Ейми Фетцър
Тес (4)

Глава 4

Дънкан Макпийт се надвеси над жената, която лежеше в леглото на капитана, и наложи студени компреси върху лицето и шията й. Вратата се отвори с трясък и той извърна поглед през рамо, за да види как високата фигура на капитан Блакуел изпълва рамката.

— Започва треската, сър.

Втренченият поглед на Дан се впери в жената.

— Защо не казва нищо? — изръмжа той, докато крачеше нервно из стаята, при което разкопча сабята си и блъсна настрана секстанта и картите.

Дънкан отстъпи крачка назад.

— Не е помръднала досега, сър.

Дънкан застина до леглото. Така както лежеше неподвижна, красотата й изглеждаше като отлята в розов порцелан. Раменете и ръцете й над чистия чаршаф бяха голи и покритата с мехури кожа показваше белези на заздравяване. Кондензирани капчици влага от дишането й лъщяха върху кожата й като кристален прашец, и все пак, с помощта на тайнствения разтвор на Хига-сан, възпалението намаляваше. Устните й бяха бели като тесто. Дан седна внимателно на леглото, пръстите му неволно ровеха из копринения поток, който се бе разлял върху възглавницата. Беше светъл, почти син, с изключение на няколкото медни кичура, които сияеха около челото и слепоочията й.

„Коя си ти, хубавице моя? — питаше се безмълвно той. — Дали не си вещицата, за която те смятат хората ми? Какви сили са те завлекли в морето? А какво ще кажеш за големия си сив приятел, който бди под носа на кораба ми?“

Дан се сепна, дръпна ръката си като опарена, внезапно осъзнал, че го наблюдават.

— Ако желаете, кап’тане, можете да се върнете на квартердека. Аз ще се грижа за нея — Дънкан накисна една кърпа и тръгна да я постави върху челото на жената.

— Не! — ръката на капитана му препречи пътя. — Не — добави той по-меко. — Няма нужда — той се спря. — Освен това умирам от глад, Дънкан.

Прислужникът разбра намека.

— Тъй, вярно, кап’тане — каза той, като потисна една усмивка.

Дан хвърли един поглед към стареца, но не видя в изражението му нищо, което да потвърди насмешката в гласа му. С глава, наведена в нехарактерна за него поза на подчинение, Дънкан затвори вратата, а Дан се обърна отново към жената, като изтриваше нежно лицето и ръцете й. Погледът му обходи покритите й форми и внезапно сърцето му се разтуптя при мисълта какви сладки съкровища лежат под платното. Дан си спомняше доста добре как влажният чаршаф прилепна към тялото й, когато я извади от ваната в един от предишните дни, но мъчително възбуждащият го спомен само хвърляше душата му в безумието на страстта.

Тя беше дълга и закръглена като котка, твърде висока за жена, реши той, без да има възможност да застане лице в лице с нея на твърда опора. Ръцете, раменете и прасците й бяха необикновено развити, с добре очертани здрави мускули, и все пак беше лека, тежеше не повече от петдесет килограма, прецени той, като накисна отново кърпата и продължи със задължението, което бе поел. Не, не беше задължение, а удоволствие. Тази девойка не би му позволила такива волности, когато бъде в състояние да говори, считаше Дан, копнеещ да чуе гласа й, да види каквото и да е изражение на лицето й, а не неподвижната пустота, на която бе свидетел през последните дни.

— Какво ли име е достойно за красотата ти, малка морска сирена? — питаше се той шепнешком. Тя започна да се мята трескаво, а когато пръстите му докоснаха кожата й, имаше усещането, че в нея гори огън.

* * *

Дънкан бързо се отдалечи от вратата на каютата и тръгна с широки крачки по коридора, водещ до каюткомпанията. Целта му бе кухнята. Не се мамеше. За повече от седмица капитанът беше идвал в каютата му едва три пъти, като твърдеше, че иска да се храни сам. Храната оставаше винаги недокосната, жената, изглежда, се намираше постоянно между ваната и леглото му, а капитанът с каменно лице мажеше кожата й с лековити мехлеми. Гладен си, заднико! Не това е храната, която ти се иска, сър!

Дънкан още се хилеше, когато мушна главата си в кухнята и заговори на готвача. Главата на Хига-сан се поклати нагоре-надолу — единственият знак, че е чул, докато продължаваше да реже с един огромен нож моркова на тънки като косъм кръгчета. Дънкан тръсна глава и почака, докато малкият човек с жест го покани да влезе. Никой не се осмеляваше да влиза в кухнята без позволението на Хига-сан. Един член на екипажа беше нарушил забраната и цената за това бе показалецът му.

