Ейми Фетцър
Тес (5)

Глава 5

Дан втренчи за миг поглед в затворената врата, след което се отпусна и се почеса по врата. Странна жена. Беше очаквал плачещо, уплашено малко цвете, а не този съблазнителен дух. Какъв странен стегнат начин на изразяване притежаваше! Той продължи да се чуди какво е това нещо — витло, за което тя изглеждаше убедена, че движи кораба. Като тръсна глава, той се обърна и разбра, че пътят му е препречен.

— Дамата се е събудила, сър?

— Да, събуди се.

— Как е тя? Как се казва? Беше ли изплашена? Тя…

Дан вдигна ръка, раздразнен от нетърпението на Дънкан.

— Гостенка ни е мисис Тес Ренфрю и не беше изплашена — Дан реши да запази странните й изявления за себе си, особено това за 400-футовия стоманен кораб. Всеки нормален човек щеше да знае, че такъв съд би потънал.

— Ренфрю, казвате? — мислеше Дънкан на глас, като се почесваше по брадата.

— Да, и приготви за дамата някаква лека вечеря.

Дънкан се отзова разсеяно на нареждането, потънал в мислите си.

— Какво те тормози, Макпийт?

Това, че го назова с презимето му, показваше, че капитанът е загубил търпение.

— Фамилията й, кап’тане — Ренфрю. Някак си ми е позната, но… — той сви рамене. — Ще си спомня, сър — Дънкан се отдалечи.

— Не казвай на никого, че е оздравяла, човече — извика Дан, когато прислужникът стигна до каюткомпанията. — Не се нуждая от бунт на кораба — той направи пауза. — Дънкан…

— Да, сър?

— Надявам се следващия път да почукаш.

Дънкан се ухили и започна да слиза по стълбата.

— Тъй вярно, кап’тане.

* * *

Тес се смяташе за разумен човек, реалист, и след като от осемгодишна възраст бе принудена да разчита на разсъдъка си, а след това да пътува по цял свят и да се сблъсква с различни нрави заради военната кариера на баща си, се бе научила да не придава на странностите прекалено голямо значение. Всичко, което можеше да се случи, бе някой да сложи чиния със сурова сепия пред теб, като предполага, че си щастлив да вкусиш от пихтиестата маса, да се обиди, ако не го направиш, и внезапно започваш да смяташ, че нищо друго не може да бъде толкова странно. Но тази луксозна каюта беше невероятна. Странна и старомодна, а липсата на електричество, телефон в стаята и шум от машината я караше да се чуди каква ли е гледката над палубата. И все пак, какво знаеше тя за увеселителните яхти? Всъщност никога не се беше качвала на какъвто и да било кораб, с изключение на „Кралицата“, а той бе предназначен за едноседмична почивка, флиртове и ваканционен секс.

Тес се подпря на лакти, когато се чу почукване на вратата. След като извика да влезе, тя видя как един здрав дребен старец, с поднос в ръцете си, бутна с лакът вратата и пристъпи вътре. „Интересен тип“ — помисли си Тес, докато сядаше в леглото, а вкусният аромат на прясно изпечен хляб дразнеше ноздрите й.

— Добър вечер, мис — рошавата му сива глава се наведе. — Аз съм Дънкан Макпийт, прислужникът на кап’тана — представи се той и с мускулестата си ръка запали старомодната газена лампа.

„Слуга, хм?“ Тя следеше всяко негово движение, учудена от сръчността му.

— Здравейте, мистър Макпийт. Аз съм Тес.

Той я погледна през рамо.

— Разбира се, че си ти, момиче — усмивката му бе топла и приятелска, той сложи стъклото на лампата и се обърна към нея. — Бихте направили удоволствие на стария моряк, ако ме наричате Дънкан, мис.

Погледът й се плъзна по торбестите му кафяви панталони до коленете, черната риза и износената копринена жилетка.

— Дадено. Ако и ти ме наричаш Тес.

Той се вцепени.

— О, не, мис! Не мога! — лицето на Дънкан ясно изразяваше объркването му. — Кап’танът ще ми отсече главата за такава волност!

— Успокой се, Дънкан, о’кей? — „Чудна работа, какво им е на тези хора?“ — Наричай ме както ти е угодно — каза тя и здравото му тяло се поклони облекчено.

Кривите му крака се дотътриха до леглото, той остави подноса на дюшека и махна кърпата отгоре.

— Гладна ли сте, мис?

Устата на Тес се напълни със слюнка при вида на апетитното ястие.

— О, да, Дънкан, умирам от глад.

Покритото му с бръчки лице се озари от широка усмивка, а единствената му златна обица хвърляше отблясъци от светлината на лампата.

— Да ви е сладко.

Тес кръстоса крака по турски под чаршафа и сложи една хапка в устата си.

— Ще хапнеш ли с мен, Дънкан?

