Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (5)

Глава четвърта

Отначало нещата в „Магнъс Индъстрис“ като че ли потръгнаха добре.

Франси ходеше на работа с леко сърце, хранейки големи надежди за бъдещето. Рей Уилбър й бе предоставил самостоятелен кабинет с изричната заповед да схематизира предложения от нея план за финансова реорганизация, за да може да го представи на Борда колкото се може по-скоро. Забрани й да разговаря за работата си с младите служители от съседните кабинети. Искаше да му представя записките си по извършеното в края на всеки работен ден, за да може да ги вземе вкъщи и да ги „смели“ преди на свой ред да запознае със съдържанието им висшестоящите.

В резултат на това дейността й се оказа обгърната от авантюристична тайнственост, която едновременно забавляваше и стимулираше Франси. Приятно й беше, че работа над нещо секретно и важно, което й осигуряваше особено отношение от страна на началника на управлението. Същевременно обаче това положение породи у нея усещането за изолация не само в управлението, но и в „Магнъс Индъстрис“ като цяло. В качеството си на специален съветник на шефа, тя не се водеше към нито един от отделите, групиращи останалите служители. Вършеше работата си напълно самостоятелно и докладваше за нея на един-единствен човек — на Реймънд Уилбър. Имаше лична секретарка — дружелюбно и земно момиче на име Марша Бонър, но дори и тя като че ли изпитваше известно страхопочитание към нея, сякаш Франси бе някакво извънземно създание, с което не знаеше как да се държи.

Централата на „Магнъс“ бе красива сграда с разкошни коридори, потънали в мека светлина, която действаше благотворно на дължащото се на работата напрежение, и великолепно обзаведени кабинети. Тук цареше пълна тишина. Никъде в сградата човек не можеше да чуе нито ядосани гласове, нито пък да зърне изкривени от излишни емоции лица.

Но на Франси й бе необходимо съвсем малко време, за да разбере, че зад лъскавата фасада на тази добре смазана машина се крие студена и бездушна институция, която далеч не посреща новоназначените си работници с широко отворени обятия.

Малцината служители на „Магнъс“, с които Франси влезе в допир през първата седмица след назначаването си, не бяха настроени дружелюбно. Те я удостояваха с подозрителни, преценяващи погледи, а любезностите, които й подхвърляха, бяха лишени от топлота.

Питаше се дали знаеха по какъв необичаен начин е била назначена. Вероятно смятат, мислеше си тя, че е получила работа благодарение на интимното си приятелство с господин Уилбър. А може би ги смущаваше и фактът, че е толкова млада, а й е поверена такава отговорна задача. Но каквато и да беше причината, те се държаха с нея като с аутсайдер. Оставиха я да се оправя както намери за добре в малкия си кабинет, където пристигаше рано сутрин и цял ден залягаше над проекта си, напускайки го едва след като предадеше резултатите от работата си на господин Уилбър или на секретарката му.

Така измина месец, после втори. Горда от извършената работа, Франси бе убедена повече от всякога, че приложи ли се на практика, тя непременно ще даде резултат, стига, разбира се, да се стигне дотам. Така или иначе обаче, в „Магнъс Индъстрис“ тя в никакъв случай не се чувстваше като у дома си, ала все още не можеше да разбере точно какво в тази компания я притеснява.

И един ден получи отговор на всички въпроси, които си задаваше.

На 15 септември, три месеца след като Франси започна работа при него, господин Уилбър докладва предложението й на едно от заседанията на Борда и то бе прието, финансовата реорганизация на управление „Местни продукти“ бе утвърдена и нейното прилагане започна. Господин Уилбър дойде в кабинета й, за да я поздрави лично…

— Чудесна работа свърши — похвали я той. — Продължавай в същия дух. Много съм доволен от теб.

Лицето му сияеше от щастие, което доказваше, че постиженията на Франси са направили сериозно впечатление на началниците му.

Единствената горчива нотка идваше от това, че в публикувания в бюлетина на компанията материал за реорганизацията и проучванията, довели до нея, името на Франси изобщо не се споменаваше. Бе отделено наистина доста голямо място на нейните анализи и препоръки, но всички похвали бяха отправени към Рей Уилбър и неговия „екип“.

Франси беше нова в компанията и не бързаше да създава конфликти. Но упоритият й характер не й позволяваше да премълчи нещо, което я притеснява. Затова уведоми господин Уилбър за мнението си по въпроса.

— Не искам да кажа, че държа да бъда център на вниманието — заяви тя. — Но ми се струва, че след като и идеите, и работата са изцяло мои, поне името ми трябваше да бъде споменато.

Рей Уилбър се усмихна.

