Ейми Фетцър
Тес (16)

Глава 16

Когато Тес влезе в каютата, елегантно облечените мъже се обърнаха към нея. Бузите й бяха зачервени от топлината и тя отметна разпилените кичури от лицето си, като се усмихна леко. Каютата, която преди изглеждаше просторна, сега бе претъпкана с офицери.

Тя отстъпи назад към стената, докато моряци в престилки се точеха един след друг пред нея и носеха подноси с варена риба и пилета с гарнитура, печени ябълки и захарно цвекло, гърнета юфка със сос и сребърни съдове с твърд хляб и масло. Истинско масло, чудеше се Тес, докато един моряк наливаше червено вино в кристални чаши.

Погледът й се разходи из каюткомпанията, слабо осветена от фенери и свещи. Върху дългата, покрита с белези маса бе сложена чиста покривка и излъскани калаени, сребърни и кристални съдове, а от аромата на храната й потекоха слюнки от устата. Очите й се спряха върху Дан, който стоеше пред огледалото и завързваше една връзка. Широките му рамене бяха покрити с тъмнозелено кадифе; той нагласяваше широката си вратовръзка. Сърцето й подскочи, когато улови погледа й в сребърното огледало. По дяволите, изглеждаше толкова добре.

Сакото му бе дълго, краищата му се развяваха почти като опашки отзад; тъканта не бе украсена, а яката бе висока и твърда. Снежнобяла коприна се показваше от шията и ръкавите му и Тес си помисли, че всеки друг мъж в нейното време щеше да изглежда смешен в това облекло, но Дан я накара да пламне. Панталоните му бяха бледожълтеникави, опънати до скъсване върху мощните му бедра, а подобно на О’Кийф и той носеше ботуши до коленете вместо чорапи, и обувки с катарами. Дългата му коса бе прибрана назад с обичайната черна лента и буйните, все още влажни къдрици се увиваха около врата му. Той се обърна с лице към нея, като дръпна още веднъж зелената си брокатена жилетка.

Тя си пое бавно дъх, за да усмири пулса си.

— Изглеждаш много добре тази вечер, Дан — очите й танцуваха немирно. — Кой би могъл да си помисли, че ще се изтупаш толкова добре за един пират?

Чу се тих смях някъде от дясната й страна; Тес погледна натам и видя О’Кийф нехайно изтегнат на леглото, подпиращ се на свитата си ръка.

— Ах, Блакуел, тя е очарователна. Такова остроумие и двусмислени комплименти са истински извор за самолюбието на мъжа.

— Мисля, че вие и така ще оцелеете, О’Кийф. Имате достатъчно самолюбие за всички нас.

Няколко мъже се задавиха с напитките си, но Рамзи просто се ухили.

— Не ти пука много за мен, нали, момиче? — каза той, като скочи пъргаво от високото легло, напоено с нейния парфюм.

— Не ви познавам добре, за да не ви харесвам — отговори тя, докато той се приближаваше към нея.

— Може би тази вечер ще промените лошото си мнение за покварената ми душа? — той грабна ръката й и я целуна бързо по кокалчетата.

Тес проточи врат, за да погледне нагоре към него. Господи, какъв ласкател.

— Ще видим, капитан О’Кийф. Запазвам си правото да задържа заключението си до момента, в който ще съм готова с него. А сега, ако нямате нищо против — тя издърпа ръката си, — моля да ме извините, докато се освежа — Тес се пъхна в банята и въздъхна, след като затвори вратата. „Да се освежа!“ Господи, никога не бе помисляла, че ще се чуе да казва това!

Тя погледна надолу към нощното гърне и потръпна от отвращение. Никога досега през живота си не бе ценила повече модерните водопроводни инсталации, отколкото в този момент. „Да се оправиш с всичко това е цяло изкуство“ — помисли си тя, докато се мъчеше да използва грубите приспособления. Тя изми ръцете и лицето си от солта, махна фибите от косата си и изчетка черната маса до блясък, а после сви кичурите на женствен кок, като остави няколко да ограждат лицето й. Тес се радваше, че роклята й не бе като предишната. Тази бе по-сериозна и с по-високо деколте. Не понасяше мисълта какво би направил О’Кийф, ако видеше малко кожа. Този мъж бе дявол на два кра… „Това вече не е хубаво, Ренфрю“ — смъмри се тя.

