Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (12)

Глава единадесета

Във всекидневната на малката селска къща бяха трима. Майката седеше в овехтял стол с права облегалка и плетеше. Дъщерята, възслабо четиринайсетгодишно момиче, лежеше по корем върху ръчно изработения килим и захапала молив, четеше учебника си по история. Босите й ходила стърчаха изпод джинсите, а прасците й лениво се поклащаха, докато тя съсредоточено си водеше бележки.

Облечен в работни дрехи, бащата седеше на кушетката и наблюдаваше семейството си, без да обръща внимание на тихия брътвеж на радиото. Нито жена му, нито дъщеря му вдигаха глава, за да си дадат сметка за угасналия поглед в сивите му очи.

Беше висок и едър мъж с внушително телосложение. На пръв поглед физиката му всяваше страх, но погледнеше ли го по-отблизо, човек веднага долавяше излъчването на вглъбена мечтателност и разбираше, че Мак Болинджър би могъл да бъде всичко друго, но не и негов враг. Всъщност още от най-ранната си юношеска възраст той се славеше в околността като „малко смахнат“ като човек „не из мира сего“. Имаше нещо странно, дори ексцентрично в отношението му към заобикалящите го предмети, в любовта му към дървото, в поетичния му усет за композиция. Именно благодарение на тези свои качества той си беше спечелил славата на прекрасен дърводелец и строител, чиито услуги търсеха мнозина.

Мак беше нещо като поет на дървото и камъка, който влагаше в работата цялата си душа. И като всички поети беше мечтател. Хората се отнасяха към това с разбиране и го приемаха, като именно поради тази причина се отнасяха към него донякъде и покровителствено.

Но днес Мак не гледаше малобройното си семейство като мечтател. Наблюдаваше го като човек, грубо принуден да погледне действителността в очите, при все че само мисълта за това му се струваше непоносима.

Хелън вдигна очи от плетивото си и погледна към Франси, сетне отново ги заби в скута си. За частица от секундата те срещнаха погледа на Мак и в уморените зеници като че ли проблесна усмивка. И продължи да плете.

Колко невинен изглеждаше този миг! Съпругата, и дъщерята, погълната от всекидневната си работа, докато мъжът, току-що приключил трудовия си ден, си отдъхва в дома, който бе издигнал със собствените си ръце в родния си град. Мила семейна картина.

За жалост съдбата се бе намесила и бе променила всичко. Пуловерът, който Хелън плетеше за Франси, беше прекалено голям. Момичето все още растеше, а в момента имаше достатъчно дрехи. Хелън плетеше този пуловер за една по-голяма Франси за онази Франси, която нямаше да доживее да види. Защото Хелън скоро щеше да умре. И всички го знаеха. Това щеше да е последното й лято. За Хелън тази плетка бе крехката й връзка с едно бъдеще, в което за нея нямаше място, и горчив протест срещу погубващата я болест.

Такава си беше Хелън. При все че бе кротка, тя имаше железен характер и проявяваше чувство за хумор, макар и черен, към жестоките нелепости на заобикалящия я свят. Беше типично в неин стил да седи спокойно и да плете дреха, която щеше да послужи едва след смъртта й.

Между майката и дъщерята съществуваше странна прилика, но не физическа. Рядката кестенява коса на Хелън и кафявите й очи не бяха наследени от Франси — забележително хубава брюнетка с искрящи яркозелени ириси. Дъщерята не бе взела нито овалното лице на майката, нито бледата й кожа, тъй като чертите си беше получила в наследство по бащина линия.

Не, приликата беше не външна, а духовна. Защото върху Франси бе оставил своя отпечатък именно характерът на майка й.

Кроткият, но решителен подход на Хелън към света, както и отказът й да му позволи да я смаже. Но докато в силата на Хелън се прокрадваше субективна нотка на податливост към тъга, Франси беше неизменно лъчезарна и усмихната. В същото време, макар и да бе наследила творческото въображение на Мак — в способността й да борави с цифри и уравнения всички виждаха таланта му на изобретател на всевъзможни приспособления и на полезни подобрения в интериора на къщи и ферми — у нея нямаше и помен от склонността му към летаргия. Мак бе мечтател, който обичаше да седи и да наблюдава как отминава животът, а щастието на Франси се коренеше в нейната активност. В това отношение приличаше на майка си.

В бащинската си гордост Мак понякога си мислеше, че Франси е наследила най-хубавото и от двамата и е пощадена от техните слабости.

