Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (2)

Глава първа

Ню Йорк, шест години по-рано

За всеки, който искаше да направи кариера в бизнеса, „Магнъс Индъстрис Инкорпорейтед“ бе единствената достойна за преследване цел.

Корпорацията беше не само първа във всички финансови и производствени отрасли, разработени от нея през десетките години на неимоверното си разрастване, но си бе спечелила и престиж, който можеше да се конкурира само с този на „Дженерал Мотърс“, IBM и още няколко световни гиганта от същата величина. Акциите й бяха стабилни. Повече от трийсет години финансовият й рейтинг бе възможно най-високият, без нито едно тримесечие „на червено“ дори по време на Голямата криза.

Компанията се славеше и като неуморим новатор. Беше въвела редица нови продукти и методи както в инженеринговата дейност, така и в производството и продажбата, превръщайки се в прототип на многонационален конгломерат с филиали в четирийсет страни, всеки от които бе водещ икономически фактор в своята област.

Седалището на корпорацията се помещаваше в 70-етажно здание от стомана и стъкло на Шесто Авеню, проектирано от Уолъс Харисън през 1931 година. То изглеждаше също толкова модерно, колкото бе авангардна и компанията, разположена в него. Всичко в сградата — от бляскавата фасада до елегантното фоайе — излъчваше авторитет, сдържана гордост от постигнатото и нападателна самоувереност.

Малцина от посетителите на това бездушно на пръв поглед здание не съумяваха да доловят неосезаемото присъствие на силата, властваща над всички, които работеха в него. „Магнъс Индъстрис“ бе основана през 1921 година от Антон Магнъс, по онова време широкоплещест швейцарски имигрант с недодялан вид, който с две голи ръце бе я превърнал в истинска империя. Започвайки с незначителни средства, с които според слуховете се бил сдобил в резултат на поредица от тъмни сделки, осъществени с чужди капитали, той бе заложил на комбинацията от изтънчена стратегия и безскрупулно изпълнение, завоювайки територия след територия, смазвайки конкурент след конкурент, в резултат на което в средата на 20-те години „Магнъс Индъстрис“ беше намерила място сред най-преуспяващите нюйоркски компании.

Но състояние Антон Магнъс натрупа именно по време на Кризата. Възползвайки се от неустойчивата пазарна конюнктура, дължаща се на недостига на капитали, той закупи множество банкрутирали или безнадеждно задлъжнели компании, успя да ги стабилизира през годините на оскъдицата и така през 1939 година под негов контрол се оказа огромен механизъм от финансови лостове.

Беше сложил ръка върху тези компании благодарение на съчетанието от характерния за Стария континент изискан чар и железния юмрук, който стоварваше неизменно, и то в най-неочаквани моменти. Умееше да печели доверието на хората, като в същото време търсеше слабите им места, така че те или изпадаха в негова зависимост, или бяха прекалено изплашени, за да му откажат, когато искаше нещо непосилно или неизгодно за самите тях. По-слабите просто прегазваше по-силните успяваше да изтощи чрез хитроумни машинации, докато силата им се превърнеше в слабост, от която незабавно се възползваше.

Преждевременно съзрял и спечелил си едва тринайсетгодишен славата на изкусен шахматист в родината си, Антон Магнъс не бе забравил уроците по стратегия, усвоени благодарение на любимата игра. За разлика от противниците си той притежаваше умението да предвижда развитието на играта с няколко хода напред и да атакува най-безмилостно в мига, в който оголеха фланговете си.

Антон Магнъс играеше, за да победи. Не един и двама от враговете му в бизнеса бяха стигнали до самоубийство след финансовия си крах, дължащ се на смъртоносната му хватка. Носеха се слухове, че изпитва удоволствие да унижава хората и че собственият му успех не го удовлетворява, докато не се увери, че е унищожил противниците си веднъж завинаги.

