Ейми Фетцър
Тес (22)

Глава 22

„Морската Магьосница“ цепеше искрящите води като черна сабя, разсичаща лазурна синя коприна. Платната припляскваха, изпълнени с мощ, и влачеха фрегатата към нейното предназначение. Дан огледа океана през далекогледа си и даде заповеди. Свирката на боцмана пронизително разцепи въздуха. Голи до кръста мъже в скъсани панталони бързо се изкачиха по такелажа, за да изпълнят заповедите.

— Стегнете се! — извика Гелън на мъжете от екипажа. — Предстои ни откриване на нови земи!

Дан отпусна далекогледа и погледна леко смръщен първия си помощник.

— Тази сутрин изглеждаш много доволен, Гелън.

Гелън смутено извърна поглед настрани.

— Признавам си, че жадувам за твърда земя под нозете си, сър.

Едва забележима усмивка пробяга по устните на Дан, когато той отново вдигна далекогледа си.

— Смея да предположа, че жадуваш за повече от твърда земя под себе си, човече.

— Да, сър. Няма да се откажа от приятно ухаещо момиче с меки форми — замечта той на глас. — Облечено в онези тихо шумолящи рокли, които карат човек да си мисли за топлите съкровища под тях… — той се поизкашля и изправи рамене, когато капитанът свали далекогледа и го изгледа с вдигнати вежди. — Трудно е да се мисли за нещо друго, капитане — почервеня той, — откакто лейди Ренфрю е на кораба… сър.

Дан замълча и отново отправи поглед към морето. „Да — помисли си той. — И на мене ми е трудно да се въздържам да не държа тази жена непрекъснато в леглото си от деня на първата ни среща…“

Зад гърба му Гелън простена.

— О, господи… Никога няма да бъде достатъчно скоро, сър.

На долната палуба стоеше Тес в облак от яркосиня коприна и търсеше Дан. Забеляза го, завъртя се и демонстративно направи реверанс. Тази сутрин се бе събудила в стая, пълна с нови, скъпи дрехи. Около леглото имаше три големи сандъка, препълнени с копринени рокли, дантела, брокат, кадифе в зелено, черно, виненочервено, изкусно украсени и елегантни: сигурно върхът на модата на осемнадесети век. Беше силно впечатлена от екстравагантната колекция, чувстваше се приятно глезена. Всяка рокля бе окомплектована със съответстващи по цвят и кройка корсети, фусти, чорапи и елегантни атлазени чехли, украсени с панделки или маниста. Но най-силно я трогна парчето пергамент, на което с мъжки почерк бе написано:

„Добре дошла в моя век, любима“

„О, Блакуел, какво ще правя с тебе?“ — запита се тя с радостен трепет и тръгна да го търси.

Гелън простена високо, когато капитанът го блъсна рязко в стомаха с далекогледа и тръгна към нея.

— Не слизай, аз ще дойда при тебе — извика му тя, събра полите си в една ръка и изкачи с лекота почти вертикалните стъпала, без да осъзнава, че всички мъже на кораба спряха работата си, за да се насладят на двата стройни глезена, изложени за кратък миг пред погледите им.

Дан ги изгледа гневно над главата й, преди да се наведе да й помогне. Погледът му обхвана богатите гънки на коприната, подредена като шал около голите й рамене и гърдите й, едва покрити от меката тъкан. В тази рокля тя като че ли се молеше да бъде изнасилена.

— Мили Боже, Тес. Не знаех, че тази рокля е толкова разголваща — прошепна той в ухото й, когато тя стъпи на палубата до него.

— Сигурно — потисна подтика да придърпа нагоре ниско изрязаното деколте. — Сравни я с моите бикини и ще се почувстваш по-добре — отвърна тя дрезгаво и той простена, постави ръката й върху своята и въздъхна:

— Върна се двеста години назад, за да ми докажеш само че не съм нищо повече от разгонено животно в твое присъствие…

— Разгонено животно? Имаш ли нещо против да се доизясниш? — погледна бързо надолу и тесните зелени панталони не оставиха нищо за въображението й. — Или може би демонстрираш нещо?

Дъхът му излезе със съскане през стиснатите му зъби.

— Жено, опитваш се да ме измъчваш пред офицерите и екипажа ми? — панталоните му като че ли станаха още по-тесни и той побърза да пъхне ръка в тях.

Тя се засмя тихо и гърлено и още повече го лиши от контрол.

— Знаеш, че можеше да останеш снощи при мен.

— Не, трябваше да си тръгна — скара й се той тихо, но не можа да игнорира поканата в сребристосивите й очи: също като снощи, когато тя, игрива и мъркаща като котенце, се опитваше да го примами на леглото при себе си. „Заслужил съм да получа специална похвала за проявена галантност“ — помисли си той сега с известна горчивина. — Спомням си едно обещание от твоя страна да се подчиняваш на изискванията на този век, Тес.