И напоследък точно тези оптимистични мисли му помагаха да не се отчайва, когато наблюдаваше жена си и дъщеря си. Хелън непрекъснато слабееше — утринният ритуал по претеглянето й на кантара се бе превърнал в кошмар, който почти го лишаваше от смелостта да изживее останалата част от деня и отпадаше все повече. С всяка седмица в очите й се четеше все по-голяма болка.

Единствено съсредоточавайки мислите си върху Франси и убеждавайки се постоянно в нейната сила, която нарастваше, докато времето и надвисналата мъка закаляваха характера й, Мак успяваше да понася гледката на отиващата си от света Хелън и едновременно да чувства, че е в състояние да я надживее и да отгледа дъщеря си.

И ето че сега бе вперил очи във Франси. Макар и притихнала на килима, тя сякаш долавяше изпитателния му поглед. Размърда крака, вдигна глава и се усмихна. С известно усилие той лекичко й намигна, което означаваше, че е в добро настроение.

Възхищаваше й се, но не можеше и да не се тревожи за нея. Въпреки че кипеше от енергия и винаги се усмихваше, Франси бе уязвима. И макар да боравеше надарено с цифрите, беше беззащитна срещу човешката жестокост и несправедливост. Доказали го бяха нейната свитост и самотата, белязала положението й в конкуриращия се в социално отношение гимназиален свят.

Склонността й към самоанализ също не можеше да я защити от коварството на самонадеяните мъжкари. Имаше голяма вероятност красотата й да я изложи на такива терзания, каквито Мак не можеше дори да си представи.

Непоносима за него бе дори едничката мисъл, че някой може да причини болка на Франси. С течение на годините тя го бе осъзнала и бе съумяла да усвои още една усмивка, успокояваща и едва ли не майчинска, за да уталожва страховете му.

Ала ето че й предстоеше да бъде наранена така, както никога досега. А Мак не можеше да направи нищо, за да предотврати това, да я защити. Защото със смъртта на Хелън щеше да рухне и собственият му свят.

Той извърна очи от умиращата майка и обгърна с поглед невръстната си дъщеря. Каква ли щеше да бъде съдбата й, след като Хелън си отидеше? Какво щеше да стане с нея, когато смъртта прекъснеше естествената връзка между майка и дъщеря? Щеше ли да прикрива болката и разочарованията зад лъчезарната си усмивка, както правеше Хелън? Или щеше да се оттегли в уединеното царство на интелекта си така, както Мак се беше усамотил в мъглявия свят на своите блянове?

Кой можеше да каже какво ще се случи с нея, когато поеме по трънливия път на зрелостта? Мак не знаеше, не бе способен и да предположи. И не можеше да я предпази.

От друга страна Франси беше смела и лесно се приспособяваше. Вродената й упоритост нееднократно й беше помагала да се отърсва от болката и разочарованията и да посреща трудностите с увереност, неприсъща нито на баща й, нито на майка й.

Беше родена, за да бъде щастлива. И тя като че ли го осъзнаваше и бе готова да се пребори с нещастието с всички средства, предоставени й от нейния остър ум и от твърдия й характер. И вероятно благодарение на изобретателността щеше да успее да намери свое решение на ужасяващата дилема да живее в този свят. Въпреки тази оптимистични мисъл сърцето на Мак Болинджър бе изпълнено с лоши предчувствия. Скоро щеше да загуби единственото място на земята, което съставляваше неговата естествена среда — този дом и сърцето на Хелън. Запита се дали, след като Хелън си отиде и остане сам, той ще може да бъде семейство за Франси. Никога не бе предполагал, че ще се сблъска с подобно предизвикателство.

Даде си дума да намери сили и да помогне на Франси да се справи с бъдещето. Както пуловерът, който Хелън плетеше сега, щеше да изчака Франси да порасне, за да го облече, така и последните, при това най-ценни сили на Мак щяха да се съхранят, за да се превърнат в спасително убежище за дъщеря му и в доказателство за неговата любов.

Хелън още веднъж вдигна поглед от плетката и забеляза изражението върху лицето на съпруга си. Усмихна се. Погледите им се срещнаха и Мак тозчас си даде сметка, че тя напълно го разбира. Тревогата му за миг се разсея, изместена от любовта, която изпитваха един към друг и към Франси. Сетне болката отново прониза Хелън и тя пак се хвана за плетката.