— Време е вече да бъдеш наясно с някои моменти от живота на една корпорация, Франси — отвърна той. — Тук всичко зависи от ранга. Началникът обира лаврите за всеки успех, постигнат под негово ръководство. Кой, мислиш, печели престиж в момента за случилото се? Вицепрезидентът по финансовите въпроси, а над него — Антон Магнъс. Никой не казва и едно „благодаря“ на Рей Уилбър за добре свършената работа. Ако искаш да успееш, продължавай все в този дух, Франси. Така някой ден ще станеш началник и тогава ти ще обираш лаврите.

Франси го погледна в очите.

— Не желая да обирам лаврите за работа, която не съм свършила — отвърна простичко тя. — Нито сега, нито в бъдеще.

Реймънд Уилбър само сви рамене.

Още на другия ден, благодарение на бъбривите секретарки на Рей Уилбър, цялата компания знаеше за стълкновението между Франси и шефа й.

— Правилно си му се опънала — поздрави я Марша Бонър, разчупвайки за първи път леда помежду им в уединения им кабинет. — До един са подлизурковци! Жена ли си, в тази компания никога няма да ти отдадат дължимото.

— Това ли е причината наистина? — изненада се Франси.

— Че каква друга да е? — горчиво се подсмихна Марша на наивния й въпрос. — Така стоят нещата в добрата стара „Магнъс“.

Франси бе искрено поразена. И през ум не й беше минавало, че причина за случилото се би могъл да бъде нейният пол. Предполагаше, че постигналата я участ се предопределяше единствено от ниската й длъжност.

— Откъде си толкова сигурна? — попита тя. — Нямаше ли да се отнесат по същия начин и към някой мъж?

Марша тъжно се усмихна.

— Франси, ясно е, че някой трябва да ти отвори очите — въздъхна тя. — Я ми кажи, колко е годишната ти заплата като специален съветник на шефа?

Франси й каза.

— А имаш ли представа колко гушват още първата година дори стажантите от противния пол? — попита Марша.

Франси отрицателно поклати глава.

Когато Марша й каза цифрата, тя пребледня от гняв. Беше почти двойно по-голяма от заплатата, която получаваше.

— Сега разбра ли какво имам предвид? — продължи секретарката. — В „Магнъс Индъстрис“ способностите на нежния пол не се оценяват високо. Корпорацията би похвалила една жена за инициативността й толкова, колкото би издигнала и чистачка на поста вицепрезидент. Звярът си е звяр, и толкоз.

Марша показа на Франси няколко статии в същия бюлетин, в който бе публикуван материалът за Рей Уилбър и планът на реорганизацията. И в тях, разбира се, както и в случая с Франси, се отбелязваха успехите единствено на служителите от силния пол.

След разговора с Марша Франси внимателно се огледа около себе си. И си даде сметка, че нито една от отговорните изпълнителни длъжности не бе поверена на жена. Изключение правеха единствено жени като Алтея Дрейк, назначени на високи постове, но в недотам важни структури на компанията и ползващи се с не толкова голяма власт, че да имат право на решаваща дума, като например втори заместник-началник на служба „Реклама“ или заместник изпълнителен директор на отдела за проучване на потребителското търсене.

Колкото до Франси, като название длъжността й звучеше доста внушително, но това всъщност прикриваше факта, че заплатата й почти не се различаваше от тази на секретарката на някой от по-нисшите ръководители. И то въпреки изключително сложния план, който бе разработила съвсем самостоятелно и който щеше да направи финансова революция в едно от най-важните управления на „Магнъс Индъстрис“.

Постепенно Франси бе обсебена от мисълта, че именно полът е основният фактор, оказал решаващо влияние върху съдбата й в „Магнъс Индъстрис“. Осъзнаването на този факт я изпълни с гняв, пораждайки у нея усещането, че женската й същност е едва ли не позорна дамга, която щеше да бъде принудена да носи навсякъде като белег за това, че е по-некомпетентна от мъжете около нея.

И понеже не можеше да сдържа повече възмущението си, отиде отново при господин Уилбър, като изрази пред него съмненията си относно правилността на начина, по който са се отнесли с нея, и дори се осмели да повдигне въпроса за заплатата си.

— Свърших работа, която е от голямо значение за компанията — заяви тя. — Можете ли да ми обясните защо получавам едва половината от заплатата на който и да е стажант-мениджър?

Рей Уилбър се навъси.

— Франси — подхвана той кротко, но в гласа му звънна многозначителна нотка. — Положих доста усилия, за да те назнача, без да се налага да минаваш по каналния ред. Не знам дали го съзнаваш, но в „Магнъс“ ти си в доста изгодна позиция. Доколкото ми е известно, досега нито една жена не е постигала това, което постигна ти. Но ако смяташ да ми говориш по начина, по който го направи преди малко, знай, че ще се озовеш на улицата, преди да си разбрала какво става. Послушай ме, млада госпожице, и не си търси белята, защото всичко ще бъде за твоя сметка.