Тес трябваше да си напомня къде беше, а също и за съществуващите двойни стандарти. „Нежният пол“, така я наричаха те. Чудеше се какво биха казали за това Амелия Иърхарт, Рейчъл Маклийн и Сали Райд. Тя никога не се бе намирала в компанията на толкова много мъже като през последните две седмици и все още не можеше да свикне с цялото това внимание. Това се превръщаше вече в предизвикателство и тя знаеше, че трябваше да внимава какво казва, или по-скоро как се изразява. Рамзи бе добър приятел на Дан, може би най-добрият му приятел, както и капитан на един от корабите му и тя не искаше да става причина за разрив между тях, без значение колко пресилена бе тази догадка. Като се увери, че нищо смущаващо не се показва, Тес се стегна и събра сили за предстоящата вечер. „Бъди безмилостна, Ренфрю. Не им цепи басма.“

Дан хвърляше от време на време по едно око върху вратата на банята. Когато тя най-после се появи, той едва се пребори с желанието си да прескочи през мебелите, за да отиде при нея. За Бога, как би могъл да бъде водач на хората си, след като единственото, за което можеше да мисли, бе тази жена и това какво бе за него да я прегръща, да я целува и да я люби? Той остави настрана чашата си и се обърна към Рамзи, без да съзнава, че е спрял да говори по средата на изречението. Тя вървеше към него. Изгарящите спомени от последната нощ изпълниха ума му — силното й тяло, гладко, горещо и гърчещо се под него, молещо го да й покаже това, което никога не бе познавала. Всичко, за което можеше да мисли, бе тази жена и как тя му бе дарила най-страстната нощ в живота му.

Те бяха донякъде изолирани в средата на стаята.

— Боже мили, Блакуел! За какво, по дяволите, мислиш? — попита тя нежно. — Изразът на лицето ти е съвсем неприличен!

Той й се ухили малко криво и я накара да й се завие свят, когато улови ръката й и я постави върху своята. Наведе се по-близо към нея и прошепна:

— Мислите ми са твърде дръзки, за да ги изказвам на глас, любима.

Тес едва не се задави от нежните му думи, сетивата й бяха разтърсени както когато я нарече така за пръв път — когато бе вътре в нея на същото това място, където стояха сега. Безсилна да направи нещо друго, тя сведе поглед, после го погледна в очите.

— Великите умове мислят за едно и също, а, Блакуел? — промърмори гърлено тя.

Той отметна глава назад и дълбокият му сърдечен смях накара няколко глави да се обърнат.

Рамзи трепна, чертите на лицето му се изопнаха. Беше изминало известно време, откакто Дан се разсмя, но той продължаваше да се усмихва. Този човек бе дотолкова изпълнен с жажда за отмъщение напоследък, че не му бе оставало време да се радва на каквото и да било. „Да бях на негово място“ — помисли си Рам, като му завиждаше за тайните, които двамата споделяха в този момент. Интимният поглед, изпълнен с топлата и чувственост, който Тес отправи към Дан, накара Рамзи да почувства остра болка от ревност. Наложи му се да се успокоява. „Вечерята все още не е започнала“ — реши той самонадеяно.

Часовникът удари и Дънкан обяви, че вечерята е сервирана.

Тес се обърна към офицерите, които се изправиха зад столовете си, докато Дан я насочваше към далечния ъгъл. Тя вдигна тежките поли и седна, като хвърли поглед през рамо към Дан, докато той издърпваше стола под нея. „Имаше някакво мълчаливо послание в този нежен поглед“ — помисли си тя и се чудеше какво ли е било. Краката на столовете изскърцаха в пода; мъжете седнаха на масата едва след като тя се бе настанила удобно. „Едно момиче би могло и да свикне с цялата тази галантност“ — реши Тес, когато Дан зае място точно срещу нея. От лявата й страна бе капитан О’Кийф със спиращата сърцето секси усмивка; от дясната — Гелън Торп. Тес забеляза, че всички те проявиха интерес към начина, по който тя постави салфетката си.