Личната му победа над Голямата криза беше само началото. Като европеец, Магнъс прозря сериозната опасност, която представляваше нацизмът, и предвиди войната. Много преди Германия да нападне Полша, Магнъс вече беше завладял тежката промишленост, която според предвижданията му щеше да започне да въоръжава американската армия. Когато потекоха колосалните правителствени поръчки, Магнъс беше готов.

В края войната „Магнъс Индъстрис“ се превърна в гигант. И когато американците се включиха във възстановяването на победените европейски страни, „Магнъс Индъстрис“ отново бе сред първите, предоставили помощта си за обновлението. Този път Антон Магнъс изкупуваше на безценица обеднелите европейски предприятия по същия начин, по който погълна и десетки американски компании по време на Кризата. Това бе и времето, когато светът почувства могъщата европейска десница на конгломерата „Мангъс“.

С една дума, Антон Магнъс натрупа точно толкова пари чрез предоставянето на следвоенна помощ на държавите от Оста, колкото бе спечелил и докато помагаше на новата си родина да ги доведе с бомбите си до пълна разруха. Възползва се от войната така, както се бе възползвал и от Кризата. И благодарение на кризите, погубили толкова бизнесмени, постигна могъщество и успех.

Магнъс беше затворен човек. Личният му живот бе забулен със същата тайнственост, с която обгръщаше и стратегията си, позволяваща му винаги да изпреварва с едни гърди своите конкуренти. Въпреки че чисто фотографското изображение на масивното му лице с пронизващи очи, плътни вежди и посребрена коса беше добре познато от безброй снимки, на които се ръкуваше с величия от света на бизнеса, губернатори, сенатори и президенти, личният му живот не бе предмет на публично достояние. Точно такъв го искаше той, Магнъс.

През годините беше имал много любовници, тъй като повечето от жените не можеха да устоят на властната му натура и на привлекателното му, издялано сякаш от камък лице, в добавка към колосалното му богатство и могъщество.

На около трийсетгодишна възраст се беше оженил за Виктория Уедърел, наследница на огромно състояние, включващо множество фабрики и товарни кораби. Сам по себе си този брак беше нечуван успех за чужденец като Магнъс, лишен от потекло и образование, особено като се има предвид, че Картън Уедърел, бащата на Виктория, беше пословичен сноб и вече бе обещал ръката на дъщеря си на млад бостънец, чието семейство от сто и петдесет години бе един от стълбовете на висшето общество в Нова Англия. Никой от поканените на сватбата четиристотин души не можеше да проумее как такъв баща е могъл да одобри брака на любимата си дъщеря с имигрант от селски произход.

Говореше се, че за да му отнеме единствената дъщеря, Антон Магнъс е оказал непочтен натиск върху Картън Уедърел. Потомственият аристократ се оказал в безизходица, разбирайки от най-близките си съветници, че Магнъс е пуснал толкова дълбоки пипала във финансовата му светая светих, че бил напълно способен, стига да пожелае, да доведе до банкрут упорстващия си тъст. Научавайки тази подробност, Картън Уедърел нямал друг избор, освен да капитулира пред този неумолим хитрец. През годините, последвали как ли не одумваната им сватба, господин и госпожа Антон Магнъс се бяха сдобили с три деца. Най-голямата, Гречен, беше кротка на вид девойка, спечелила си славата на виртуозна ездачка, преди да се сроди с филаделфийската фамилия Троубридж.

Джак, възпитаник на „Сейнт Пол“, „Йейл“ и Харвардския бизнес колеж, се бе утвърдил като млад и настъпателен изпълнителен директор в „Магнъс Индъстрис“, когото подготвяха да поеме ръководството на компанията, след като баща му реши да се оттегли от бизнеса.

Трийсет и две годишен, Джак бе привлекателен и със завидно обществено и финансово положение. Приписваха му се множество любовни романи с красавици от шоубизнеса, света на изкуството и висшето общество и го смятаха за най-добрата партия в Ню Йорк.