Колкото до момичето, което четеше, проснато по корем на пода между родителите си, то не забеляза нищо. В слабото й тяло се разливаха звуците на неспирната песен на младостта и упованието. Погледът на баща й отново се спря върху нея, докато в сърцето му надеждата и отчаянието продължаваха своята яростна битка.

 

 

На 12 януари Франси замина за Европа.

Бяха й подготвили кабинет в „Магнъс-Франс“ — парижката централа на корпорацията и нейния най-голям европейски филиал, който сам по себе си представляваше могъщ конгломерат. От командния си пункт в Париж Франси щеше лично да ръководи работата по инсталирането на главните компютри във френската столица, в Лозана и в Лондон. Задачата й включваше осигуряването на компютрите, подбора и обучението на персонала и задействането на интерфейса, и то преди официално обявения краен срок, което означаваше най-късно до началото на следващата есен.

Колкото и тежка да изглеждаше тази задача, Франси с нетърпение чакаше да се заеме с нея. Искаше колкото се може по-скоро да се махне от Ню Йорк.

От Ню Йорк и от Джак Магнъс.

Двете седмици след партито в чест на Гречен изминаха като в сън. Франси работеше до късно, разпределяйки времето си между подготвителната кореспонденция с европейските си колеги и пътуванията до Армънк, щата Ню Йорк, за да обсъжда с изпълнителните директори на IBM трите основни компютъра, които предстоеше да бъдат инсталирани в Европа през следващите няколко месеца.

Всекидневно съзнанието на Франси се претоварваше с хиляди подробности и те не й позволяваха да мисли за нищо, освен за невероятното предизвикателство, пред което беше изправена. За сметка на това нощите й бяха истинско мъчение. Защото всяка вечер, докато лежеше в леглото и усещаше как грижите от деня една по една я напускат, на тяхно място се настаняваше образът на Джак Магнъс, който я обсебваше изцяло и не й даваше да мигне.

Спомняше си всяка негова дума, изречена на партито, всяка негова усмивка, всеки жест. Сети се за необичайната горчива искреност, с която говореше за семейството си, за почти бащинската му нежност към Гречен, макар че тя беше по-голяма от него, и за загрижеността му за Джули, която буквално се бе разпаднала пред очите на Франси.

Още виждаше елегантния костюм, с който бе облечен, загорялото му лице, усмивките, докато я представяше на гостите и на членовете на семейството си, и спокойните погледи, които й хвърляше цяла вечер. Всичко това се бе запечатало в паметта й с необикновена сила.

А спомените водеха неизбежно до онзи спонтанен и неочакван миг на близост в обятията на Джак, високо над главите на останалите гости в онова закътано, уютно местенце, където много отдавна той, още малко и непослушно момче, беше играл.

Споменът за тази целувка продължаваше да преследва Франси. Никога досега не бе изживявала подобно нещо. Докато бляскавият свят на Антон Магнъс се разстилаше в краката им като нощен пейзаж, озарен от светкавица, на нея й се струваше, че цялата тази мощ струи през мускулестите крайници на Джак, през неговите устни, език и пръсти и, възпламенявайки я, се влива направо в душата й.

Дори сега все още долавяше вкуса му, усещаше жилавото му тяло и мъжката нетърпеливост на ръцете му, които я притискаха все по-силно, докато в гърлото й се давеше песента на собствения й екстаз. При този спомен й прималяваше, а съзнанието й се замъгляваше.

Не можеше да отрече, че тялото й съвсем недвусмислено го бе дарило с върховно удоволствие. Дори самата тя остана изненадана, подобно на момиче, което е открило своята женственост, преди още да е готово за нея. И тази женственост се бе отдала на Джак преди Франси да успее да осъзнае присъствието й и да я овладее.

Припомняше си думите, които бе изрекла едновременно със страх и срам: „Аз съм доста старомодна“, и се проклинаше не само за прозиращата в тях неопитност, но и за изгарящата, чисто физическа страст, която бе изпитала в обятията на Джак. Какво ли си мислеше сега за нея? Дали не се усмихваше при спомена за нейната необуздана чувственост и за непресторения й намек за собствената й порядъчност?

Тази мисъл я огорчи. Франси бе горда жена и от самото си постъпване в „Магнъс“ държеше да остане вярна на себе си. Макар че беше благодарна на Джак за помощта, която й оказа пред Борда, тя неистово желаеше да носи сама своето бреме и предпочиташе да я оценяват по постиженията, а не да я покровителстват. Мисълта, че Джак би могъл да приеме нейната отзивчивост като символично изплащане на дълга, който имаше към него, или пък като младежко заслепление от властта, й се струваше непоносима.