— Хей, не си прав: облечена съм точно според тези изисквания, не е ли така?

Усмихна й се с одобрение.

— Сменила си само дрехите, любима.

В гърдите й се пръсна искра и тя стисна леко ръката му.

— Искам да ти благодаря, Дан. Имаш великолепен вкус. Дрехите са приказни. Никога не съм носила нещо толкова — тя разстла полите си, обшити със стъклени маниста — спиращо дъха.

Той се обърна към нея и усмивката му разкри здрави, бели зъби.

— Време е тогава да носиш точно такива дрехи…

Сърцето на Тес замря за миг, после бясно заудря в гърдите й. Време. Думата й напомни къде беше и с кого.

— Добро утро, лейди Ренфрю — поклони й се Гелън.

— Утрото е наистина добро, господин Торп — полите й прошумоляха на бриза и й се стори, че го чу да простенва, а Дан едва успя да прикрие усмивката си. Тес забеляза, че моряците изкарват сандъци през предния люк. — Плячка от някой пленен кораб, нали, стари пирате? — тя кимна към носа на кораба.

Дан се разсмя, когато срещна шокирания поглед на първия си офицер. Гелън отвори уста, но гневният поглед на капитана го накара да замълчи.

Прозвуча оръдеен залп, Тес подскочи и се удари в Дан. Ръката му стисна леко кръста й и той усети как стегнатите й мускули се отпуснаха. Тя му имаше доверие и осъзнаването на този факт стопли сърцето му.

Засенчила очите си с ръка, Тес проследи с поглед умелата маневра на „Тритон“, който бързо се приближаваше до „Морската Магьосница“. Рамзи се бе изкачил високо по такелажа на главната мачта и се люлееше в унисон с поклащането на кораба. Тес усети, че ръката на Дан неволно се стяга около кръста й.

Рамзи се намести, отблъсна се и прелетя над водата на края на дебело въже. Приземи се само на няколко метра от Тес и я огледа от главата до петите още докато се изправяше.

— Добро утро, милейди — поздрави той с поклон, без да отмества възхитения си поглед от нея.

Тя кимна в отговор и на устните й трепна усмивка.

— Изглежда, имате слабост към впечатляващи появявания, О’Кийф?

— Дамата предпочита нещо по-изтънчено?

— От вас? Сигурно се шегувате.

Тя се засмя и Рамзи отново бе покорен от зашеметяващата хубост на тази жена. Пое си дъх и се обърна към Дан.

— Той е там, Дан! — възкликна той развълнувано. — Господи, човече! — удари възбудено юмрук в дланта си. — Точно където посочи!

— Хей, почакайте за секунда — прекъсна го Тес: не бе сигурна, че бе разбрала правилно. — Какво е там?

— Островът, който търсехме — Рамзи й хвърли бърз поглед и продължи: — Пристанището е малко, но градът е съвсем различен от представите ни. „Барстоу“ е закотвен в пристанището — добави той и в гласа му прозвуча ненавист. — Пребоядисан е, но фигурата на носа му не може да се сбърка.

— Искаш да кажеш, че си бил там? — едва не извика Тес, силно вбесена.

— Да, от разстояние, разбира се.

Тя скръсти ядосано ръце на гърдите си.

— Кога точно, О’Кийф?

Той се намръщи.

— Сутринта след бурята, милейди.

— Какво? — тя се обърна гневно към Дан с ръце на кръста, тялото й трепереше от гняв. — Изпратил си „Тритон“ напред!… — „Преди намирането на монетата“ — премина бързо през главата й и едва не се задуши при мисълта какво можеше да означава това.

Дан прекара пръсти по въображаемите си мустаци, опитвайки се да скрие усмивката си пред внезапните пламъци, които засъскаха от нея. Но миг след това чертите й омекнаха от нежната усмивка, която заигра по устните й. Очите й се замъглиха, тя пристъпи по-близо и постави длан на ръката му.

Рамзи се напрегна, неспособен да отмести поглед от деликатните пръсти, които галеха кожата на Дан.

— Това бе подъл номер — чу я той да казва. — Достойна постъпка за един пират.

Рам отметна глава с учудено вдигнати вежди. Това не беше истина! Но като че ли Дан се наслаждаваше на обидата и поведението му накара Рамзи да се пита какво ли още крие от дамата.

Дан бе прочел рекламната брошура, в която се разказваше и за историята на този остров. Повече от сто години този малък рай бе процъфтявал като убежище на престъпници, търсени от закона. „Истинско пиратско леговище“ — помисли си той и погледна Тес.

Но сега вниманието й бе приковано към нещо зад него и той проследи погледа й.

