Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (1)

Пролог

1961

Старецът погледна вестника в скута си. Седеше в инвалидната си количка, неспособен да разгърне страниците. Бяха поставили вестника на коленете му преди малко. Единственото, което можеше да направи, бе да се взира в заглавието и снимката до него.

„За първи път в историята тазгодишната награда за «бизнесмен на годината» се присъжда на жена. Франсис Болинджър, президент и главен изпълнителен директор на «КомпюТел Инкорпорешпид» както и всепризнат специалист в областта на компютърната техника и бизнес, получи наградата на банкет в «Уолдорф-Астория». До нея беше съпругът й.“

Старецът се вторачи в снимката. От нея го гледаха две млади привлекателни лица — гордият съпруг до обаятелната си жена. Тя беше удивително свежа и красива, с чиста, млечнобяла кожа и разкошна тъмна коса, разстилаща се по раменете й. Очите й сияеха от гордост заради постигнатото, но в тях се четеше и скромност, въпреки голямата чест, която й беше оказана.

Искаше му се да почувства отново някогашната сила в ръцете си, да смачка вестника и да го скъса. Много отдавна, когато още можеше да го направи, той трябваше да удуши това момиче. Но ръцете му вече не го слушаха. Безжизнени и безчувствени, те лежаха в скута му като два къса белезникаво месо. С тях не можеше да прави нищо, не можеше дори да отгърне страницата, за да види какво още пише в статията.

Можеше само да седи тук, докато лицето й се мержелее пред очите му като насмешливо проклятие.

— Да обърна ли страницата?

В стаята беше влязла привлекателна млада жена. За разлика от високата брюнетка на снимката тя беше дребна, с някак крехка красота и копринена руса коса. Погледнал в очите. Катраненочерните му зеници искряха от омраза и безсилие. Тя мълчаливо отбеляза факта и обръщайки страницата на вестника, промълви:

— Реших, че ще поискаш да я видиш. В края на краищата тя измина доста дълъг път и заслужава това, което е постигнала.

В гласа й звъннаха весели нотки, в които се долавяше садистично задоволство. Тя чудесно осъзнаваше положението, в което се намираше старецът. И искрено му се наслаждаваше.

Той не каза нищо. Можеше да говори, разбира се — това беше последната от функциите на съсипаното му тяло, която все още се подчиняваше на волята му. Но покрай общуването си с момичето беше установил, че мълчанието е единственият начин да запази онова, което бе останало от собственото му достойнство, а оттам и единственият начин да се бори с нея.

Не че беше успешен. Тъй като, макар и да се грижеше за безпомощното му тяло, да го миеше и обличаше, тя се държеше с него хладно и преднамерено любезно, при което той неизменно долавяше нейния бунт и триумф. Беше в ръцете й.

Сведе поглед към вестника. Статията продължаваше с описанието на постиженията на младата Болинджър, на брака й и на нейния успех. Разтърсван от гняв, той притвори очи.

Забелязвайки това, момичето се върна и взе вестника, като подхвърли:

— Е, сигурно ще искаш да го дочетеш по-късно.

Изпита облекчение. Брюнетката от снимката и красивата блондинка до него му приличаха на палачи-близнаци. Сега поне щеше да се тревожи само за блондинката.

— Време е за банята — добави тя.

И с изненадващо силни ръце го вдигна от инвалидния стол и го премести на леглото. Силни ръце… Дали пък задачата й не се улесняваше от дяволски изпосталялото му тяло?

Съблече пижамата му, която напоследък съставляваше единственото му облекло.

Започна внимателно да го сапунисва. Не усещаше докосванията й, но знаеше, че там, накъде по-долу, тя опипва най-интимните му части, измивайки неволно изпуснатата урина, при което за пореден път си даде сметка за липсата на каквато и да било реакция, за пълното безразличие на половия му орган към ласките й.

Най-страшното беше, че неговата мъжественост не бе угаснала заедно с разума му. Вътрешно той беше все така чувствителен към присъствието й, към уханието на крайниците й, към искрящата свежест на тялото й.

Именно в това се състоеше изтънчената жестокост на неговото мъчение. Макар че силите му го бяха напуснали завинаги, мъжките му инстинкти се бяха съхранили непокътнати. Затова и желанието, което изпитваше към нея, нарастваше право пропорционално на неспособността му да направи каквото и да било в това отношение. Можеше само да се „пържи в собствения си сос“, докато тя го дразнеше с близостта си.

И тя знаеше това. Та как би могла да не го знае — в края на краищата беше наясно с желанията и нуждите му повече от когото и да било другиго. И това личеше по дрехите, които подбираше по цветовете им, за които знаеше, че навремето са му харесвали, по тази или онази пола, по определения модел блузи, които подчертавала малките й гърди. Това се излъчваше от движенията й, докато минаваше пред него в спалнята с болничното легло. Звънтеше в гласа й, когато си тананикаше познати мелодии, докато тикаше инвалидната количка към солариума за обедната му среща с вестниците и списанията, чиито страници трябваше да разгръща вместо него.

Да, знаеше го. И дори нежността, с която се отзоваваше на нуждите му, беше един от начините, за да забие ножа си в плътта му.

Ревниво го пазеше за себе си. Не позволяваше на никого, освен на жена му, да припари до него. Всички с възхищение отбелязваха колко е предана, колко е мила, но единствен той знаеше причината за нейното внимание. И пак само той разбираше, че тя бавно се наслаждава на отмъщението си, грижейки се за безпомощното му тяло.

А днес триумфът й бе пълен. Защото можеше да му покаже доказателството за успеха на младата Болинджър и така жестоко да му се присмее.

Голият старец вдигна очи към нея, докато тя го къпеше.

Почувства как дълбоко в него се пробуждат спомени от далечното детство, когато майка му го къпеше по същия начин. Беше преди седемдесет и пет години.

Кръговратът на живота му се бе затворил окончателно. Навремето пред него бяха треперели президенти, държавници бяха коленичили в краката му, твърдоглавци бяха отстъпвали пред мощта му.

Но сега всичко това бе зад гърба му, изместено от лицето на снимката, засенчено от хладнокръвната усмивка на момичето, което миеше безжизненото му тяло.

— Така — каза тя. — Хайде сега да те облечем, след което ще те сваля долу. Можеш да погледаш телевизия.

Той я погледна, докато повдигаше таза му, за да нахлузи панталона на пижамата. Очите й, сърнешки, но неистово искрящи, преливаха от омразата, която бе таила към него толкова време и която сега можеше на воля да излага на показ.

— Готов ли си? — поинтересува се с усмивка младата жена.

В ъгълчето на окото му набъбна сълза и се търкулна надолу по сбръчканата му буза.

— Не ти е мъчно, нали? — попита го тя с престорена загриженост. — Няма защо да ти е мъчно. Горе главата! Денят е чудесен.

А много добре й беше известно, че сълзата не се дължеше на мъка. Породена беше от ненавистта и безсилието. И знаеше, че сега е в ръцете й. Завинаги.

— Хайде — продължи тя. — Да отидем долу и да прегледаме вестниците. Сигурна съм, че искаш да прочетеш и останалата част от статията.

Преглъщайки изгарящия гърдите му яростен стон, той почувства как тя започна да тика количката към поредния адов кръг на съдбата му.