В края на краищата, мислеше си тя, станалото не е нищо повече от най-обикновена целувка на двама възрастни. И не означава нищо. Абсолютно нищо!

Сети се за очарователната и свенлива Белинда Девъро, с която се бе запознала и разговаряла на партито. Всъщност тя бе и бъдещата съпруга на Джак. Което само по себе си бе доказателство, че той си има свой живот, в който за Франси няма място.

И ако, както се твърдеше, между Джак и баща му съществуваше конфликт по повод на брака му с Белинда, то това изобщо не засягаше Франси. Или поне не я засягаше повече от останалите скрити противоречия, спотайващи се зад претенциозната фасада на фамилията Магнъс.

Всичко това наистина не ме засяга, казваше си тя решително. Но в действителност така й ставаше все по-трудно и по-трудно да не придава значение на случилото се между нея и Джак, да го загърби и да продължи трудната работа, с която се беше заела.

Измъчвана от тези мисли, през последните две седмици Франси отбягваше Джак, като контактуваше с него единствено чрез докладни записки, засягащи подготовката по предстоящото й заминаване за Европа. И за нейна изненада и разочарование той спази негласната им уговорка и не я потърси.

Вечер, когато оставаше сама у дома, Франси, въпреки всичките си старания, просто не можеше да откъсне очи от телефона. И когато той не звънеше, проклинаше не само упоритото му мълчание, но и собственото си детинско очакване. Искаше й се да замине колкото се може по-скоро. И въпреки че звучеше невероятно, беше уверена, че дори в непознат континент като Европа ще се чувства много по-сигурна, отколкото в централата на „Магнъс“, където от Джак я деляха само няколко етажа или най-обикновено телефонно обаждане и където бурните й фантазии подлагаха постоянно на изпитание и без това изопнатите й до скъсване нерви.

Тава, че Франси правеше всичко, за да ускори заминаването си. Ала при все че благоразумието я подтикваше да хукне към самолета, плътта я караше да вдигне телефона, да чуе гласа на Джак, да намери начин да го види, да го издебне, когато е сам, и да го оплете в примката на собствената си страст така, че желанието й да се слее с неговото.

Нямаше време за губене.

С багаж, включващ предимно работни материали, Франси взе десетчасовия полет до Париж. Беше прекалено възбудена, за да заспи в самолета и през цялото време или четеше холандската граматика, или за пореден път щателно преглеждаше програмата, предвидена за въвеждане в компютъра майка.

Когато в шест сутринта самолетът най-сетне се приземи на летището в Париж, Франси беше изтощена, но същевременно и прекалено въодушевена както от очакващото я предизвикателство, така и от блясъка на Европа, за да почувства умората.

Вече чакаше на багажната лента да се покажат куфарите й и кашоните с документация, когато до ушите й долетя странно познат глас, който я повика на френски:

— Mile Bollinger? Vous permettez…^[1]

Тя се обърна и видя хубав французин, облечен в официален костюм и шлифер, който с усмивка й протягаше ръка за поздрав.

— Аз… Как ме познахте? — учуди се Франси.

— Моите шпиони в Ню Йорк ме предупредиха, че сте много красива — отвърна той на английски. — Позволете да ви се представя. Ролан дьо Лом.

— Значи това сте вие! — възкликна усмихната Франси.

Откакто Джак я свърза с „Магнъс-Франс“, тя бе разменила няколко писма с Ролан дьо Лом. Той беше вицепрезидент на френската корпорация и се бе оказал най-ценният й контакт, що се отнася до предварителното й ориентиране в новото обкръжение.

Сега вече си обясняваше защо гласът му й се стори толкова познат. Беше го чувала два пъти, когато се бе обадила в „Магнъс-Франс“, за да потвърди окончателната дата на пристигането си.

В действителност Ролан дьо Лом се оказа олицетворение на всичко, което млада американка можеше да очаква от романтичен французин. Загорял, елегантен в копринения си костюм, жизнен и атлетичен, макар и на четирийсет и пет, с тъмна, леко посребрена на слепоочията коса и черни очи, в които освен мечтателната чувственост се долавяше голяма топлота и интелигентност. Говореше свободно английски, макар и с лек акцент, и се отнасяше към Франси с изискаността й самоувереността на човек от знатно потекло.

