Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (25)

Глава двадесет и четвърта

Джони Маранте отдръпна ръце от голите рамене под себе си и бавно се изправи.

Единствената връзка между него и момичето остана внушителният му, пронизващ я пенис. От тялото й лъхаше ароматът на евтин парфюм и блудкавата миризма на пот, която винаги го възбуждаше.

Косата на жената бе сивкава и на фитили, самата тя бе прекалено силно гримирана и краката й не бяха нищо особено, ала имаше възхитителни огромни гърди със зърна като розови пъпки, които обичаше да смуче дотогава, докато тя със стон не го подканеше да й го вкара.

Казваше се Анджела и живееше в Бруклин, недалеч от мястото, където се беше родил. Чукаше се фантастично, макар и доста грубо. Гладът й за секс беше неутолим и си търсеше партньори с почти скотско настървение. При нея идваше, когато му се приискаше да се наслади на по-пикантните нюанси на женската любов, и то във възможно най-животинския им аспект.

Но тази нощ, въпреки че тръпнещото й в сластни извивки тяло се отзоваваше най-покорно на все по-яростно изпълващата го страст, Джони не изпитваше удоволствие. Вече нито чуваше дрезгавите й възклицания, нито пък поглеждаше към леко провисналия й корем или разчекнатите под него бедра.

Мислеше си за Джули.

Не я беше виждал от жестокото им скарване заради баща й, завършило с неистово, белязано с кръв съвкупление, което бе оставило следа върху всички негови сетива.

Оттогава всяка нощ ходеше в бара „При Офелия“ с надеждата да я види. Но Джули нито веднъж не се весна там.

Подозираше, че случилото се я бе разгневило много повече, отколкото би могъл да допусне, а не беше изключено и да се срамуваше. Искаше му се да се помирят.

Накрая, доведен до отчаяние от нуждата, която изпитваше от нея, Джони се бе осмелил да й се обади вкъщи.

— В момента госпожица Магнъс я няма — отвърна резкият глас на икономката англичанка. — Може ли да попитам кой се обажда?

Първия път въпросът така го обърка, че затвори телефона. След това обаче реши, че няма защо да се плаши от една най-обикновена слугиня. Затова позвъни повторно и съобщи само фамилното си име — господин Маранте.

Джули не реагира на обаждането му.

Позвъни трети пъти икономката англичанка го увери, че е предала съобщението му.

— Госпожица Магнъс беше уведомена за обаждането ви, господин Маранте — каза тя, произнасяйки името му доста снизходително. — И на всяка цена ще й предам, че пак сте я търсили.

Опита още няколко пъти да се свърже с нея. Безрезултатно. За него тя очевидно не беше вкъщи.

Джони доста се разстрои. Осъзна, че Джули си има свой живот и че прави всичко възможно, за да предотврати всяка форма на натрапничество от негова страна. Че се крие зад крепостните стени на този живот, които я отделяха от него.

С всеки изминал ден това го дразнеше все повече и повече, защото Джули наистина ужасно му липсваше.

И сега, докато алчният плод на Анджела поглъщаше и смучеше пулсиращия му член, възбудата му всъщност се дължеше не нея. А на Джули. Нежният й ангелоподобен образ напълно бе заличил контурите на долнопробното тяло под него и именно заради този образ, заради илюзията Джони напираше, блъскаше, изгаряше в разяждащия слабините му адски пламък.

— Давай, сладурче! — изскимтя Анджела. — Моля те, котенце! О!…

Погледна я с безразличие и голата й плът му се стори жалък заместител на сияйното видение, разпалило в него неочакван огън.

И сам се изненада, когато ненадейно, подобно на взрив, се изпразни в Анджела. Силата на оргазма му я накара безволно да се отпусне и да изхлипа, докато той, затворил очи, изцяло обсебен от образа на Джули, с раздразнение се вслушваше в пъшканията и хленчовете й.

Беше я нарекъл Пепеляшка, отначало просто на шега. Но дали у нея наистина нямаше нещо вълшебно? Не беше ли тя създание от приказките, чиято привлекателност се дължеше преди всичко на факта, че не е напълно реална, че няма корени в света на обикновените хора като бедната Анджела?

Точно заради това не можеше да я забрави и образът й неотстъпно го преследваше, подобно на образа на приказната Пепеляшка, чиято красота бе накарала принца да тръгне да я търси сред обикновените жени в царството.