Най-малката дъщеря, Джулиет, бе изключително буйна, прочула се като черната овца в семейството: проблем, за който никой извън най-близкото й обкръжение дори не подозираше — толкова умело Антон Магнъс контролираше отзивите в пресата, отнасящи се до него, семейството му и неговата компания.

Славеха се като идеално и преуспяващо семейство. Картън Уедърел бе спечелил много повече, отколкото бе загубил, омъжвайки единствената си дъщеря за никому неизвестния, но могъщ Магнъс. През тези години семейство Магнъс редовно уреждаше приеми, на които в най-необичайни комбинации канеха художници, писатели и интелектуалци, напълно засенчващи съперничещите им салони на нюйоркското висше общество.

Домът на Магнъс — екстравагантен мраморен палат на Парк Авеню, някогашна собственост на пропаднал племенник на Корнелиъс Вандербилт, беше обзаведен с лукс, подобаващ на коронована особа. Освен множеството безценни антики Антон Магнъс притежаваше великолепни картини, порцеланови сервизи и скулптури. Каталогът на частната му колекция претърпя дванайсет издания. Антон Магнъс държеше пищните му приеми да бъдат организирани и аранжирани от най-авангардните професионалисти в Манхатън. Летните му увеселения в Саутхамптън бяха истински галапредставления, по време на които стотиците гости блажено се шляеха по шестакровата морава на извънградската му резиденция. Баровете в Гроувнър Бол по случай пълнолетието на дъщерите му се превърнаха в исторически събития.

Нищо у Магнъсови дори не намекваше за парвенющината на новобогаташите. Всичко у тях бе истински елегантно и оригинално, което караше и най-изисканите светски лъвове и дами да не устояват на изкушението да отидат да проверят за какво се вдига толкова шум. Всеки ден Виктория Магнъс беше буквално затрупвана с визитни картички от страна на „каймака“ на обществото.

Благодарение единствено на силната личност и на амбицията на Антон, само за десетина години Магнъсови станаха най-ухажваното семейство по Източното крайбрежие. Антон Магнъс окончателно бе скъсал със скромните си корени, превръщайки се в институция. Президенти, сенатори и губернатори правеха всичко, за да влязат в свитата на един или друг чужд държавен глава, само и само за да бъдат поканени на някой от приемите му. Според един от най-широко разпространените слухове през 1939 година Уиндзорския херцог Едуард и съпругата му Уолис, бивша Симпсън, кръстосвали цяла вечер саутхамптънския му дворец, докато една от домакините деликатно ги побутвала, карайки ги да минават от стая в стая, за да избегнат срещата с английския посланик, който не говорел нито с херцога, нито със съпругата му. Тези хитроумни маневри се налагали поради факта, че както херцогът, така и посланикът не можели да се примирят с мисълта да пропуснат прием на Магнъс.

Така се бе родила една династия. И това беше ясно както за простосмъртните, така и за богоизбраните от висшето общество. Семейство Магнъс и империята им сияеха с блясъка на изискано великолепие, на каквото не се радваше нито една подобна институция. Сякаш не само бъдещето на обществото, но дори американския капитал и индустрия зависеха от Магнъсови.

Бяха започнали от нищо, за да достигнат само за едно поколение най-високия връх.

В този юнски ден намиращото се в Манхатън седалище на „Магнъс Индъстрис“ беше както винаги оживено. Личният състав гъмжеше от млади, току-що завършили специалисти, изгарящи от желание да си намерят каква да е работа в гиганта на американския бизнес. Госпожица Алтея Дрейк, съветник на вицепрезидента по кадровите въпроси, се ползваше със значително по-големи прерогативи, отколкото предполагаше длъжността й. Служителите в „Магнъс“ я наричаха Цербера, тъй като нито един кандидат за работа не можеше да бъде назначен без съгласието на Алтея Дрейк.

