяването от Джон Мочли и Джей Преспър Екърт на едва ли не вече легендарния „ЕНИАК“. Съквартирантката на Франси, младо и красиво момиче на име Дейна Селинджър, истинска магьосница в областта на техниката, ходеше на курсове в „Мор“ и успя да я заинтригува с тях. Много скоро Франси разбра, че е буквално обсебена от мисълта за вселената от числа, съдържаща се в притежаващата невероятни изчислителни способности машина.

С времето интересът й към компютрите се задълбочи и тя придоби значителен опит в работата с непрекъснато усъвършенстващите се конфигурации, използвани в университета, като с още няколко студенти отиде на семинар, на който се запозна с „УНИВАК“, универсалния бизнес компютър, изобретен от Мочли и Екърт през 1951 година. Посети и лекции на прословутия Джон фон Нойман в Института за модерни науки и изчете всичко, което можеше да се намери, за компютърния хардуер и за току-що възникналата специалност „програмиране“.

Когато завърши университета, богатото въображение на Франси гъмжеше от оригинални идеи, свързани с бизнеса, математиката и компютрите, които се преливаха в калейдоскопичен водовъртеж. Притежаваше и богат запас от мечти за бъдещето си в света на бизнеса, където щеше не само да намери професионалната реализация, за която се беше подготвяла през всичките тези години, но и несъмнено да срещне мъжа на своите блянове, изплъзвал й се тогава, когато бе още прекалено млада, за да му се посвети.

В допълнение към способния си и пъргав ум тя притежаваше и папка, пълна с възторжени препоръки от куп боготворящи я професори. По мнението на курсовия й ръководител професор Джордж Фийдлър тя беше „безспорно най-интелигентната студентка, на която съм имал честта да преподавам през двайсет и пет годишната си кариера. Очаква я забележително бъдеще, независимо на кое поприще ще реши да се изяви.“ Неговата препоръка, чийто текст не беше известен на Франси, би могла веднага да й осигури ръководна длъжност във всяка компания. Но тя не беше направила впечатление на Алтея Дрейк от „Магнъс Индъстрис“.

Случаят силно разочарова Франси, която мечтаеше да започне работа в „Магнъс Индъстрис“ още от първи курс, когато бе научила за блестящите успехи на корпорацията в областта на новите разработки, за безукорния авторитет, с който се ползваше сред останалите компании, и за могъщите й филиали в далечни чужди страни, които тя никога не бе виждала, но чиито езици говореше вече свободно.

Нещо сякаш се пречупи у Франси, когато видя Алтея Дрейк да затваря досието й с ледена усмивка, заявявайки, че в „Магнъс Индъстрис“ няма място за нея. Откакто се помнеше, или почти оттогава, неуморните й усилия в учението бяха възнаграждавани с високи оценки и с одобрението на преподавателите й. Но светът, до който се докосна чрез безмилостния поглед на Алтея Дрейк, беше нов и съвършено различен от този, който познаваше.

Като по някакво чудо към множеството природни дарби на Франси се прибави още една. Или може би не беше дарба, а по-скоро някакъв вътрешен огън, който се разгоря точно в този момент, след като незабележимо бе тлял през годините на детството й.

Тя не можеше да приеме отказа на „Магнъс Индъстрис“. Кабинетът на Алтея Дрейк бе не просто обикновена стая в някакъв манхатънски небостъргач, а врата към свят, в който хубавите неща не се случваха, докато не ги предизвикаш сам, и препятствията не изчезваха, докато не ги разрушиш, или пък не ги заобиколиш с помощта на хитростта и предприемчивостта си.

Споходилото я просветление подтикна Франси към действие.

Когато прекрачи прага на кабинета на Реймънд Уилбър, облечена в строга, но с леко загатната еротична линия рокля, закупена специално за случая, и въоръжена с диаграмите и графиките, които даваха ясна представа за начина, по който може да се разреши проблемът на Уилбър, Франсис се чувстваше нов човек. Дори страхът, обземащ я при мисълта за това, което е предприела, беше победен от чара на жизнерадостната й енергична външност. Готова бе да използва целия потенциал на арсенала си, за да получи онова, което иска.

За първи път през краткия си живот си даде сметка, че мобилизира в пикантно цяло всички известни й женски хитрини, за да направи необходимото впечатление на един явно уязвим мъж. Настрои на нужната вълна не само маниерите и гласа си, но дори и подсъзнателните движения на своето тяло, за да може да подкрепи студените математически доводи, които се канеше да изложи, с ефирните послания на женската чувственост.

Сякаш отстрани тя наблюдаваше как Реймънд Уилбър отстъпва пред двойната атака на физическото й присъствие и безспорната й компетентност. Притиснат до стената от оръжията, които тя грижливо бе излъскала до блясък, той да прави точно това, което тя искаше. Предложи й работа.

И тя не се изненада.

Някогашната Франси би се слисала от този резултат и от собствената си агресивност при постигането му.

Но някогашната Франси вече не съществуваше. На нейно място се бе появила нова личност, надарена с неочаквани способности, която може би застрашаваха и нови опасности.

Ръкувайки се с Реймънд Уилбъри приемайки новата си длъжност, Франси за миг усети ледения полъх на тази вътрешна метаморфоза. Почувства как твърдата почва на миналото се изплъзва под нея така, както трамплинът се изплъзва под краката на политналия във въздуха плувец. Предстоеше й сама да изкове бъдещето си.

Още същата вечер се обади на баща си в Пенсилвания, за да му съобщи чудесната новина. В гласа му, докато я поздравяваше, долови облекчение.

— Толкова се радвам за теб, Франи! — каза той, наричайки я с известното само на най-близките й галено име от детството. — Винаги съм знаел, че ще накараш тези нюйоркчани да те забележат. Гордея се с теб!

— Благодаря, татко — отвърна тя и вълнението й прикри неизказаната истина.

Не му каза, че „Магнъс Индъстрис“ най-безцеремонно я беше отпратила едва-що прекрачила прага й. Така Мак нищо не разбра за отчаяния гамбит, благодарение на който бе осъществила мечтата си.

— Не позволявай на този голям град да те сломи — посъветва я той. — Грижи се добре за себе си и бъди щастлива.

В общуването си с Франси Мак Болинджър неизменно се бе старал да прикрива тревогите си и да проявява винаги само увереност. След смъртта на жена му тя бе всичко за него, но полагаше усилия да не накърнява независимостта й и да не поема ролята на майка-орлица.

— Не се тревожи, татко — успокои го тя. — Ще се оправя. Всичко върви по план.

Още докато затваряше телефона, Франси си даде сметка, че големият град вече е оставил своя отпечатък върху нея. За първи път се бе обадила у дома, за да съобщи на Мак Болинджър радостната вест, премълчавайки обаче по какъв начин бе постигнала целта си.

Откакто се помнеше, това беше първата сериозна лъжа, която сервираше на баща си.

Същата вечер преди лягане Франси дълго мисли по този въпрос, но на сутринта я очакваше отново много работа, а и много неща, на които трябваше да се учи. Забрави за лъжата и съсредоточи цялото си внимание върху изискванията, които й поставяше бъдещето.