— О, не, мис! Не е позволено!

Тя поклати глава.

— Позволено? Хубава работа, та това е само една вечеря.

Понеже се страхуваше, че я е обидил по някакъв начин, той обясни:

— Дежурен съм до следващата вахта.

Във флота даваха дежурства; Военноморският флот имаше…

— Вахта? — чу се да казва тя. Не, не беше възможно да са от Военноморския флот на САЩ. Не живееха в такива условия. А този акцент и тези дрехи? Британски туристи, може би?

— Да, хората от екипажа се редуват на пост заради неприятеля, мис.

„Неприятел?“ Тя преглътна резена банан, очите й се присвиха.

— Шегуваш се, нали?

— Това не е шега, но не се тревожи, момиче. Сега си в безопасност.

Тес хрупаше коричка хляб, слушаше, но не разбираше.

— Къде сме?

— В атлантически води, мис. Южно от Тропика на Рака.

Това не й помагаше много.

— Това близо ли е до Куба?

— Почти триста мили на изток — каза той внимателно. — В Западна Индия, мис.

Изглежда, тя бе готова да превърти. „Освен Кастро, какви врагове може да има тук наоколо?“ — питаше се тя. Британските и американските власти се грижеха за това, така че кого следяха те?

— Този кораб, Дънкан. Какво представлява? Точно — Тес се страхуваше от отговора.

Бледосините очи на стареца се спряха на обърканото й лице и за момент той се поколеба дали да отговори на клетата девойка.

— „Морската Магьосница“ е 24-оръдейна фрегата, мис.

— Ооо — беше потисната, зашеметена. Дотук с яхтената й теория. А двадесет и четирите оръдия? Нима фрегатите не се правеха от стомана с гигантски гаубици или нещо подобно? Прозорецът с вертикални прегради и колекцията от антики противоречаха на всяка представа, която тя можеше да извика в съзнанието си.

Дънкан почувства трепет в сърцето си при вида на наведената й глава и кършещи се ръце.

— Да ти е сладко, момиче. Яж бавно. Ако имаш нужда от нещо, извикай ме.

Тя кимна.

— Благодаря, Дънкан.

Той излезе бързо, като не знаеше как да й помогне да престане да се тревожи.

В мига, когато вратата се затвори след него, Тес скочи от леглото. Апетитът я бе напуснал. Петите й пламнаха от съприкосновението с грубия килим и тя трябваше да се хване за колоната, за да се задържи. Мразеше слабостта си, но трябваше да разгледа тази стая. Като се хвана за нощното шкафче, Тес обиколи стаята и стигна до писалището. Тя рухна върху стола, виеше й се свят. „Господи, колко е топло тук“ — помисли си тя.

Почина си малко и се плесна с ръка по челото, след това започна да прехвърля купчината хартии. Спря се, когато пръстите й напипаха твърдата дебела хартия на рисувана на ръка карта. Пергамент? Продължи да претърсва чекмеджетата, без изобщо да се засрами от шпионирането си; това място беше твърде загадъчно, за да не го направи.

Никакви химикалки или моливи, само парчета графит, перо, мастилница и кутия с пясък? Тръсна глава и отново се отпусна с въздишка на стола. Дори кламери нямаше. Нещата започваха да стават още по-неразбираеми. Принудена да се хване за ръба на писалището, за да си проправи път до гардероба, Тес се придвижи внимателно, за да погледне вътре. Трябваше да го направи все пак, помисли си тя. Отвори го и откри мъжки дрехи от скъпи платове: жилетки от кадифе и брокат, ризи от тънък лен и коприна, велурени и сатенени панталони до коленете заедно с груби на вид дълги панталони. Тя премигна. Никакви ципове, никакви закопчалки, само дървени или керамични копчета и груби куки. Затвори вратата, почина си с гръб, облегнат на нея, след което тръгна към другата врата, за която предполагаше, че води към банята. Сложи ръка на месинговата брава и се помъчи да я отвори, но внезапно загуби равновесие, зави й се свят и почувства гадене и слабост. „Няма да мога да стигна обратно до леглото“ — помисли си тя, като се подпираше на една ръка. Вратата се отвори и когато хвърли поглед натам, ушите й писнаха и краката й се подкосиха.

— Ох… неее — прошепна тя, но силни ръце я хванаха, преди да падне на пода.

Дан грабна Тес на ръце, като я притискаше до гърдите си.

— Не трябваше да се опитвате да ставате, мисис Ренфрю — укори я той нежно.

— Ах, не съм и помисляла — измърмори тя нечленоразделно, като се отпусна на рамото му.

Той се усмихна, като се наслаждаваше на допира до нея при тези няколко стъпки, които трябваше да направи до леглото си. Положи я неохотно на дюшека, след което се изправи с ръце на хълбоците.

— Мадам! Яла ли сте?

