Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (32)

Глава тридесет и първа

„Тази сутрин Франсис Болинджър, президент и изпълнителен директор на стремително разрастващата се млада компания, обяви емитирането на ценните книжа на специална среща на ръководството на «КомпюТел» в Сан Франциско…“

Джак Магнъс закусваше и четеше „Уол Стрийт Джърнъл“. Усещаше погледа на седящата от другата страна на масата Белинда. Тя носеше елегантен сутрешен тоалет и изглеждаше женствена и слънчева. Винаги се обличаше хубаво за него.

И мълчеше. Уважаваше необходимостта му да прегледа внимателно вестника и обсъждаше с него плановете си за деня едва когато той го оставеше настрана.

Ала в момента Джак не мислеше за Белинда.

Беше впил поглед в статията за „КомпюТел“, процъфтяващата, току-що излязла на борсата млада компания за компютърни консултации.

Взираше се и в придружаващата публикацията малка, но невероятно красива снимка на Франси Болинджър.

Надяваше се, че ръцете му не треперят. Питаше се дали Белинда е забелязала вълнението му.

Не беше подготвен за ефекта, който оказаха върху него както снимката на Франси, така и новината за новия й, белязан от успеха живот.

Смяташе, че е овладял положението. Беше направил всичко необходимо за това, макар и да му бе коствало много.

Трябваше да се ожени за Белинда, защото този брак бе част от неговия генерален план. Знаеше, че баща му не би приел друга жена. Или Белинда, или никоя. В случай, че се беше опитал да запази Франси, цялото му бъдеще щеше да отиде по дяволите.

Този избор се беше оказал най-трудното нещо в живота на Джак, но в крайна сметка го бе направил и възнамеряваше твърдо да се придържа към него.

Защото още в деня, когато се запозна с Франси Болинджър и остана запленен от нейната усмивка, от честността й и от изключителния й ум, той разбра, че в голямата му игра за нея няма място. Но това не означаваше, че може да й устои.

Когато тя го целуна за първи път там, високо над тълпата гости на партито в чест на Гречен, у него се зароди нещо непознато и вълнуващо, което не предполагаше, че една жена е способна да му даде. И веднъж вкусил го, то се превърна в забранения плод, без който Джак не можеше да живее.

Беше я потърсил в Париж, защото споменът за онази целувка му действаше влудяващо и го караше да се разкъсва от желание. Бе използвал всички възможни средства, за да я прелъсти, и когато тя отстъпи — о, каква приказна нощ! — той направи единственото, което знаеше, че може да накара това честно и почтено момиче да се съгласи да му стане любовница. Обеща й брак.

По онова време беше прекалено запленен от тялото й и от нейния чар, за да мисли за бъдещето. Единственото, което искаше, бе връзката му с нея да продължи колкото се може по-дълго. Затова я убеди да запази в тайна плановете им и да остави нещата такива, каквито са, докато завърши работата по компютърната си система. Смяташе, че след това ще измисли нещо, ще я върне в Щатите като своя любовница и ще я накара постепенно да свикне с мисълта, че няма да може да се ожени за нея.

Съзнаваше, естествено, че Франси никога не би се съгласила да остане негова любовница, ако се ожени за друга. Беше прекалено горда, за да приеме подобно поражение.

Но тя бе изключително силно привързана към него. Доказваше го както погледът й, когато бяха заедно, така и начинът, по който се любеше. Беше очевидно, че Джак е намерил пътя към сърцето й. И това му даваше надежда, че все някак ще успее да я запази.

Затова се опита да я залъже, докато намери някакво разрешение.

И точно тогава се намеси баща му.

Антон Магнъс разговаря с Джак и му даде пределно ясно да разбере, че е дошъл моментът да престане с увъртанията си и да се ожени за Белинда. И този път старецът не се шегуваше. Нещо повече, странният блясък в черните му очи говореше, че знае за чувствата му към Франси, при това достатъчно, за да разбира каква огромна жертва ще бъде това за Джак. За Антон Магнъс това бе класически ход. Той никога не се чувстваше сигурен по отношение на когото и да било, ако преди това не го принудеше да се откаже от нещо, на което много държи. Едва тогава се убеждаваше в неговата преданост и готовност за подчинение.

Затова Джак се беше предал. Просто нямаше друг избор.

И когато разбра, че сделката включва и уволнението на Франси — пореден, присъщ на Антон Магнъс навик да слага сол в раната и да не се задоволява с малко — изобщо не се възпротиви. Бе длъжен да остави баща си да постъпи така, както е решил, независимо колко ще го заболи.

Но в случая Джак мислеше за бъдещето, защото един ден щеше да поеме ръководството на „Магнъс Индъстрис“.

И трябваше да пожертва всичко в името на дългосрочните си планове. Докато Антон Магнъс стоеше начело на създадената от него империя, животът на Джак не бе пълноценен.

Това беше игра на изчакване. А Джак бе научил всички нейни тънкости от самия Антон Магнъс. Днес надмощие имаше баща му.

Ала най-големият коз на Джак бе времето. Дори и Антон Магнъс не можеше да надхитри майката природа. Макар и изключително лукав, макар и най-големият подлец, когото Джак познаваше, Антон не беше в състояние да спре хода на времето. Рано или късно трябваше да преотстъпи на сина си корпорацията, която бе градил цял живот.

А когато Джак поемеше юздите в свои ръце, нещата щяха да стоят другояче. Тогава щеше да бъде свободен да прави каквото поиска, да помисли за собственото си щастие, да преоцени може би брака си с Белинда и ако реши, да направи необходимите промени.