Дан я гледаше, без да съзнава какво слагаха в чинията му. Въпреки че нейната бе пълна, тя изчака търпеливо, докато сервираха на всички, и тогава най-после опита ястието. Несвикнали с женска компания, мъжете здравата гълтаха сервираната пред тях храна, но Тес се хранеше бавно, като се наслаждаваше на всяка хапка. Маниерите й бяха безупречни, невероятно точни, и той забеляза как тя оставяше ножа встрани след всяка хапка, а после сменяше приборите в ръцете си. Толкова елегантно. Всички други, включително и той самият, държаха ножа и вилицата в ръцете си постоянно.

— Виждам, че още държиш същия готвач, а, Блакуел — каза Рамзи, като се наслаждаваше на приятния дъх на варената риба. — Този странен малък човек решително приготвя чудесни ястия.

— Да, при оскъдните ни запаси той наистина се справя доста добре — отговори Дан.

— Познавате ли се с готвача, лейди Ренфрю? — попита Рамзи.

— Страхувам се, че не — тя отпи от виното си, като й се искаше да е диетична „Кола“. — Капитан Блакуел ми забрани да слизам долу и аз предполагам, че там шефът е той.

— Мъдро разпореждане, Дан — каза Рамзи, като погледна капитана, а после пъхна щедра порция пиле в устата си.

— Аз все още не разбирам какво толкова лошо има в това да се слиза долу?

Забележката й накара няколко мъже да се разкискат.

— Това не е подходящо място за една дама — каза й Гелън. — А и нашият готвач си има репутация. Никой не влиза във владенията му.

Очите на Тес леко се разшириха.

— Никой? — тя погледна към Дан. — Дори и вие ли?

— Той има някаква особена мания по отношение на кухнята — Дан сви рамене и се наведе към чинията си. — Веднъж отряза пръста на един моряк за това, че бе опитал малко от кейка му.

Тес остави вилицата си на масата с остър звън.

— Но това е варварство!

Дан отправи пронизващ поглед към Арън, а после погледна Тес:

— Не се тревожете, лейди Ренфрю. Той рядко се показва на палубата и изобщо не говори — хладният му тон показваше, че темата повече не бива да се коментира, и той се обърна към мъжа до себе си.

Тес се ядоса от отношението му към нея и каза рязко:

— Що за кораб е „Тритон“, капитан О’Кийф? — след това се обърна и го погледна.

— Фрегата, милейди, двойник на „Морската Магьосница“ — Рам скри усмивката си, докато мажеше масло върху малко парче хляб, което после пъхна в устата си.

„Той е на около четиридесет години“ — помисли си тя.

— По-точно? Таванът сигурно е повдигнат? — той кимна. — Предполагам, че това е необходимо, след като вие сте толкова висок?

Той се ухили дяволито.

— Аха, значи все пак има нещо, което дамата е забелязала в този беден, самотен моряк.

— Искате да кажете, освен вашата самонадеяност?

Той сложи ръка на сърцето си, тъмните му очи блестяха.

— Ох, вие ме наранявате жестоко, прекрасна лейди, с отровните стрели, които забивате дълбоко в нежното ми сърце.

— Кожата ти е твърде дебела, О’Кийф — промърмори тя със смеещи се очи.

— Но все пак сте я пронизали цялата, милейди.

Изписаните й вежди се повдигнаха.

— Да я направим по-мека с камшика, а?

Гелън се помъчи да сдържи усмивката си, но Рамзи отметна назад глава и се разсмя на глас.

— Ама че остър език имаш, момиче! Кажи, каква причина съм ти дал да бъдеш толкова сурова с мен?