Беше си издействала това право по няколко причини. Работеше в компанията от самото създаване. Петдесет и пет годишна стара мома, посветила живота си на Антон Магнъс и на „Магнъс Индъстрис“. Не чувстваше липсата нито на съпруг, нито на семейство, пък и не ги желаеше. Веднъж в годината посещаваше във Финикс омъжената си сестра, и толкова. По време на създаването на компанията беше станала дясна ръка на Магнъс и беше работила неуморно от зори до мрак, изпълнявайки безупречно всяка задача, която той й поставяше. Лоялността й граничеше с фанатизъм, а енергията й бе неизтощима.

Личните й недостатъци не бяха, разбира се, тайна за Антон Магнъс още от самото начало. Беше лишена от въображение и творчески усет. Полът й също бе в неин ущърб, тъй като на Магнъс и през ум не би му минало да повери дори и най-незначителната ръководна задача на жена. Затова с годините я преназначаваше от една административна длъжност на друга, поставяйки я винаги в подчинено положение, но неизменно й предоставяше достатъчно власт, за да се чувства необходима на компанията.

В момента всички ръководни длъжности в „Магнъс“ се попълваха посредством невиждан по мащабите си „лов на мозъци“.

Госпожица Дрейк отговаряше за подбора на „новобранците“. И тук опитът й бе особено ценен, тъй като знаеше какъв тип хора търси Антон Магнъс — млади, умни, пробивни, завършили колеж и способни на всякакви жертви в името на компанията. Всеки такъв кандидат тя веднага препращаше на „Личен състав“. На онези, които не й харесваха, не позволяваше да прекрачат дори прага.

Госпожица Дрейк разглеждаше някаква папка на бюрото си. Най-сетне вдигна очи. Лицето, за което се отнасяха материалите в папката, седеше пред нея.

Госпожица Дрейк не можа да се въздържи да не повдигне вежди. Младата жена срещу нея бе забележително хубава. Около двайсетгодишна, с гъста тъмна коса и кристално сини очи, чийто искрящ поглед свидетелстваше за буден ум. Имаше очарователно лице и тяло на манекен. Сакото подчертаваше малките й заоблени гърди. Краката й бяха дълги, а фигурата — спортна и елегантна. Като цяло от вида й лъхаше спокойствие на делови човек и готовност за работа — впечатление, което би искал да създава всеки кандидат за отговорен пост.

Госпожица Дрейк погледна отново папката. Момичето се казваше Франсис Болинджър. Завършила бе с отличие бизнес факултета на Пенсилванския университет с втора специалност чужди езици и математика. Досието й бе пълно с възторжени препоръки на преподавателите й.

Очевидно момичето притежаваше всички достойнства. Може би дори повече от необходимото, помисли Алтея Дрейк, премествайки поглед от папката към прелестното създание отпред си.

Затвори досието и се изкашля.

— Госпожице… Болинджър. Препоръките ви са наистина впечатляващи. Може ли да ви попитам, защо сте решили да кандидатствате за работа именно в „Магнъс Индъстрис“?

Младата жена се усмихна.

— Това беше мечтата ми още с постъпването в колежа — отвърна тя. — Един от моите преподаватели, доктор Фийдлър, е работил във вашата компания през войната, когато отделът й за проучвания е помогнал на военноморския флот да разработи самонасочващата се система за торпедото, използвано по-късно при десанта в Нормандия. До голяма степен той ме накара да взема такова решение. Винаги съм смятала, че няма друга компания като „Магнъс“. Просто тя е най-добрата и точно затова от дълго време мечтая да постъпя на работа тук.

Госпожица Дрейк кимна и отново погледна папката, след което я затвори и я отмести встрани.

— Оценяваме високото ви мнение, но се опасявам, че в момента компанията няма нужда от специалисти във вашата област — заяви тя. — Тази година възникнаха известни затруднения и новите щатни бройки са замразени. Опитайте пак през зимата или пролетта. Дотогава положението може да се промени.