Със ситроен на компанията Ролан дьо Лом откара Франси в чудесен апартамент на левия бряг на Сена, на улица „Шерш-Миди“, където щеше да живее по време на престоя си в Европа. Намираше се в приятна старинна сграда с притаен зад внушителен портал вътрешен двор, със стаичка за портиера и малка зелена площ, насред която на каменен пиедестал се издигаше странна статуя на приклекнал женски сфинкс.

Апартаментът се намираше на последния етаж. Асансьорът беше малък и се наложи Ролан на два пъти да слиза и да се качва, докато пренесе целия багаж на Франси. Но апартаментът наистина беше приказен. Някогашно ателие, той имаше шестметрови прозорци, от които се виждаха парижките покриви с техните миниатюрни комини, а на няколко преки оттам и двата купола на църквата „Сен Сюлпис“. Това бе възхитителна гледка, концентрирала в себе си същността на Париж.

След като внесе в дневната всички чанти на Франси, Ролан дьо Лом понечи да я остави сама.

— Толкова се радвам, че пристигнахте благополучно — каза той.

— Много мило, че ме посрещнахте — усмихна се Франси. — Въпреки че не ми се искаше да ви вдигам толкова рано.

— За мен беше удоволствие — увери я Ролан. — А сега сигурно ще искате да си починете. Може ли да ви се обадя по-късно днес?

— Бих искала веднага да пристъпя към работа — поклати глава Франси. — Изобщо не съм изморена.

— Сигурна ли сте? — усъмни се той. — Часовата разлика действа много изтощително.

— Сигурна съм — настоя Франси.

— Отлично тогава — кимна Ролан. — Ще поканя колегите на обяд, за да се запознаят с вас. Какво ще кажете за един часа? Ще мина да ви взема.

— Звучи чудесно.

Обзета от желанието да се представи възможно най-добре пред френските служители, Франси прекара следващите три часа в пореден преглед на материалите, които бе донесла със себе си. Взе душ, грижливо се среса и облече строгата пола и блузата, купени преди три седмици специално за случая.

Роланд се появи точно в един.

— Не се притеснявайте, ако в началото някои от колегите ми се държат хладно — предупреди я той, когато наближиха ресторанта, където щеше да се състои обядът. — Не забравяйте, че страната ни все още се възстановява и за разлика от вас, американците, ние не бързаме да въвеждаме нови методи в бизнеса. — След което се усмихна, отвори й вратата на колата, за да слезе и заключи: — Във всеки случай сигурен съм, че много бързо ще разсеете опасенията им.

Но когато се озова сред осмина изключително предпазливи французи, в чиито учтиви поздрави долови ако не друго, то най-малкото скептицизма, с който посрещаха натрапването й в техния свят, Франси веднага разбра, че това далеч няма да е толкова лесно, колкото той предполагаше.

— Mademoiselle — поздравяваха я те един след друг, ставайки на крака, за да се ръкуват, ала върху лицата им нямаше и намек за усмивка.

— Tres content…^[2]

— Enchante…^[3]

След което, без излишни церемониалности, изпитанието започна.

За свое голямо учудване Франси откри, че компютърният й план тук се посреща с много по-яростни възражения, отколкото изложените от Борда в Ню Йорк. И сякаш за да утежнят и без това тежкото й положение, въпросите й бяха задавани на скорострелен идиоматичен френски от чужденци, които като че ли си бяха поставили за цел да изпитат издръжливостта й.

— Si Mademoiselle avait bien voulu se renseigner sur les besoins de l’Europe…^[4] — подхвърли снизходително един от тях.

— II faudrait quand meme considerer les convenances…^[5] — додаде друг.

— L’ordinateur est une machine infernale, entierement inu’ie dans le commerce^[6] — настоя навъсено трети, като избълва облак дим от житана си.

Беше повече от ясно, че служителите на „Магнъс-Франс“ не само се отнасят доста боязливо към новия проект за компютъризиране, който страховитата корпорация-майка искаше да им наложи, но и гледат с голямо подозрение на това младо и явно неопитно момиче, на което бе поверена една толкова отговорна задача.

Франси се постара да обори възраженията им с добре обмислени доводи в защита на разработената от нея система, изтъквайки както улесненията, които тя щеше да им предостави, така и произтичащите минимални изменения в работата им. Осъзна, че в отношението й към тях от важно значение е тактичността, затова се опита да се държи колкото се може по-дружелюбно и отзивчиво.