— Аз не съм сурова, капитан О’Кийф. Правдива, мисля, е по-точната дума. Вие сте безподобен флиртаджия и аз знам това.

Рамзи се наслаждаваше на искреността й.

— Мило момиче — грабна той ръката й. — Няма ли някакъв начин човек да спечели студеното ти сърце?

Тя се освободи.

— Не знаех, че то може да извади такъв лош късмет.

Рамзи се намръщи; трябваше му малко време да разбере какво искаше да каже тя.

— Нали всички дами на възраст за женене желаят да си намерят възлюбен и да се омъжат?

— Вие сте на възраст за женене, така ли?

Забележката й предизвика тих смях у мъжете, които седяха наблизо. Рамзи въздъхна тежко.

— Страхувам се, че в близко бъдеще няма да се оженя.

Очите й искряха.

— Искате да кажете, освен ако няма пистолет, насочен към главата ви? — Рамзи направо се изчерви при тази забележка. — Защо мъжете си мислят, че всичко, за което жените си мислят, е женитба, деца, готвене, чистене и пране. Прал ли сте някога, капитане?

Той поклати глава, а после попита:

— А ти, момиче?

— Разбира се.

Рам бе шокиран от отговора й.

— Дамите обикновено оставят тези неща на прислужниците си — каза й той.

Те всички я гледаха доста странно сега. Тя предизвикателно повдигна брадичка.

— Усилената работа е добра за душата, или не сте чули това? — беше доволна да види, че се засрамиха малко. — Винаги съм се грижила сама за себе си, капитан О’Кийф, а прането е истинска болка. Не е това, което бих нарекла добър начин да прекараш деня — Тес знаеше, че прането в 1789 година ставаше чрез търкане върху камък. — И със сигурност не е основната ми цел в живота.

— Смея ли да попитам каква е тя — веждите му се сключиха.

Тес погледна към Дан и видя, че той слушаше внимателно.

— Преди две седмици бих могла да ви кажа, но сега не съм толкова сигурна — отговори тихо тя.

— Ще се върнете вкъщи, а после? — попита Рамзи и видя как изражението на лицето й помръкна.

Тя погледна надолу в чинията си.

— Не мога, О’Кийф. Никога не бих могла да се върна у дома — „Понеже той не съществува“ — каза си тя и за миг помисли за Пени, като се надяваше, че кариерата й все още е наред. След това я заболя, че Пени нямаше да бъде родена през следващите сто седемдесет и пет години!

— Сигурно има хора, които ви търсят? Роднини? Родителите ви, може би? — тонът на Рамзи изразяваше искрена загриженост.

— Едва ли — очите й срещнаха погледа на Дан. — Те са мъртви. Катастрофа с кола… карета — бързо се поправи тя. „Пиян шофьор“ — мълчаливо беснееше Тес. Как можеше да им обясни, че бе запратена на пода на паркираната кола, като единственото нараняване, което получи, бе навехнатото капаче на коляното й, а вторите й родители бяха убити и олимпийската й кариера отиде на вятъра.

— Моите съболезнования за загубата ви, милейди — каза Рам.

Дан за момент се почувства объркан. Щом семейството й не я бе хвърлило в морето, тогава кой? Наистина ли бе скочила от кораба от страх за живота си? Някога той бе сметнал това изявление просто за бълнувания на една луда. Но сега…

— Благодаря, О’Кийф. А вие откъде сте? — попита тя, за да смени темата.

— Родом съм от Лексингтън, милейди.

— Как така нямате акцент?

— Може би защото не съм стъпвал на твърда земя близо петнадесет години.

— Боже мили! Да не искате да кажете, че сте на кораба толкова дълго?

— Да, морякът си е моряк, момиче — той насочи вниманието си към чинията.

— Вие също ли, мистър Торп?

Гелън преглътна, доволен, че тя най-после забеляза присъствието му.

— Не, страхувам се, че не съм толкова известен като капитана, милейди. Стават само десет години, откакто не съм стъпвал в семейната си плантация в Северна Каролина.