Проследи я с поглед, докато излизаше от кабинета, и в очите му се четеше поредното предупреждение.

Реймънд Уилбър се надяваше, че благодарение на заетата от него твърда позиция случаят със статута на Франси Болинджър е окончателно приключен.

И през ум не му минаваше, че в действителност е поставил началото на един от най-драматичните епизоди в историята на „Магнъс Индъстрис“.

След като се сблъска с каменната стена, издигнала се срещу оплакването й, Франси, силно огорчена, се върна към работата си. Но тя много бързо започна да й опротивява. Работеше в пълно уединение. Единствените й приятелки в „Магнъс“ бяха няколкото секретарки в управлението на господин Уилбър. Вместо да я ненавиждат, младите момичета като че ли я съжаляваха.

Никой не се отбиваше в кабинета й, за да й каже дори едно „здрасти“ или пък да убие времето. Случваше се в кафенето или в коридора някой младок да благоволи да я спре, вземайки я за секретарка, и да я покани на среща със съвсем очевидни намерения. Когато му откажеше, оня озадачено свиваше рамене и я подминаваше. Така де, в компанията се беше утвърдило убеждението, че единственият шанс на една жена да извлече някаква лична изгода е да бъде любезна с мъжете, които проявяват интерес към нея.

Марша Бонър искрено й съчувстваше и постоянно я плашеше с всевъзможни ужасни истории за съдбата на жени, поддали се на ухажванията на този или онзи мениджър, придружени нерядко с обещания за женитба. В повечето случаи момичетата били изоставяни, че и нещо по-лошо. Франси скоро разбра, че на Марша й е известно всичко, което трябва да се знае, за задкулисния светски живот в „Магнъс“. Тя беше нещо като настойник на много служителки, чиито любовни авантюри им бяха докарали нежелана бременност или други лични неприятности.

Беше безсмислено Марша да я предупреждава за намеренията на хората, които я канеха. Така или иначе, много скоро Франси престана да получава покани, тъй като новината за сблъсъка й с Уилбър вече бе намерила място в клюкарската топлиста на компанията. Престанаха да гледат на нея като на свободна „бройка“ и започнаха да я смятат за чудачка, която трябва да бъде избягвана. А що се отнася до изпълнителната власт, представлявана единствено от мъже, за нея тя се превърна в „персона нон грата“.

Франси се опита да забрави неприятностите, посвещавайки се изцяло на работата си. Но тъй като реорганизацията в управление „Местни продукти“ бе започнала вече да се прилага на дело от мениджърите и счетоводителите, задълженията й спрямо Реймънд Уилбър загубиха творческия си характер. Бяха й казали, че има и други проекти, които очакват да им обърне внимание и които ще я изправят пред нови предизвикателства. Но когато попита господин Уилбър какво представляват и кога ще може да започне работа по тях, той се задоволи да измърмори уклончиво нещо и побърза да си тръгне.

Франси се досещаше, че това е началото на края. Единственото, което можеше да очаква, бе работата й за Реймънд Уилбър да се сведе до задълженията на секретарка или до някоя досадна писарска задача, каквато винаги би могъл да й възложи. Не само че нямаше да получи публично признание за успеха си, но щяха да й откажат и повишението, полагащо се за подобно постижение.

Всъщност най-вероятно скоро щяха да я уволнят, като се имаше предвид поведението й и лошата слава, с който се ползваше в компанията. Вече виждаше как корпорацията й обръща гръб. Проявявайки непокорство, тя бе провалила кариерата си в „Магнъс Индъстрис“. Сигурно щяха да я уволнят веднага след приключването на реорганизацията, предприета по нейна идея. Бяха я използвали и сега щяха да я изхвърлят на улицата.

Франси дълго и сериозно обмисля проблема. Разбра, че илюзиите й по отношение на „Магнъс Индъстрис“ са се оказали измамни. Очевидно не й бе писано да направи кариерата, за която мечтаеше.

На нейно място друга жена или би се предала, примирявайки се с положението си, или би потърсила работа другаде. Но нещо в несправедливия начин, по който се бяха отнесли с нея в „Магнъс Индъстрис“, докосна един оголен нерв, същият, който бе засегнала и Алтея Дрейк, когато с леден тон я уведоми, че за нея няма място в корпорацията.

Франси нямаше навика да се предава. Нейната вътрешна нагласа я заставяше да се бори, да се бори, за да промени нещата на всяка цена.

Но този път нямаше изход. Беше повела борба за правата си и беше загубила. В момента представляваше само малко, забравено и безполезно колелце в гигантския механизъм на корпорацията.

Или поне така изглеждаше.