Моряците изваждаха от дървените сандъци пистолети и пушки, зареждаха ги с бързи, привични движения без ненужни приказки, стегнато, професионално. Тес ги гледаше със страхопочитание, силно впечатлена.

— Нямаш намерение да атакуваш този малък остров, нали? — тя погледна Дан и действителността внезапно се стовари безмилостно върху нея. „Какво бъдеще ще имам с човек извън закона?“ — запита се тя. После се зачуди защо поначало се замисля точно за това.

Дан като че ли се поколеба, преди да отговори.

— Това не е твоя работа.

В сребристосивите й очи пламна огън.

— Не ми излизай с тази глупост отново, Блакуел! Това е моя работа. Аз дешифрирах дневниците! — заби пръст в гърдите му. — Аз ти казах къде е този остров! Не смей да ми излизаш с приказки от рода на „аз съм мъж, а ти жена“, ясно ли е? Ще нападнеш ли острова? — подчерта въпроса си, като удряше с юмрук по гърдите му при всяка дума.

Дан я погледна възхитено. Господи, беше прекрасна в яростта си!

— Нямам намерение — устните му потрепнаха — да атакувам острова.

— Обещаваш ли?

— Да — отвърна той без колебание.

— Добре — успокои се тя и се приближи до перилата, за да наблюдава подготовката на моряците.

Дан се обърна към Рам, който се бе вторачил озадачено в Тес.

— Рам, нека повече хора разберат, че си пристигнал — нареди тихо Дан. — Пусни хората си в градска отпуска, но не им давай много пари.

Рам отмести най-сетне очи от Тес, погледна го и кимна. Запиването на мъжете можеше да коства живота на всички.

— Да вдигна ли пиратско знаме, сър? — подхвърли саркастично Рам.

Дан погледна Тес, която разговаряше с мистър Торп, и прехвърли погледа си отново на Рам. Усмихна се накриво.

— Въпреки че напоследък си много силен в това отношение, едва ли е нужен такъв драматизъм.

Рамзи прие хапливата му забележка с усмивка.

— На дамата като че ли й харесват малките ми подвизи, сър — отговори той, като отстрани въображаемо косъмче от ръкава си.

— За разлика от смотаните глупачки, с които си свикнал — Дан тихичко се засмя, — лейди Ренфрю вижда ясно целта на „малките ти подвизи“.

— Не мога да разбера какво целиш, като я мамиш, Дан. Струва ми се, че се отнасяш прекалено сериозно към клетвата си.

Дан се вцепени.

— Колкото по-малко знае за нашата мисия, толкова в по-голяма безопасност ще бъде.

— Нямаш намерение да слезеш с нея на брега, нали? Мили боже, този остров е сборище на убийци и крадци!

Дан скръсти ръце на гърдите си.

— Опасността ми е ясна, но какво предлагаш да направя? Да я оставя на кораба? — Дан нямаше намерение да я изпуска от очи.

— Ще ти предложа нещо — каза Рамзи след минута размисъл. И той не искаше Тес да остане под закрилата само на няколко моряка. — Да посетя ли губернатора?

— Ако има такъв, то той е повече от подозрителен. Както и всяка друга овластена личност там. Задачата ни е да открием кой финансира нападенията срещу нашите кораби — Дан потърка замислено тила си. — Не издигай знаме, Рам. По-добре е да показваме колкото е възможно по-малко. Ще пуснем котва на източната страна при тазвечерния прилив.

Обсъдиха отново плана си през следващите няколко минути. Решиха да изпратят напред интенданта за осигуряване на квартири, определиха си местата на срещи и паролите, хората, които ще бъдат куриери. Дан му предаде карта на острова, начертана с тънки линии черно мастило. Рамзи намръщено огледа тънката хартия с разчертани редове, но я напъха в джоба си без коментари, каза „довиждане“ на Тес и се приготви да се върне на кораба си.

— Как ще обясниш присъствието й? — в думите му прозвуча предизвикателство.

Дан го погледна студено.

— Отново навлизаш в забранени води, О’Кийф — в гласа му заклокочи потискан с труд гняв.

— Страх те, че ще отхвърли предложението ти? — Рамзи вдигна предизвикателно вежда, хвана се за въжето и без да чака за отговор, се отблъсна от перилата.