Джони изчака от благоприличие, сетне се отдръпна от Анджела и запали цигара. Тя се сгуши до него — едро момиче с яки крайници — и той долови сладникавия мирис на косата й. Потупа я разсеяно по рамото й докосна гърдите й.

— Благодаря ти, сладурче — прошепна тя. — Бога ми, няма по-велик от теб!

— Излишно е да ми благодариш, душко — въздъхна Джони, издишвайки цигарения дим. — Беше страхотна.

— Надявам се, миличък. За теб искам да бъда наистина страхотна. Винаги.

Покорството й го подразни. Беше толкова прозрачна и примитивна. Нямаше гръбнак у нея, нямаше характер. Беше чисто и просто едно най-обикновено момиче от Бруклин, достатъчно разпуснато и лекомислено, за да престъпи строгите сексуални норми на семейството си и на обществото, и чието тяло сега, след като му се беше отдала, не представляваше никакъв интерес за него.

Беше от неговата черга. Приличаха си като две капки вода. Един ден щеше да се ожени за жена като нея — но девствена! — от онези, които пазят целомъдрието си за брачното ложе, преди покорно да се посветят на съпруга си.

Жена с матова кожа, неправилен говор, евтини дрехи и набор от италиански убеждения, предразсъдъци и навици, познати до болка като тежката миризма на тротоара, на локомотивния дим и на ресторантите, която изпълваше улиците в неговия квартал.

Така му беше писано. Точно това го чакаше.

И може би именно заради това тази вечер нещо у него се разбунтува, и то не само срещу опротивялото му тяло на момичето в обятията му, но и срещу целия олицетворяван от нея минал и бъдещ свят.

Може би именно по тази причина и образът на Джули, криещото толкова много тайни момиче, което му бе отдало тялото си със смесица от страхопочитание, бунт и самоунищожително настървение, тази нощ завладя страстта му.

Защото Джули не принадлежеше към този свят. В нощта, когато я срещна, Джони разбра, че тя търси приключения извън собствената си среда, че някакъв безразсъден порив я тласка към дъното. И това го възбуди почти толкова, колкото и изящното й сладко телце.

Реши да й го „отпери“ така, че никога да не го забрави. И успя, което го изпълни с гордост. Но макар да му се отдаде чисто физически, Джули успя някак си да му влезе под кожата. Защото го допусна до тялото си, но не и до онова, което ги различаваше. Защото оставаше все тъй екзотична и недосегаема дори и тогава, когато почти я смазваше в прегръдките си.

Джони вече си даваше ясна сметка, че ако през онази първа вечер не бе попаднала на него, щеше да си намери друг, подобен нему, за да й даде това, което иска. Всъщност тя не търсеше Джони. Търсеше някой, достатъчно надарен и несъмнено стоящ достатъчно по-ниско от нея в обществено отношение, за да й разнообрази живота.

След което си беше отишла и се бе скрила в безопасност зад стените на замъка си на Парк Авеню.

Както Пепеляшка от приказката, която беше грабнала сърцето на принца и безследно бе изчезнала в нощта. И сега той трябваше, подобно на принца, да кръстоса царството със златната й пантофка, за да я намери.

Но не го ли ласкаеше твърде много тази метафора? Не беше ли и Джони, също както и Пепеляшка, удостоен с няколко незабравими нощи само за да види как в полунощ сапуненият мехур се пръсва и как го изхвърлят обратно в неговия кален и долен свят, оставяйки го да лелее напразни надежди, че ако пожелае, тя сама ще го намери?

Да, тя беше принцесата, скрита зад гранитните валове на замъка си, а той — просякът, който не може да преодолее стените.

И сега му се сърдеше. Не заради това, че я бе наранил физически — на нея това й доставяше удоволствие — а заради любопитството, което бе проявил по отношение на баща й.

Беше затръшнала портата под носа му. Беше останала в бляскавия си свят със своя красив и богат избраник, обричайки Джони на това мизерно съществуване с Анджела и подобните й.

Той дръпна от цигарата, пресегна се към бирата на масичката до леглото и взе решение: ще събори тези стени и ще я намери! Нямаше да го спрат толкова лесно, колкото тя си мислеше.

Джони Маранте не беше жребец за разплод, а човешко същество.

Беше време да й покаже кой командва парада.