С изненада установи, че познанията й по френски не включват някои технически термини, необходими да опише същността на компютърната технология. Докато обясняваше, на няколко пъти не можа да намери подходящата дума. Умората от дългото пътуване като че ли я смазваше, докато се опитваше да формулира един или друг отговор на чуждия език. Очите й лютяха от острия дим на френските цигари и тежката атмосфера в ресторанта започна да й се струва мъглява и недействителна.

За щастие Ролан дьо Лом й се притече на помощ. Той владееше основния речников фонд, свързан с това, което французите наричаха „les ordinateurs“^[7], и я измъкваше от трудното положение не само като й подсказваше необходимите термини, но и със своите обяснения.

В края на срещата обаче се озоваха в задънена улица. Франси бе успяла да омая френските служители с познанията си и със своята дружелюбност, ала в отказа си да повярват в компютъризацията те очевидно бяха решили да заемат изчаквателна позиция дотогава, докато Франси не им докаже на практика нейната ефективност.

Най-сетне си тръгнаха, като един по един отново се ръкуваха с нея. И при това чу осем пъти поздравления за съвършения френски, което я изненада, тъй като целия следобед бе изпитвала усещането, че в устата й се търкалят мраморни топчета. Тя с усмивка им благодари и им обеща много скоро пак да се видят.

— Благодаря ви, че ми помагахте всеки път, когато наистина имах нужда от помощ — каза тя на Ролан, докато той я изпращаше до апартамента й. — Голяма глупост направих, че не положих никакви усилия, за да науча терминологията.

— Напротив — възрази той с усмивка. — Френският ви е великолепен. А проблемите, които срещахте с техническите термини, само увеличаваха чара ви. Повярвайте ми, моите колеги много ясно разбраха, че сте сериозен човек. Справихте се отлично, но сега, струва ми се, трябва да си починете.

Върху красивото му лице бе изписана искрена тревога.

— Ще се видим утре в кантората — усмихна се Франси на свой ред, когато спряха пред вратата на жилището й на улица „Шерш-Миди“.

Франси се качи в стаята си и се отпусна на леглото. Имаше чувството, че кръвта й кипи под влияние на изживяното напрежение. Ала въпреки обзелата я умора бе сигурна, че няма да може да заспи.

Отиде до прозореца и погледът й се плъзна по покривите. На фона на залязващото слънце Левият бряг й се стори едновременно далечен и примамлив. И изведнъж под напора на някакъв вътрешен порив реши, че няма да почива, а ще излезе да разгледа града. Според туристическия пътеводител се намираше само на няколко преки от булевард „Сен Жермен“ и Латинския квартал. Щеше да завърши с една бавна разходка, сетне щеше да вечеря нещо леко и да спи до сутринта.

Свали строгия костюм, който бе облякла за обяда, и навлече панталон и пуловер. Измъкна една по-голяма чанта, пъхна в нея фотоапарата и се накани да излезе.

И точно в този момент усети отново онази странна отмала, обзела я по време на обяда, само че този път тя бе много по-силна и притъпи всичките й сетива, в резултат на което й бе трудно да вземе решение да напусне стаята. Полегна за малко на леглото да си отдъхне.

Затвори очи и усети как топлият въздух гали страните й. Устните му се приближиха, ръцете му я обгърнаха, отново усети острия мъжки аромат, който я възпламени в нощта на партито, и почти осезаемо почувства как цялото й тяло потъва в обятията му…

И докато този забранен образ обсебваше най-съкровените й блянове, Франси потъна в дълбок, безпаметен сън.

Когато се събуди, минаваше полунощ. Улиците навън бяха тихи и пусти. Всичко бе потънало в сън.

Дълго лежа като упоена, неспособна да помръдне. Даде си сметка, че всичките й сънища бяха свързани с Джак и че разделящите ги три хиляди мили не са достатъчни, за да го прогони от мислите си.

Най-сетне се надигна, опитвайки се да се съвземе. Все още се чувстваше омекнала и замаяна, но въпреки това остана с широко отворени очи и не можа да заспи. Вътрешният й часовник явно все още не се беше настроил на парижко време.

Затова реши да се захване за работа. Извади част от документацията и започна да я подрежда. После започна да нахвърля на френски черновата на докладна записка, която искаше утре да изпрати на колегите си. Мина й през ум, че е изправена пред поредното голямо предизвикателство — да си подбере съвършено нов екип.

Работи цяла нощ. По някое време си даде сметка, че новият ден ще бъде безспорно още по-изтощителен и затова се опита да подремне, но безуспешно.

Точно в осем часа бе вече в централата на „Магнъс Франс“ на булевард „Монпарнас“, опитвайки се да приведе в ред новия си кабинет.