Не се помъчи да смекчи удара. По всичко личеше, че окончателно е решила да я отпрати.

За миг върху лицето на момичето се изписа искрено разочарование. Изящните й черти, инак тъй естествено енергични и слънчеви, издаваха трогателно униние. После се развесели, сякаш осъзна, че заобикалящата я делова обстановка изключва всяка излишна емоционалност.

— Е, от опит глава не боли — рече. — Благодаря ви, че разгледахте молбата ми.

Когато момичето си отиде, Алтея Дрейк затвори вратата, седна и се загледа през прозореца към небето над централен Манхатън.

Можеше, разбира се, да я изпрати на горния етаж в кабинета на господин Траск и така да я пропусне през първата бариера. Той щеше да я подложи на редица тестове, които тя несъмнено щеше да издържи блестящо. И за двайсет и четири часа щеше да получи работа като стажант в секцията по мениджмънт или в отдела за проучвания.

Но в действителност попълването на щатните бройки напоследък се бе поусложнило. В момента компанията не предоставяше работа на случайни кандидати, тъй като позициите й на пазара изискваха назначаването на подходящи хора на подходящо място. И осъзнавайки много добре това, Алтея Дрейк чувстваше, че сега не е време да се поемат рискове с назначаването на млади момичета на отговорни длъжности.

На тях не можеше да се разчита. Омъжваха се, забременяваха, искаха отпуски, напускаха. Разстройваха се от проблемите в работата. Завързваха любовни връзки с началниците си. „Магнъс Индъстрис“ се нуждаеше от хора, които да се посветят изцяло на работата, пренебрегвайки личния си живот. Хора, които да не създават проблеми. А ако се съдеше по вида му, това момиче можеше да се окаже опасно.

Алтея Дрейк изопна рамене. Бе направила всичко според скромните си възможности, за да опази компанията. Беше й помогнала да се задържи на върха. И беше унищожила една микроскопична клетка, която можеше да зарази целия организъм. Бе елиминирала неизвестното, залагайки на сигурното и познатото.

— Мери — обади се тя по интеркома, — изпрати следващият кандидат.

Месец по-късно Алтея Дрейк се оказа по-натоварена от всякога. Буквално й се виеше свят от работа и от гъмжилото нови лица в централата, много от които дължаха назначението си на нея.

И бе повече от слисана, когато зърна сред тях човек, чието място не би трябвало да е тук.

В ранните часове на един горещ юлски вторник госпожица Дрейк, която тъкмо идваше на работа, видя Франсис Болинджър да се отправя към асансьорите в компанията на две момичета, работещи на двайсет и втория етаж.

Чу едното от тях да я нарича Франси. Младата Болинджър се усмихна. Носеше дипломатическо куфарче и бе облечена с тясна пола и сако, които подчертаваха великолепното й тяло. През рамото й висеше чантичка. Хубостта й се открояваше още по-ярко на фона на по-скоро баналната външност на двете й приятелки, които приличаха на грозни патета до царицата на красотата.

Беше ясно, че не е дошла на посещение. Деловият вид и облеклото свидетелстваха, че идва на работа.

Алтея Дрейк незабавно се качи в „Личен състав“ и се разрови в досиетата. Както и очакваше, преди седмица един от заместниците й оформил документите на Франсис Болинджър. Назначил я беше господин Уилбър, началник на управление „Местни продукти“, като молбата й се оказа одобрена без знанието на госпожица Дрейк.

Алтея Дрейк сви устни и хвърли поглед на кадровия формуляр. Как беше успяла да го направи?…

Намръщи се. Припомни си свежото й лице, разкошната, стелеща се по раменете коса, поразителните очи, пищните й бедра и дългите крака.

Господин Уилбър бе семеен човек, при това улегнал. Но всички мъже губеха ума и дума при вида на красива жена.

Госпожица Дрейк въздъхна и затвори досието.