Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (17)

Глава шестнадесета

Париж, 20 август 1956 г.

„Мили татко,

Имам чудесна новина. Или поне за мен е чудесна и мисля, че и ти ще се зарадваш, когато я чуеш.

Компютърната система, върху която работя вече няколко месеца, най-сетне се задейства. Беше едно дълго мъчение и си имах доста проблеми, но сега те са разрешени и след няколко седмици ще направим последната проба.

Много ми липсваше през цялото време. Вечер често поглеждам през прозореца към парижките покриви и си мисля за теб и за това как в края на деня обичахме да се люлеем на верандата. Париж е прекрасен и вълнуващ град, но не е моят роден дом. А него нищо не може да замести.

С нетърпение очаквам да приключа с работата си тук, за да се видим. Благодаря ти за писмата (знам, че не обичаш много да пишеш и затова са ми още по-скъпи). Благодаря ти и за снимките, които ми изпрати.

Те ме настроиха носталгично, но ме и зарадваха.“

Както винаги с обич, Франси.

Франси запечата писмото до баща си и го изпрати, преди да каже на когото и да било за своя успех. Искаше й се той да бъде първият, който ще узнае хубавата вест.

Преди три дни, докато бродеше съвсем сама из лабиринтите на своята програма в компютърния център на „Магнъс-Франс“, тя бе открила липсващото логическо звено, довело до провала на системата. Проблемът беше много по-сериозен, отколкото би могло да й мине през ум. За да го разреши, й се наложи да въведе съвършено ново понятие в програмния език. Нищо в познанията й върху компютрите не предполагаше нито сблъсъка с подобно предизвикателство, нито ентусиазма, с който се зае да го преодолее.

Собствената й изобретателност я изненада и тя несъмнено би се гордяла с работата си, ако не я измъчваше мисълта за провала, с който се беше разминала на косъм.

Не писа на баща си за тревогите си по време на безуспешния старт, който я накара да се почувства така унизена пред френските си колеги и да се запита дали наистина е способна да приведе системата в действие. Откри, че е далеч по-лесно да му съобщи, че всичко върви гладко, отколкото да му признае колко несигурно съществуване водеше от постъпването си на работа в „Магнъс“.

По същата причина не му писа и за Джак. Затова се почувства и доста неловко, докато му съобщаваше новината, и се запита дали той няма да се досети, че крие нещо от него.

Джак бе накарал Франси да се закълне, че ще пази годежа им в пълна тайна. Държеше тя да довърши работата си по системата, преди светът да узнае за намерението им да се оженят.

— Баща ми няма да ми прости, че самостоятелно съм взел такова решение — каза той. — Искам да го поставя пред свършен факт. Нямам намерение да водя битки с него и да те използвам като оръжие. Искам да останеш настрана от всичко това. Най-важното е да приключиш със системата преди да се оженим. Държа да го направиш както заради самата себе си, така и заради кариерата ти. Системата е твое дело и тази заслуга трябва да ти бъде призната.

— Все още не е готова — възрази тя с усмивка.

— Но ще бъде! По този въпрос не трябва да има съмнение и нищо не бива да се изпречва на пътя ти. На баща ми трябва да сервираме две неща, за които той да не може и дума да каже — първо, че си свършила чудесна работа в интерес на компанията, а след това и че си моя съпруга.

Франси беше приела тези условия.

И сега, след като бе направила пробива, този факт й носеше двойна радост — преди всичко, че голямата й мечта щеше да се сбъдне. Защото тя ни най-малко не се съмняваше, че нейната система ще намери приложение в цяла Европа. И като специалист бе убедена, че е открила решението на въпроса.

Знаеше също, че сега нищо не може да й попречи да се омъжи за Джак.

От онази паметна нощ на тяхната първа среща Джак бе идвал по свое желание в Европа два пъти. Франси се бе опитала да го разубеди, като настояваше, че прекалено дългото му задържане на Стария континент би събудило подозренията на колегите му, но той не обръщаше внимание на притесненията й.

— Никой в „Магнъс“ не може да ми казва какво да правя. Ще идвам и ще си отивам, когато поискам — заяви Джак, след което добави с усмивка: — Освен това ми е трудно да бъда далече от теб. Направо ще полудея!

Всяка тяхна нова среща бе по-шеметна от предишната. Посещенията му бяха кратки, но точно тази краткотрайност засилваше близостта между двамата. Жаждата, с която се наслаждаваха на телата си, бе неутолима, физическата страна на тяхната близост бе тъй завладяваща, че потискаше всяка мисъл.

Някакъв вътрешен глас предупреждаваше Франси, че е опасно да се самозабравя така, но тя не можеше да си наложи да спре. Достатъчно бе да чуе гласа му по телефона или да зърне почерка му на някоя от кратките бележки, които й изпращаше, за да почувства как волята я напуска. А когато го видеше пред себе си от плът и кръв и той я грабнеше в обятията си, целият свят сякаш рухваше.

Когато бяха далеч един от друг, тя по цели нощи мечтаеше за Джак, а денем се отдаваше изцяло на спомена за него, възстановявайки във въображението си всяка частица от лицето и тялото му. Но видеше ли го, осъзнаваше, че създаденият в съзнанието й образ е безкрайно далеч от действителната власт на ръцете му, на неговите целувки и ласки. Значи това било да обичаш някого, минаваше й през ум. Приличаше на вихрен полет надолу, от чиято непрестанно нарастваща скорост дъхът ти секва.