Тес се отпусна на стола си, като поглеждаше между двамата.

— Обзалагам се, че вие двамата сте оставили върволица от разбити сърца по цялото Източно крайбрежие!

— Нямам тази чест, милейди — подметна Гелън, като се кискаше. — Нямам тази репутация с дамите, каквато имат капитаните Блакуел и О’Кий… — той млъкна, когато усмивката й увехна. — Извинете ме, лейди Ренфрю. Не исках да ви обидя.

— Не сте — тя отмести поглед. — Така… Вие с Блакуел имате репутация, хм?

Рамзи се наведе по-близо.

— Възможно ли е да усещам ревност в гласа ви, милейди?

Тя се изсмя гърлено, а дрезгавият звук накара Рамзи да пламне целия.

— Не, просто искам да знам истината, така мисля — тя опита рибата. — Каква репутация, мистър Торп?

Изглежда, той се почувства неудобно.

— Не такава, каквато бих обсъждал с дама — промърмори той, като извърна поглед.

— Охо! Онази репутация — очите й искряха от смущението му. — Отпуснете се, мистър Торп. Мъжете и жените са факт от живота.

— Толкова съм доволен, че ви чувам да говорите така, лейди Ренфрю — промърмори Рамзи с кадифен глас.

Тес сведе поглед. „Спокойно, момче, спокойно.“ Тя бе достатъчно близо, за да усети мириса на одеколона му, да види невероятно дългите му мигли. „В някой от следващите дни — помисли си тя — той ще получи заслуженото си възмездие.“ Щеше да се влюби безумно в жена, която нямаше да бъде поразена от чара и добрия му вид, и Тес тайно се надяваше, че ще види този мъж да страда.

— Не, аз вярвам, че ако засилим армията си, това само ще им създаде впечатлението, че искаме да се бием — каза някой достатъчно високо, за да чуе тя. Любопитството й бе раздразнено.

— Да не искате Съединените Щати да се оставят уязвими за англичаните? — забеляза Дан.

— Те няма да се осмелят да нападнат!

„Щяха — помисли си Тес, — в 1812 година.“

Дан се усмихна снизходително на младия офицер, избърса устните си и после хвърли салфетката в чинията си.

— Ние сме млада страна, мистър Флеминг, с правителство като бебе, което едва се е научило да пълзи.

— Но все пак, що се отнася до военната мощ, капитане, ти искаш да се мерим с Англия, Франция и подобните им…

— Ние можем — намеси се Рам. — Не сме ли доказали това? — около масата се чу одобрително мърморене.

— Съгласна съм.

Всички обърнаха глави към Тес; на лицата им се четеше удивление.

— Моля за извинение, милейди? — каза Флеминг, очевидно раздразнен от намесата й.

Тес се огледа около себе си и забеляза лошо прикритата липса на уважение към мнението й. Тя се наведе напред, готова да им даде един малък урок по равни права.

— Съгласна съм с Да… капитан Блакуел. Ако другите световни сили видят, че сме лесни за завоюване, че пристанищата ни са незащитени, то тогава ние сме застрашени от нападение. Но ако подсилим армията и флота, които да станат колкото техните или по-добри от тях, тогава те ще разберат, че няма да им бъде лесно с нас и ще помислят повече, преди да се решат да нападнат.

Внезапно настана мълчание, а от далечния ъгъл на масата Дан я гледаше под спуснатите си клепачи, като се възхищаваше на решителността й да се включи в такъв разговор, в който не й бе работата да се намесва. Той се наведе напред, постави лакти на масата и опря брада на сключените си пръсти.

— И какво, ако мога да попитам, предлагате да направим в тази ситуация, лейди Ренфрю?

Тес пренебрегна снизходителния му тон и си пое дълбоко дъх, докато връщаше мисленето си двеста години назад.

— Точно това, което предписва Конституцията.

Гарвановочерните му вежди се повдигнаха.

— Вие сте чела документа?