В името на голямата кауза трябваше да пожертва Франси. Загубата й едва не го уби, но той надмогна агонията, защото нямаше друг избор. Ако се беше оженил за нея, щеше да загуби всичко.

Планът му се оказа успешен. И днес, седнал до Белинда, неговата предана и красива съпруга, той бе на крачка от наградата, до която от толкова години се домогваше. Баща му бе на седемдесет и две години и скоро трябваше да се оттегли. А Джак щеше да стане пълновластен господар.

Но ето че най-ненадейно попадна на тази статийка в „Джърнъл“, която му напомни за единственото слабо място в целия му замисъл, за единствената уязвима точка, която мъжествено се бе опитвал да забрави през цялото това време.

Не можеше да живее без Франси.

И макар че обикновено не се замисляше много за собствените си чувства, този път се видя принуден да го направи. Защото, докато гледаше снимката й, нуждата да притежава Франси го връхлетя като могъща приливна вълна. Сякаш тя бе центърът на света и го привличаше като магнит пряко волята му.

В съзнанието му изплува споменът за дните, прекарани с нея в Париж. Въпреки че беше имал много жени, сексуалните му изживявания не можеха изобщо да се сравняват с усещането, което бе породил у него фактът, че притежава Франси. У нея имаше някаква неземна чистота, някаква дяволски сложна женствена чувственост и човек просто не можеше да й устои.

Опита се да забрави тези дни, но споменът продължаваше да упорства и обсебваше въображението му всеки път, когато се любеше с Белинда.

Помъчи се да се пребори с него, като си забрани да мисли за секс и изцяло се потопи в работа, превръщайки я в смисъл на живота си.

И смяташе, че е успял.

Не ето сега видя снимката на Франси и разбра, че след женитбата му с Белинда тя не е изчезнала просто така. Беше продължила да живее и сега отново се бе появила — по-красива от всякога, независима, предприемчива, преуспяла, притежаваща някъде свой дом, носеща непретенциозните си, но красиви тоалети и все така даряваща околните с усмивката си, а може би и със смеха си.

Само при мисълта за това на Джак му прилоша от непреодолимо желание. През всичките тези месеци се бе преструвал, че тя не съществува. Но сега знаеше, че нея все още я има.

И че трябва да стане негова.

Но как? Това беше въпросът.

Джак си даваше сметка, че не може да пожертва всичко, което притежава, за което бе работил и продължаваше да работи, само заради едничката си нужда.

Дори и заради любовта си, ако трябваше да бъде искрен.

Не. Целта на живота му бе пределно ясна. „Магнъс Индъстрис“ му беше поднесена на тепсия, а едновременно с нея и възможно най-голямата власт, която човек можеше да притежава в света на бизнеса. Направеното досега от Антон Магнъс с помощта на тази власт беше извънредно много. А онова, което Джак би могъл да постигне с нея за още десет-двайсет години, бе наистина неизмеримо. В състояние бе да постави под свой контрол президенти, да остави своя отпечатък върху цялото човечество, да повлияе на хода на историята.

И той не можеше да се откаже от това.

Но от друга страна, както осъзнаваше в момента с болезнена жажда, която го караше почти да губи свяст, просто не можеше да живее без Франси.

Оказа се изправен пред интересна дилема. Почти толкова сложна, колкото и шахматните задачи, които така очароваха Антон Магнъс и чиито тайни навремето разкриваше на сина си.

Как да спечели Франси, без да изгуби постигнатото, заради което и без това бе пожертвал вече твърде много?

Не можеше да се противопостави на баща си. Не и сега. Двамата бяха сключили сделка и Джак трябваше да спази условията й. Антон Магнъс не беше от хората, които прощават предателството.

Нямаше начин да измами стареца. Беше прекалено хитър и упорит.

Но ако действаше внимателно, човек би могъл да се спазари с Антон Магнъс.

Цената щеше да бъде огромна. Антон Магнъс никога не се задоволяваше с нещо по-малко, освен с пълна победа — или с онова, което според него беше пълна победа.

Пазарлъкът щеше да бъде труден, най-опасният ход в играта. Преди да го предприеме, Джак трябваше да се опита да прозре далеч в бъдещето и да обмисли всички възможни варианти.

Но още докато гледаше снимката на Франси, реши, че е открил начина.

Остави вестника и се вторачи в Белинда. Тя се усмихна и го погледна в очите.

Изпита съжаление към нея. Във всичко това всъщност губещата беше тя. Но нищо не можеше да се направи. Жени като Белинда бяха пионки. И винаги губеха.

Очакваше го работа.

Времето беше на негова страна. Ако успееше да използва умело този факт, можеше да излезе победител.

А Джак беше син на баща си. Или всичко, или нищо! Един Магнъс никога не се задоволяваше с друго, освен с най-доброто.

Ако Джак не беше толкова обсебен от мисълта за Франси и от дилемата пред която бе изправен, несъмнено щеше да съобрази, че от статията в „Джърнъл“ биха могли да се интересуват и други. Тогава може би щеше да се досети, че събитията ще изместят на заден план основния му замисъл, поне засега.

В същото време пред чаша кафе в спалнята си в дома на Парк Авеню Антон Магнъс четеше статията за „КомпюТел“ и за нейния зашеметяващ успех.

И заключенията, до които стигна, коренно се различаваха от тези на сина му. След като се запозна внимателно с публикацията, Антон Магнъс вдигна слушалката и се свърза със секретарката си, която бе вече в кабинета му.

— Вера — промърмори той, — предай на господин Декър от правния отдел в десет часа да бъде при мен. Искам да му покажа нещо.