Секретарката й — млада и привлекателна французойка на име Антоанет, я поздрави сърдечно и я разведе из сградата.

— Имате ли още някакви изисквания към мен? — попита тя, докато Франси се готвеше да започне работа.

— Едно-единствено нещо, Антоанет — кимна Франси. — Искам да отидеш в Сорбоната и да ми намериш френски превод на тези статии върху компютрите. — И, връчвайки на момичето изготвения през нощта списък, добави: — Ако не всички, то поне повечето можеш лесно да намериш в техническите издания. Посочила съм и няколко периодични издания на датски, испански, немски, италиански и португалски. Опитай се да ми откриеш преводи и на тези езици. Няма защо да бързаш. Ще имам нужда от теб едва късно следобед.

— Добре, госпожице — отвърна озадачено момичето.

Докато сядаше на бюрото, Франси се усмихна. Толкова с компютърния жаргон на чужди езици, мина й през ум.

 

 

След този първи объркан парижки следобед Франси така и не успя да се върне към обичайния си режим на спане. Вътрешното й разписание непрекъснато се нарушаваше както от непривичното за нея европейско обкръжение, така и от напрежението, дължащо се на работата, с която се бе заела.

Ала войник по природа, тя успя да се организира така, че да извлече полза от смяната на обстановката. Работеше през късните часове, когато всички европейци спяха. И преди те да се събудят, успяваше да свърши куп работи. Спеше, когато я налегнеше умората, а през останалото време работеше.

Така за кратко време съумя да създаде един безотказно работещ отдел за компютърна координация. Именно тук бе инсталиран и първият IBM 650, като Франси лично ръководеше техниците и очакващите с нетърпение машината оператори.

После замина за Лозана, а след това и за Лондон, където организира инсталирането на двата допълнителни компютъра. Предприе и продължителни посещения в Рим, Мадрид, Лисабон и Хага както за да установи личен контакт с директорите на останалите филиали, така и за да ги запознае с разработената от нея система и нейните достойнства.

По време на дългото й отсъствие от Париж службата се ръководеше от Ролан дьо Лом. Франси бързо разбра, че за нея той е спасител. Макар да си имаше свои задачи в „Магнъс-Франс“ от всички французи той бе най-добре запознат с компютърната технология и винаги намираше време да се срещне с нейните подчинени и да се погрижи в нейно отсъствие заповедите й да се изпълняват възможно най-ефикасно.

Така Франси се видя принудена почти всеки ден да му се обажда, за да го уведомява докъде е стигнала, а той, от своя страна, да я информира за положението в Париж. Не след дълго си даде сметка, че с нетърпение очаква да чуе топлия тембър на плътния му глас, с който той не само й оказваше морална подкрепа, но безпристрастно я запознаваше и с голите факти. Като че ли някак инстинктивно Ролан се бе превърнал едновременно в неин довереник и покровител.

„Tenez bon!“^[8] — подхвърляше шеговито той, когато му се оплакваше от някоя трудност. „Как казвахте вие, американците? Свиркай си! Не се тревожете, скоро ще им влезете под кожата.“ А тези насърчения не й бяха излишни. Опасенията й се потвърдиха, защото наистина не й беше лесно да накара европейците да разберат, че компютъризирането на връзките между техните компании не само няма да затрудни живота им, а напротив — ще го улесни. Повечето от служителите гледаха на компютрите като на изорани от зловещи гънки футуристични електронни мозъци, на които не може да се разчита.

Същите тези служители хранеха откровено недоверие към „Магнъс Индъстрис“, далечната компания-майка, и затова сега светкавично пренасочиха това свое отношение към умната и експедитивна млада жена, която на собствения им език им обясняваше създаденото от нея нововъведение. Неведнъж Франси оставаше с впечатлението, че я смятат за прекалено млада, прекалено красива и прекалено чужда, за да я приемат сериозно.

Ала свирепото недоверие, което изпитваха един към друг, се оказа много по-страшно от подозрението към нея, започнало да отстъпва място на непрекъснато увеличаваща се близост.

В Рим например, където я отведоха на разкошна обиколка из Ватикана, Колизеума и Националната галерия на древното изкуство, на организирания в „Андреа“ тържествен обяд я увериха, че испанците били отвратителни.

В Испания пък, където в Прадо й показаха безценната колекция на Веласкес, прочутия Ескориал и древния град Аранхуес в Кастилската равнина, й заявиха, че англичаните били варвари, които нямат и понятие от модерен бизнес.