— Малко — „Защо се чувствам като малко дете, за което трябва да се грижат?“, чудеше се тя.

— Тогава ви предлагам да довършите това — той кимна към подноса и се обърна.

— Това ми звучи като „или…“, капитан Блакуел.

Той се извърна намръщен.

— Моля?

— Или вие ще ми го натъпчете в гърлото, ако не го направя?

Той се усмихна и макар че преди го смяташе за хубав, не беше подготвена за впечатлението, което й направиха тези трапчинки на бузите.

— Ако трябва.

— Не и ако не се присъедините към мен — когато той я погледна, изненадан от предложението, тя добави: — Моля ви. Дотегнало ми е от сълзи — като си казваше, че това е единствената причина, поради която искаше той да остане.

Дан усети, че краката му се подкосяват от нежната й молба и кимна в знак на съгласие, като знаеше, че не е много разумно да остава толкова близо до нея. Тя бе направила с него нещо, което никоя друга жена не бе правила. Тес Ренфрю го бе омаяла. Той придърпа един стол до леглото, а тя внезапно се дръпна и сложи подноса помежду им.

— Заповядайте! — взе едно голямо парче манго, а след това пресуши чашата с билков чай.

— Още ли не сте опитали от месото, мисис?

Мисис? Мадам? Ужасно официално за човек, който вечеря в леглото.

— Не ям бифтеци — каза тя, като пъхна резен пъпеш в устата си. Само като си помислеше какви химикали имаше в недопеченото месо.

— Прясното месо е рядкост на един кораб, мисис Ренфрю — Дан си откъсна парче от хляба и го глътна заедно със сочните мръвки.

Веждите й се смръщиха.

— Как е възможно това?

Той вдигна поглед към нея. В палат ли бе отгледана?

— Толкова едър добитък заема ценно място в трюма, а когато се заколи, месото бързо се разваля — каза той и отхапа една мръвка.

— Ами замразете го.

Той започна да дъвче по-бавно.

— В тази горещина? — посочи с жест стаята, докато преглъщаше. — Мисис Ренфрю — каза той кротко, — невъзможно е да изстудим дори малко нещо в тропиците, ако не разполагаме с парчета лед.

Тес го погледна. На глупак ли се правеше?

— Но защо са ви парчета лед? Има нещо такова като хладилници, знаете.

Погледът му стана остър.

— Не, не знам.

— Бързо изстудяване, с електричество? Фреон, движещ се по спирали? — тя го изчака да кимне в потвърждение. Той не го направи. — Сандък, който запазва нещата винаги студени, където и да е? — той я гледаше, като че ли го бе ударила с корабно въже. — Няма значение — промърмори тя.

Тес втренчи поглед в подноса с храна. Кого правеше той на глупак? Как можеше да не признае, че знае за замразяването? Жив добитък на кораба? Това не бе необходимо и ако изобщо трябваше да се каже нещо, беше отвратително. Да ги колят на борда — тя тръсна глава. „Това място е като пътуване в зоната на здрача“ — помисли си тя, като се придържаше с една ръка и се навеждаше над подноса точно като него, без да забелязва, че кадифената роба се разтваря на гърдите й.

Погледът на Дан попадна върху откритата кожа и пулсът му се учести. Меките й гърди бяха бели и закръглени и той стискаше зъби, за да устои на желанието да смъкне кадифето и да грабне крехкото й тяло в ръцете си.

Тес вдигна поглед. Той беше на сантиметри от нея и тези очи, те се променяха. Черни перли върху светъл нефрит. Господи, той беше секси. Огледа чертите му, погледът й се спря върху устните му. Зави й се свят — от глад или от него?

— Мисис Ренфрю! — предупреди я кротко той.

По дяволите, дали наистина трябваше да казва толкова много с този си поглед!

Гарвановочерните мигли се повдигнаха.

— Името ми е Тес.

— Тес — измърмори той, погледът му блуждаеше по лицето й.

Нещо го притегли по-близо въпреки волята му, пръстите му докоснаха бузата й. Тя беше толкова хубава, красотата й бе неописуема. Знаеше, че върши грешка, но не можеше да устои. Устните му я докоснаха леко като крилца на пеперуда и той чу въздишката й.

Той я открадна.

Той крадеше дъха й, душата й, мислеше си тя, докато устните му се притискаха топло в нейните. На Тес отново й се зави свят, много по-трескаво този път, всичко в нея се обърка. Езикът му се плъзна по долната й устна, бавно, след това проникна вътре, горещите му пръсти ровеха из косата на врата й. Целуваше устните й, караше я да изпитва върховно удоволствие и в един момент тя разбра колко внимателен, нежен и любещ бе той. Езиците им се сплитаха уморено, тръпки преминаваха по вече отпуснатите й крайници и тя се подпря с ръка на гърдите му, за да се задържи.