— Да, искате ли да ви цитирам преамбюла? — стрелна го тя в отговор и устните му се свиха, понеже разбра, че вероятно тя можеше да го направи. — Там се казва, че правителството ще събере и ще поддържа армия — „Но не са го направили, поне не и в следващите няколко години.“

— Конституцията позволява на Конгреса да набира и да поддържа армия, но за тази цел могат да бъдат отпуснати пари за не повече от две години — възрази Дан, като стана от мястото си и тръгна към бюфета.

— Знам това — каза тя, докато го наблюдаваше как изля в гърлото си няколко брендита и тръсна глава, когато й предложи и на нея едно. — Но какво ще стане, ако се нуждаем от нея за по-дълго време? Аз мисля, че трябва да финансираме армия и флот през цялото време.

Дан прошепна нещо на един моряк, който си тръгваше с поднос.

— Защо просто не призоваваме доброволци, когато възникне нужда от тях? — намеси се някой. — Освобождението ни от Кралството е доказателство, че това върши работа.

— Вярно, мистър Камбърт, но ако всеки годен мъж бъде призован, кой ще остане да обработва фермите, да произвежда храна, облекло, барут и желязо, които са необходими за екипировката на хората на фронтовата линия? — за момент всички замълчаха пред очевидното. — Ние не се самозадоволяваме. Можем ли да си позволим още един Вали Фордж?

Мъжете поклатиха тежко глави.

Дан се отпусна лениво на стола си, като разсеяно въртеше в ръка изящната кристална дръжка на чашата, и каза:

— Не можете да очаквате търговците да дадат стоките си доброволно. Откъде ще дойдат парите, с които да се плати на войската?

Погледите се обърнаха към нея, за да видят как ще отговори.

— Малка такса върху продажбата на стоки в Съединените Щати и мито върху стоките, минаващи през пристанищата ни, би трябвало да напълнят съкровищницата.

— Та точно това бяха направили и англичаните! — надсмя й се Камбърт.

— Не — Тес се наведе, без да забележи малкия човек, който влезе в каютата. — Те се опитаха да налагат такси и да ни уморят от глад, да ни контролират, но нашите войски им доказаха, че не могат да направят това. Не цветисти речи и изхвърлянето на някакъв си чай. На самите себе си дължим това да не позволим липсата на средства да унищожи това, за което загинаха всички онези момчета — тя тръсна глава, като си мислеше колко много войни все още предстояха. — Правителството не може да се крепи на обещания, вие знаете това. Да подкрепяме Конгреса и президента не е достатъчно. Сами да си наложим данъци, това е разрешението.

— Наистина ли вярваш в платената армия? — попита Дан, като си мислеше за един разговор на същата тема, който бе водил преди няколко месеца.

— Разбира се. Не бихте използвали, да кажем… услугите на ковач, без да му платите, нали? — тя не дочака отговора. — Да се плаща за защитата на свободата ни означава професионално обучена и добре екипирана армия. Да не говорим за предимствата, които предлага постоянната бойна готовност — това предизвика неохотни кимвания. — Аз съм сигурна, че ще спя по-добре, ако знам, че по моретата се патрулира, а бреговете са защитени.

Имаше странен проблясък в очите на Дан, в който Тес не можеше точно сега да вниква.

— Добре изложено гледище, лейди Ренфрю — похвали я Рамзи, като хвърли бърз съзаклятнически поглед към Дан.

Гелън поклати глава, напълно зашеметен.

— Признавам, че за пръв път чувам жена да изказва такива възгледи, милейди, особено такъв интерес към защитата на страната си.

— Давали ли сте си някога труд да попитате някоя жена за мнението й, мистър Торп?

Той се изчерви.

— Не, милейди.

— Опитвайте понякога. Може да бъдете изненадан.

— Мога ли да ви запитам откъде сте толкова информирана, лейди Ренфрю? — каза Арън Финч.