В Лондон, където прекара три вълшебни дни в посещения из елитния квартал „Мейфеър“, Британския музей и градините на Риджънтс Парк, любезните английски служители на „Магнъс-Англия“ й довериха, че е направо безнадеждно да ги принуждават да поддържат делови контакти с французите (с които, като се изключели последните няколко десетилетия, англичаните от шестстотин години насам били почти непрекъснато във война).

А когато се върна обратно в Париж, докато я развеждаха из Латинския квартал, из широките китни алеи на Булонския лес, островите Ла Сите и Сен Луи и живописните хълмове на Монмартр, научи от колегите си колко им било трудно да работят с италианците, които контролирали три гигантски фирми на „Магнъс“ за разработка на мини и представлявали чисто и просто невъзпитана шайка мошеници и разбойници.

В края на първата си по-скоро бурна обиколка из европейските филиали Франси осъзна колко непреодолими бяха разногласията между европейците. Макар че от географска гледна точка се намираха почти толкова близко един до друг, колкото и съседстващите си щати в родината й, мненията им коренно се различаваха, а самите те гледаха един на друг с недоверие, коренящо се във вековни вражди.

Но самото наличие на това недоверие потвърждаваше убеждението на Франси, че създадената от нея компютърна мрежа представлява за Европа съдбоносно нововъведение, което може не само да предизвика истинска революция в съвместната работа на филиалите на „Магнъс“, но и да увеличи печалбата и продуктивността на всеки един от тях.

Дори и най-скептично настроеният от европейските й колеги, на когото бе обяснявала плана си, се виждаше принуден да признае, че компютрите, които тя предвиждаше да използва, изобщо няма да се съобразяват с техните валутни проблеми и езикови различия (самият компютърен език беше напълно самостоятелен и разбираем за всеки програмист), а още по-малко с различията в темперамента и културата им.

Проявявайки изключително търпение и такт, Франси започна да печели все повече привърженици за своята кауза. За това без съмнение й помагаше не само свободното владеене на европейските езици, но и фактът, че обясненията й се силеха от нейните устни, разположени под кристалнозелени очи.

Единствената засечка в безотказно работещия механизъм на новия й живот се появи там, където най-малко очакваше.

Европейците познаваха Джак Магнъс и изпитваха към него дълбоко уважение. Благодарение единствено на неговите познания, на неизчерпаемата му енергия и ловкост, вечно враждуващите помежду си европейци действаха ефикасно през последните пет години. Нещо повече, нерядко благоволяваха да я изслушат само защото знаеха, че е тук с негово одобрение.

В резултат на това името на Джак просто не слизаше от устата на хората, с които работеше. Отрупваха го с похвали, интересуваха се има ли някакви вести от него и питаха кога ще дойде пак в Европа.

Мисълта, че може отново да види Джак, пораждаше у Франси смесени чувства. От една страна, тя ни най-малко не се страхуваше от това, че може да дойде в Европа, за да провери как функционира новата й система след окончателното въвеждане. Жадуваше за точната му преценка, жадуваше и за предизвикателството да създаде нещо, което ще му хареса и ще му направи впечатление.

Но това й нетърпение имаше както добра, така и лоша страна.

То издаваше желанието й да го види отново да бъде близо до него, а може би и да изпадне отново в такова положение, че желанието му към нея да помете вътрешните му задръжки, както бе станало в нощта на партито в чест на Гречен.

Терзаещият я копнеж буквално я вбесяваше. Не минаваше и ден без тялото й многократно да й напомни, че някои тайни кътчета в него жадуват за Джак повече от всеки друг път. Нощите й бяха обсебени от неговия образ и спомена за прегръдката му.

Питаше се какво ли си мисли, когато там, в Ню Йорк, научава за работата й тук. Спомня ли си за целувката им? Дали този спомен го кара да се усмихва, или просто събужда у него моментно желание.

Франси се стараеше да прогони тези мисли от съзнанието си. Повтаряше си, че е независима, подвластна на собствената си воля личност и че никой мъж не е в състояние с една целувка да я превърне във вързоп безсмислени фантасмагории.

Но знаеше, че един ден Джак ще дойде в Европа, за да види резултатите от нейната работа. И този бъдещ ден се носеше в съзнанието й подобно на озарен от слънце сън, пропит от страст и гузна наслада.

В прилив на решителност Франси изхвърли от съзнанието си този тъй обезпокоителен образ и се потопи в работата си по-настървено от всякога.