Дан погледна към Тес. Знаеше, че ще му откаже: беше му дала да разбере това. „Но защо? — питаше се той. — Защото държеше прекалено много на свободата си или защото не искаше да се обвързва с това време?“ И си даде сметка, че му се искаше да я обвърже така силно и сигурно към себе си, че никога да не поиска да се върне обратно. Но независимостта на младата жена го объркваше и той не знаеше как трябва да постъпи с нея. В момент на лудост бе обмислял удоволствието да се люби с нея, докато забременее — радостта от създаване на живот с тази жена в началото запали кръвта му — но после той отхвърли тази идея. Ако не е забременяла от първия и единствен досега път, когато бяха заедно като мъж и жена, тя никога няма да му прости такава подла измама. И сигурно ще постави под въпрос искреността на чувствата му към нея. После си спомни, че тя бе подхвърлено дете — беше му казала, че не познава истинските си родители. Много вероятно е да не приеме извънбрачната бременност като скандал. Болезненото й минало бе доказателство за издръжливостта й. „Разсъждаваш като отчаян глупак! Нищо няма да я задържи тук, ако нейното време си я поиска обратно… — помисли си той и сърцето му слезе в ботушите. — Хиляди дяволи!“

Някакъв моряк неочаквано изтърва сандък и той се удари върху палубата, разцепи се и съдържанието му се разпиля. Той я чу да поема бързо дъх и се отправи към нея в момента, в който тя повдигна поли и заслиза бързо по стълбата.

Дан стигна до строшения сандък малко след Тес. Погледът му отскочи от сандъка към Тес, отправи се гневно към виновния моряк. Тес стоеше неподвижно до сандъка, после бавно вдигна очи и го погледна.

— Ти си ме лъгал — прошепна тя.

В краката й лежаха пръснати униформи на континенталната флота.

Тес си проби път между моряците и се отправи с гневни крачки към каютата с Дан плътно зад нея. Затръшна вратата почти в лицето му: тя се удари в рамото му, върна се обратно и се тресна в стената зад нея.

— Жено!

— В офиса на баща ми имаше репродукция със заглавие „Смяна в зелено“: континенталната флота променя цвета на униформите от червен в зелен! — Тес не обръщаше внимание на гнева му, самата тя побесняла. — Кой си ти, Блакуел, офицер от флотата или пират?

За миг той се вгледа напрегнато в нея, преди да отговори:

— И двете.

— Не мислиш ли, че ми дължиш някакво обяснение? — тя скръсти ръце на гърдите си.

Дан въздъхна и разтърка отново тила си, както имаше обичай да прави в тежки моменти. Защо се колебае? Нима вече не й бе доверил толкова много? Без да промълви нито дума, той се приближи до масата и измъкна от едно от чекмеджетата кутия. Тес я бе виждала и преди, но тя бе заключена и независимо от желанието си, не можа да проучи съдържанието й. Дан отвори капака и извади документ, запечатани с восък. Счупи го и й ги подаде. Тес разгъна твърдия пергамент и очите й се разшириха. Документът разрешаваше на Дан да защитава американските интереси както намери за добре. Той бе подписан от самия Джордж Уошингтън! Ръцете и тялото й се разтрепериха от шока на откритието й. Президентът бе написал този документ собственоръчно. Защо никога не бе чувала за него?

— Защо ме остави да мисля, че си пират? — възкликна тя, без да откъсва очи от пергамента в ръцете си.

— Нямах право да говоря.

— Ти си тук по две причини, нали? — тя го погледна и му подаде документа. — Заради това и да хванеш убиеца на Дезире.

Дан кимна и върна документа на мястото му.

— Трябва да се закълнеш, че няма да казваш нито дума за това.

— На кого точно мога да кажа? — запита тя обидено.

Но това не трогна Дан.

— Клетвата ти, Тес.

— Кълна се — приближи се до него и обви с ръце кръста му. — Semper Fi, от все сърце, Semper Fi^[1]…

* * *

Тъмната фрегата заобиколи малкия остров и се сля с нощта. С полусмъкнати абаносовочерни платна, корабът умело маневрираше под командата на Дан. Никой на тази част от острова нямаше да се запита какво ли прави този тъмен кораб близо до брега. Някои хора тук биха искали светът да забрави, че някога са живели. Тъй като нямаше как да приближат кораба до опасните рифове, спуснаха в морето дълга лодка. Тес седна на кърмата и моряците загребаха с добре отработен ритъм. Дан седеше зад нея и ги насочваше. Само малък фенер осветяваше пътя им. Заобиколиха внимателно фрегатата и се изравниха с носа й. Тес чу шепот и тихия смях на Дан, моряците забавиха движенията си. Тя вдигна озадачено вежди, когато всички се загледаха с интерес в нея, а след това — в украсения с дърворезба нос на кораба. Тя проследи погледите им и замря, хладни тръпки полазиха по кожата й. Женската фигура на носа на „Морската Магьосница“ се виждаше ясно в лунната светлина. И Тес видя собственото си отражение, покрито във веещи се назад черни одежди.

— Това е доказателство, любов моя, че е предопределено да останеш тук — прошепна Дан в ухото й. — С мен…