„Защото за мен това е история“ — помисли си тя, но каза:

— Баща ми беше военен, мистър Финч, а майка ми учителка, и аз съм видяла голяма част от страната ни от много по-различен ъгъл — „Хм, какво сдържано изказване.“

Дан не можеше да отрече убедеността в думите й, но все още не знаеше какво да мисли, докато седеше и слушаше. Тя бе приковала вниманието на мъжете в каютата, напълно запленени, докато описваше земите на запад от Колониите. „Подробностите за планини, равнини и гори, които тя предложи, не могат да бъдат измислица“ — реши той, когато тя за пръв път обърна внимание на чашата без дръжка, от която изпускаше пара зелена течност.

— Казахте, че земята е по-плодородна на запад, нали, лейди Ренфрю? — попита някой.

— Да, на изток и на юг от областта Охайо — добави тя, като вдигна поглед към малкия среброкос човек, облечен в късо черно кимоно-жакет и торбести панталони. Веднага забеляза особените му черти, докато той слагаше един сладкиш в малка чиния, а после седна зад масата. — Домо аригато^[1] — каза тя, като предположи, че той е японец.

Погледът му се стрелна към нея и Тес ахна, толкова бе напрегнат.

— Ееех. Домо иташимашите^[2] — отговори той тихо, като се покланяше от кръста надолу.

Всички разговори замряха.

Дан внезапно се изправи с широко отворени очи, когато Хига-сан заговори бързо на Тес на език, който той никога не бе чувал. Тя се разсмя тихо, каза му отново нещо на същия изкълчен език и той забави ломотенето си. „Думи“ — напомни си Дан. Досега не знаеше, че този човек е способен да говори толкова много.

— Тес?

Тя го погледна.

— Какво ти каза той, момиче? — Дан зададе въпроса си нежно, тихо.

Тес се огледа наоколо. Все едно им бе казала, че е пътувала във времето. Добре, добре, добре. Тя се обърна към Хига-сан, като го попита дали разбира английски.

Той поклати глава, после въздъхна и кимна, като разпери пръстите на ръцете си. Те поговориха още малко, преди тя да обърне внимание на Дан.

— Той говори твърде бързо и аз му казах, че съм забравила японския. Каза, че това било сладка музика за ушите му.

— И вие разбрахте това? — попита Гелън удивен.

— Малко. Между другото. Но защо се шашкате?

— Това е нашият готвач, лейди Ренфрю — каза Дан. — Той едва ли е произнесъл и пет думи за десетте години, откакто е на служба при нас.

Сега бе неин ред да бъде изненадана. Този старец с любезно лице да е резачът на пръсти?

— А знаете ли поне името му?

— Поне това сме успели да установим — измърмори Дан троснато.

Тес се обърна към Хига-сан и му заговори, като се почукваше по челото, когато изразът не й идваше достатъчно бързо. Той отговаряше бавно, а тя се хилеше; отговорът й го накара да засияе, когато тя погледна към масата.

— Той е от Окинава, островите Рюкю южно от Япония, в Източнокитайско море. Аз имах удоволствието да поживея там три години.

— Чувал съм за тези острови — Дан погледна към Рамзи. — Капитан Джон Грийн говореше за тях — спомни си той.

Рамзи се наведе назад.

— Да, Китай, откъдето идват коприната и порцеланът — той се изправи. — Простете ми намека, лейди Ренфрю, но аз разбрах, че тези хора не позволяват на никого да влезе в страната им, с изключение на холандците.

— Не Китай, а Окинава, това е съвсем друго нещо, момчета. А що се отнася до холандците, това е много вероятно… — Тес погледна право към Дан — в 1789 година.

Тя си изпи чая и стана, като се поклони на Хига-сан и му благодари отново. Той се поклони, после взе подноса, като сложи сладкия кейк на една салфетка. Отправи се към вратата с живи стъпки, а тя грабна кейка и го последва.

— Тес! — изрева Дан. — Къде, за Бога, тръгна, жено?

Тя се усмихна.

— Хига-сан ме покани да ми покаже кухнята си — тя отхапа от вкусния сладкиш с широка самодоволна усмивка.