Ейми Фетцър
Тес (33)

Епилог

Няколко месеца по-късно

Грейсън Блакуел погледна с усмивка жената, която спеше в ръцете на сина му, докато каретата се движеше по дългата алея към Корал Кий.

— Все още не мога да повярвам, че тя успя да ме убеди да освободя всички роби.

Дан откъсна поглед от панорамата, която се откриваше през прозореца, и се усмихна на баща си.

— Те останаха при нас, нали?

— Но разходите…

— Можем да си разрешим да им плащаме и единствената при…

Грейсън вдигна ръка.

— Съжали ме, синко. Тя вече спечели — той продължаваше да се усмихва.

— Тя умее да постига това, което иска — Дан нежно повдигна къдрицата, паднала върху бузата й. — Татко, признавам, че никога не съм и мечтал за такова щастие — той я целуна леко по косата.

— И аз също — младата жена бе изпълнила пустотата в душата му, бе излекувала сърдечната му мъка. — Казвал ли съм ти колко много се възхищавам от избора ти на невеста?

— Благодаря, татко — обади се Тес и се изправи.

Дан се засмя.

— Ти, малка измамнице!

— Понякога е полезно да се правиш на заспал.

Грейсън отметна назад глава и се разсмя от сърце, а Дан се усмихна още по-широко. Всички чувстваха жаждата за живот у Тес и жизнеността й влияеше благотворно дори върху баща му. Обезсърченият джентълмен с отпуснати рамене бе изчезнал и на негово място се бе върнал стегнатият енергичен мъж, когото Дан си спомняше като младеж. Тес бе постигнала това. Тя му бе внушила да не чувства вина за смъртта на Дезире и бе събудила в него нов интерес към живота.

— А, най-сетне сме в къщи — въздъхна Тес и скочи от каретата в мига, в който тя спря.

Грейсън погледна Дан и поклати глава.

— Истинско чудо е, че все още ти е останала енергия покрай тази жена — каза той, докато слизаше от каретата.

Дан го последва с дяволита усмивка. Вярно е, че за да върви в крак с Тес, трябваше да дава много от себе си, но това бе добре изразходвана енергия.

Във фоайето звънна женски смях. Тес се освободи от кадифената пелерина и я хвърли в ръцете на очакващата прислуга. Дан се облегна на рамката на вратата и я наблюдаваше с весели искрици в очите как се върти из стаята с въображаемия партньор.

— О, Дан. Това е най-вълнуващата седмица в живота ми! Имах честта да танцувам и вечерям с президента! Още не мога да повярвам!

— Той се почувства поласкан и почетен, обич моя. Страхувам се, че Джордж никога няма да бъде същия след срещата си с тебе.

Тя се обърна към него.

— Не мога да повярвам, че го наричаш Джордж!

— Ба! — изсумтя Грейсън. — И той е човек, скъпа.

Тес се засмя и тръгна към тях. Тя знаеше точно как ще изглежда Дан след тридесет години: ще бъде като баща си, само че по-висок и не толкова побелял. Не бе имала куража да каже на Дан, че Ротмиърови един ден ще притежават тази къща: не искаше да му причинява болка. Но тя работеше върху плана, който след двеста години щеше да я върне в ръцете на потомък на Блакуел.

— Само защото не си съгласен с някои от неговите виждания, татко, не означава, че те не са разумни и са лишени от перспективи.

Дан прикри усмивката си.

— Какво дискутирахте вие двамата толкова оживено тази вечер? — поиска да узнае Грейсън.

— Стратегията на сухопътната битка.

Грейсън разтвори широко очи.

— Със сигурност той не слуша…

— А защо не? — Тес се изправи пред него с ръце на кръста, стиснала устни.

Дан познаваше вече добре тази поза.

— Мисля, че е време да се оттегля — отстъпи Грейсън и тръгна към стълбите.

— Умно решение, татко.

Изражението на Тес се смекчи, тя хвана Грейсън под ръка и тръгна нагоре по стълбите с него. Погледна над рамото си към Дан и той кимна с усмивка.

— Още няма нужда някой да подгъва завивките ми под мене, млада лейди — запротестира Грейсън.

— Направи ми това удоволствие. Знаеш, че нямам друг баща. Искам да съм сигурна, че си настанен удобно и се чувстваш добре.

— В такъв случай погрижи се да напълниш онази стая там. — И той посочи към детската стая.

— С удоволствие ще опитам.

Грейсън се засмя. „Дръзко момиче“ — помисли си той. Целуна я и изчезна в спалнята си.

— Само едно уиски тази вечер, Грейсън — чу той, преди да затвори вратата.

Дан се отпусна в креслото до камината, събу обувките си и размърда пръсти. Бе опияняващо щастлив и се чувстваше по-добре от всякога: отдаваше последното на настояването на жена си да не се тъпче с храни, богати на холестерол, и пържени, печени или варени до „пълна смърт“, както се изразяваше тя. Предимството на двестагодишните й знания се усещаше и в най-дребните неща…

Той отпи замислено от уискито, втренчен с невиждащ поглед в кехлибарената течност, залюляна в чашата му. Тя се бе лишила от много повече, отколкото някой можеше да си представи, като се бе съгласила да стане негова жена и да остане при него. И сърцето на Дан се изпълваше с любов всеки път, когато се замисляше за жертвата й… Бе благодарен от сърце на Бога, че се бе озовала в неговия век.

— Хей, пирате.

Вдигна очи. Тес се движеше грациозно из стаята, като същевременно измъкваше ръце от роклята си. Дан попиваше с ненаситен поглед стройното й, силно тяло и членът му реагира с учудваща бързина.

— Вратата? — запита той.

— Заключена.

— А татко?

— В леглото.

Тя се изправи пред него, свлече фустите си, прескочи ги и ги ритна настрана. Освободи косата си и разтръска гъстите черни къдрици, преди да подпъхне палци под тънките панделки на бедрата си и бавно да смъкне пликчетата си. Хвърли нищожния копринен къс плат върху купа дрехи, взе питието от ръката му, постави го настрана и се отпусна в скута му. На шията й висеше овален диамант, прикрепен към златна верижка: единственото бижу, което носеше.

— Баща ти иска внуци. Не мислиш ли, че трябва да го зарадваме?

— Къде? — ръцете му се спуснаха към извивката на бедрата й. — В гостната?

— Точно — гърдите й се залюляха пред лицето му, пръстите й заиграха нарочно бавно с копчетата на бричовете му. — На горния етаж има опасност да събудим прекалено много хора — устните й се приближиха до неговите. — Леглото скърца и при онези енергични движения на бедрата ти…

— Господи, Тес — Дан пое с мъка дъх. — Ти никога не преставаш да ме шокираш.

— Да, пирате мой, и ти обичаш това.

Той я притисна към себе си, вгледан в сребристосивите й очи.

— Така е, магьоснице моя, обичам го… — и той сля устни с нейните…

Пътуването на Морската Магьосница бе приключило и тя бе приютена в обични ръце.

Най-сетне се бе прибрала у дома — точно навреме…