Той помисли, че го отблъсква и се дръпна обратно.

— Ау! — прошепна тя останала без дъх, като се отпусна на лакът. „Никога не съм била целувана така“ — помисли си тя.

— Извинявам се за дързостта си, Тес — той стана рязко и пъхна ръце в джобовете си, за да не се поддаде на въздействието й. — Не трябваше — ти беше болна.

Тя му се усмихна. Не изглеждаше да е толкова виновен.

— Искам сега да погледнеш в чантата ми.

Озадачен, той се намръщи.

— За какъв дявол?

— Защото тършувах в бюрото ти.

— Така ли? — устните му се свиха. По дяволите, тя беше безценна.

— И в гардероба ти.

— Нещо друго?

— Ти ме докосна пръв.

Той кимна замислено.

— Какво искате да знаете, мисис Ренфрю?

Така те се върнаха там, откъдето бяха тръгнали.

— Защо се намирам на… на…?

— Фрегата — добави той, когато тя започна да се запъва. — Извини ме, но аз все още съм на загуба с теб.

— Защо просто не ме оставихте на брега, не ме изпратихте в болница?

Той можеше да види как чаят вече започваше да й въздейства.

— Ние сме на цели дни път от сушата и освен това аз се съмнявам, че на тези острови има подходящи болници, ако изобщо има някакви.

— О, бъди сериозен!

— Нямам причини да ви говоря полуистини, мисис Ренфрю. Вярвайте ми, че когато говоря, аз съм доста сериозен.

Така беше. Тес го разбра по израза на лицето му. Тя прехвърли мислено всичко, което бе открила: липсваха модерни удобства. Никакви. Начинът, по който онемяваше, когато тя започваше да говори за някое техническо постижение. Красноречието и официалните му маниери, дрехите му, тази стая, по дяволите, този кораб!

— Коя година мислите, че сме сега, капитан Блакуел?

Той се намръщи на този странен въпрос и на израза й на превъзходство, все едно че глезеше дете, за което бе сигурна, че няма да може да отговори правилно.

— Аз не мисля, мисис Ренфрю — съвсем я смаза с поглед той. — Аз зная, че днес е двадесет и третият ден на юни, лето Господне хиляда седемстотин осемдесет и девето.

На Тес й се прииска да изкрещи.

Той беше ексцентрик. Това трябваше да е. Беше богат и отегчен и това бе неговият „Остров на фантазията“ — играта на пиратска война от осемнадесети век. И той бе затънал дълбоко в нея, господи, наистина дълбоко. Тя се хвана за главата. О, защо му трябваше да се прави на курсант от морското училище?

— А мога ли аз да ви задам няколко въпроса? — тя вдигна глава. — Как мислите, коя дата сме днес?

Тя отпусна ръце и въздъхна.

— Не съм сигурна за деня, но месецът е юни — тя спря, за да помисли как да го каже, — хиляда деветстотин осемдесет и девета година.

Очите му блеснаха, устните му се свиха.

— Поне постигнахме съгласие за месеца — каза той и отиде до дървения шкаф.

Обезсърчена, Тес се облегна отново на купчината възглавници с поглед, следящ движенията му; той измъкна ключ от джоба си и отвори шкафа. Извади красива бутилка с орнаменти и си наля.

— Не бихте ли възразили срещу едно бренди?

Тес се прозя и поклати глава.

— Това нещо е отрова за черния дроб.

Той не я погледна.

— След като във вашите очи, мисис Ренфрю, моят черен дроб е вече на двеста години, то аз не виждам вредата от това.

Тес се усмихна сънливо.

— Туш, капитан Блакуел — промърмори тя през една друга прозявка. „Ще му дам да разбере“ — закани се тя. Защо не? Можеше да стане весело. Той решително се различаваше от всички мъже, който бе срещала преди.

Когато се върна при леглото, Дан я завари заспала на една страна с ръце, превзето сплетени под бузата й.

Той остана там за миг, като поглъщаше с поглед ведрата й красота, след това бавно прекоси стаята до писалището си, седна на мекия кожен стол и вдигна обутите си с ботуши крака върху бъркотията отгоре.

Хиляда деветстотин и… той не искаше да мисли върху думите й. Това потвърждаваше подозренията му. Искаше да си спомня само приятното усещане от стегнатото й тяло, притиснато в неговото, когато беше почти припаднала, дългите й добре оформени бедра върху ръката му. И, боже мой, влудяващия вкус на устните й. Неземната им сладост. Тя беше неопитна, реши той, може би дори девица. Тес Ренфрю беше откровена и силна, и да, желана, и той си призна, че се наслаждава на присъствието й. Тя не приличаше на никоя друга дама, която бе срещал през тридесет и трите си години живот. Дан гаврътна брендито и стана. Той я желаеше, но знаеше, че е безумна.