Франси чувстваше, че той е също толкова обсебен от тялото й и изгарящата я страст, колкото бе и тя през онази тяхна първа нощ. Начинът, по който я обладаваше, бе белязан от някакъв ненаситен глад. Поглъщаше я с всичките си сетива, сякаш цял живот нещо му е липсвало и едва след срещата им бе успял да разкрие тайната на собствената си мъжественост.

По време на тихите им нощни разговори Франси научаваше за него все нови и нови неща. Разбираше за какво мечтае и какви надежди храни за бъдещето си като независим предприемач. Научи и за трудното му детство, прекарано в сянката на баща му, и за тежкия му път към самия себе си, който бе изминал в борба с деспотизма и безскрупулността на Антон Магнъс. Джак беше единственият в семейството, осмелил се да се опълчи срещу баща си. Той изпитваше едновременно съжаление и желание да закриля майка си и сестрите си, които кръжаха безпомощно в орбитата на Антон Магнъс. По отношение на семейството си беше единак.

Франси научи не само това за Джак Магнъс, ала колкото повече го опознаваше, толкова по-загадъчен й се струваше той. Беше потаен и мълчалив, човек на действието, който не можеше да даде словесен израз на същността си. Франси чувстваше, че се докосва до душата му единствено когато се любеха.

Затова й се струваше, че хем го познава, хем не го познава. И именно тази негова тайнственост я караше все по-страстно да желае да му стане съпруга, за да го опознае докрай и да обикне всяка частица от него. Тя разбираше колко дълбоко е наранен от живота си в света на Магнъсови. Искаше да му помогне да излекува раните си и да остави този свят зад гърба си.

И ето че големият ден наближаваше. Много скоро тя щеше да му принадлежи изцяло и завинаги.

Докато слизаше към стаичката на портиера, за да пусне писмото до баща си, отново я проряза онази болка, която изпитваше всеки път, когато му пишеше, откакто беше приела предложението на Джак. Запита се дали Мак Болинджър, който бе надарен с тънка интуиция и я познаваше по-добре от самата нея, вече не бе разбрал по писмата й, че е влюбена. Старала се бе те да звучат колкото се може по-сърдечно и спокойно, но изпълващата душата й радост беше тъй заразителна, че вероятно прозираше във всяка нейна дума.

Притеснението й се засилваше от факта, че ужасно й се искаше да сподели чудесната вест първо с него. Изпитваше нужда да почувства подкрепата му, преди да направи тази решителна стъпка.

И същевременно изпитваше вина, че е скрила истината от него. Защото беше наследила старомодните си разбирания именно от Мак. Знаеше, че дълбоко в себе си той би искал да види нейния избраник, да го опознае, да се увери, че дъщеря му е обичана. При други обстоятелства Франси би отвела Джак в Пенсилвания и би го накарала официално да поиска ръката й от Мак Болинджър.

Но бе принудена да мълчи заради Джак. Защото по пътя й към брака с него се издигаха много сериозни препятствия. Преди да каже на когото и да било, трябваше да изчака женитбата им да стане свършен факт.

С тези мисли в главата Франси се обади на Джак в Ню Йорк веднага щом пусна писмото до баща си.

— Скъпи! — възкликна тя. — Успях! Ще се задейства. Сигурна съм!

— Чудесно! — Гласът на Джак прозвуча неестествено ясно. — Фантастична новина! Ще ти призная, че не съм изненадан. Предполагах, че рано или късно ще успееш.

— Има и още нещо — прекъсна го Франси.

— Какво?

— Обичам те!

В другия край на линията се разнесе приглушеният му смях.

— Дано не ни подслушват — каза той.

— Не ме интересува! — извика Франси, опиянена от усещането за почти осезаемата му близост. — Обичам те! Обичам те! Обичам те!

— Аз също — прошепна Джак някак предпазливо.

Франси се запита дали секретарката не е в кабинета му.

— Така че ставаме двама — заключи той и в гласа му прозвуча весела нотка.

— Насрочих пробно изпитание за следващата седмица — продължи Франси. — И ако всичко е наред, ще включим системата колкото се може по-бързо.

— Държа да присъствам — каза Джак. — Това е също толкова важно за мен, колкото и за теб.

— Да — засмя се тя и гласът й възторжено трепна. — Искам да бъдеш до мен, когато системата заработи. Скъпи, скъпи…

— Спокойно — прихна той. — Пази се и редовно ми се обаждай. Скоро ще се видим.

След като си казаха дочуване, Франси още дълго стиска слушалката, наслаждавайки се на магията на гласа му, който допреди миг бе звучал в нея. Най-сетне тръсна глава и набра номера на Ролан дьо Лом, за да сподели и с него радостната вест.

— Пак сме на линия — каза тя. — Искам да уведомиш всички, че след една седмица стартираме отново.

— Незабавно — обеща Ролан.

Франси за пореден път благодари на съдбата, че й бе изпратила Ролан. Защото той беше човекът, който не се бе уморил да убеждава директорите на европейските филиали на „Магнъс“, че въпреки първоначалния провал, проектът на Франси ще се увенчае с успех. И благодарение на неговата реклама европейците постепенно придобиха увереността, че компютъризацията е неделима част от бъдещето на техните компании. А и като се изключи Джак, Ролан беше единственият й предан съюзник в корпорацията.

Тръпнеща от възторг, Франси изключи компютъра и се прибра у дома. Почти цял месец не бе спала повече от пет часа на денонощие и се чувстваше капнала. Имаше усещането, че главата й ще се пръсне не само от изживяното умствено напрежение, но и от мислите за предстоящата й женитба с Джак и за медения месец, който двамата бяха планирали да прекарат на гръцките острови.

Влезе в стаята си и миг след това потъна в дълбок сън. И през ум не й мина да блокира програмата.