Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (36)

Глава тридесет и пета

Джули и Скот Монтийгъл се държаха за ръце, застанали на един от изходите на летище „Айдълуайлд“.

Бяха тъжни, но същевременно и приятно възбудени. Въпреки че им предстоеше да се разделят, те знаеха, че много скоро отново ще бъдат заедно. Последната седмица беше внесла в приятелството им още по-голяма близост, която ги изпълваше с възторжени надежди за бъдещето.

Очите на Джули плуваха в сълзи, докато наблюдаваше младия мъж, превърнал се за толкова кратко време в неделима част от живота й.

Скот се взираше в нея с преливащ от възхищение и нежност поглед.

— Колко си красива! — прошепна той. — Наистина ли трябва да замина и да виждам лицето ти само в сънищата си?

Тя се притаена към него, склони глава на гърдите му и хвана ръцете му.

— Как ми се иска да останеш!

В гласа й звънна детинска нотка, която досега никога не беше долавяла в него.

— Не го казвай! — промълви Скот и притисна устни към косата. — Не ме карай да се чувствам по-слаб, отколкото съм в действителност. Защото накрая наистина ще остана, а това означава да загубя работата си и тогава добре ще се подредим.

Джули се усмихна на шегата му, но болката от предстоящата раздяла я накара да пребледнее.

— Не искам да остана тук без теб! — проплака тя. — Не е честно! Искам да бъда там, където си ти!

— Но нали ще дойдеш за Коледа!

Скот очевидно не я беше разбрал, не бе осъзнал колко дълбока е кризата й, но думите му й подействаха успокоително.

— Да — прошепна Джули. — Ще се видим на Коледа.

По високоговорителите обявиха неговия полет. Скот я погледна в очите и изражението му стана сериозно.

— Не се тревожи — каза той. — Няма невъзможни неща и през последната седмица ние сами се уверихме в това, нали?

Джули кимна.

Той я притисна още по-силно към себе си и продължи:

— Преди шест месеца аз бях един най-обикновен човек с най-обикновен живот, без особени надежди за бъдещето, освен да направя що-годе сносна кариера и може би да се оженя за някоя най-обикновена жена. А я ме виж сега! Чувствам се като янки в двора на крал Артур. Ти направи от мен принц!

„Ти си беше такъв“, помисли си Джули и сълзите рукнаха по бузите й.

— Надявам се, че един ден ще мога да избърша тези сълзи, вместо да бъда причината за тях — прошепна Скот.

— О, Скоти!…

Джули се вкопчи в него. Просто не можеше да му обясни колко прекрасни са тези сълзи и колко скъпа бе болката от раздялата, след като знае, че той желае да я види отново и че ще я чака.

Устните им се съединиха в целувка — дълга и страстна, както никога досега. В тялото й плъзна сладка топлина, предвещаваща утихването на болката, преди да бъде изместена от удоволствието; топлина, която я изпълваше със сигурност, преди да премине в сладостна тръпка.

Най-сетне Скот неохотно я пусна.

— Ще ти пиша всеки ден — обеща той.

— Ще дебна раздавача — усмихна се Джули. — Никога не съм го правила, преди да те срещна.

— Бъди щастлива! — промълви Скот, отдръпвайки се от нея.

„Благодарение на теб“, помисли си Джули, махайки му през сълзи за сбогом.

И продължи да маха, докато той не излезе от залата.

Бе дотолкова погълната от изчезващия силует на Скот Монтийгъл, че и през ум не й мина да погледне назад. Ако го беше направила, щеше да види стаения зад една от колоните Джони Маранте, вперил в нея черните си очи, в които проблясваха зловещи пламъчета.