— Капитанът е гладен — Хига-сан му спести въпроса. — Да, тя има треска.

Малкият човек спря да кълца, остави ножа и с учудваща за Дънкан експедитивност приготви поднос и после прибави към блюдото чаша без дръжка. Той кимна към изящната чаша, пълна със запарени билки, а след това взе ножа и поднови работата си. Дънкан вдигна подноса и внимателно излезе от кухнята с гърба напред, след което тръгна към каютата.

Като бутна вратата с рамо, Дънкан видя, че капитанът бе вдигнал жената и се е насочил към ваната.

— Остави това. Донеси студена вода, Дънкан! Веднага!

Дънкан не му направи забележка, че използва дажбите си за жената, и изпълни нареждането.

* * *

От три дни Дан се грижеше непрекъснато за дамата, къпеше я и наливаше бульон и уханен чай в гърлото й.

— Трябва да се храните, сър — Дънкан строеше отстрани и показваше, че яденето изстива.

— Отнеси го — махна с ръка Дан; вниманието му бе приковано към жената.

Дънкан въздъхна с решителност и поклати глава.

— Вие също се нуждаете от почивка, сър. Мога ли да ви заместя, докато…

— Не! Никой да не я докосва! — изрева капитанът, скочи на крака и изгледа ядосано прислужника. — Ясно ли е?

— Тъй вярно, кап’тане!

Обиденото изражение на стареца бързо накара Дан да се овладее. Широките му рамене се свиха, преди да каже:

— Моля за извинение, приятелю. Това беше ненадейно — той постави ръка на рамото на Дънкан и го стисна. — Но аз ще се справя — Дан уморено се отпусна на стола.

— На вашите услуги, ако почувствате нужда, кап’тане — Дънкан говореше меко, докато капитанът се бореше с тежестта на клепачите си и неволно бе затворил очи.

Той не бе обиден от отношението му; грубите приказки сред екипажа бяха достатъчно основание да се вземат някакви предпазни мерки. Но по някакъв начин дамата бе засегнала нежна струна в спящия мъж, а доколкото Дънкан познаваше Дан Блакуел, това се случваше изключително рядко. Само Дезире беше в състояние да предизвика у него такава нежност. Дявол да го вземе, но капитанът почти не бе напускал каютата, като си мислеше, че първият му помощник е в състояние да плава по новия курс. Прислужникът още не бе успял да подреди голямата каюта и да смени водата, когато капитан Дан Блакуел се събуди внезапно, скочи рязко, като изглеждаше по детински уплашен, преди погледът му да се спре върху жената. Провери дишането й, температурата, а след това с обезсърчена въздишка продължи бдението си.

Дънкан държеше подноса с недокоснатата храна в ръка и тъкмо затваряше вратата, когато го чу тихо да я моли да живее.

— Трябва да се опиташ, малката. Стигнала си твърде далеч.

* * *

Беше късно вечерта един четвъртък, когато бушуващата треска отшумя и тя заспа здрав, ободряващ сън. Дънкан знаеше, че само двама души на борда на „Морската Магьосница“ ги бе грижа дали тя ще живее, а повечето от екипажа я проклинаха и биха желали да е загинала в бурята. Той бързо поправи сметката, защото, макар че не бе й дал никакъв израз, Хига-сан бе проявил към нея повече добрина, отколкото към всеки друг, с изключение на капитана.

* * *

Тръпката на живота нахлу в тялото й като горещ мед, когато Тес започна да се събужда. Беше спасена.

Въздъхна дълбоко от удоволствието да бъде жива и се отърси от дълбокия лекарствен сън. Внимателно прегледа крайниците си и се протегна бавно като нежно събудена котка.

„Този дюшек е мек като гъши пух“ — помисли тя сънливо, изненадана от това, че кожата й е толкова гладка. Очакваше, че ръцете и раменете й ще се чувстват като изсушена в хладилник ябълка. Доста време й трябваше, за да си отвори очите, и дори още повече, за да свикне с мрачната обстановка. Тя се огледа наоколо, сепна се и се събуди напълно.

Очакваше, че трябва да се намира в болница.

Боже мой, какво е това място? Закачена на кука, от тавана висеше тънка бяла драперия, падаща към четирите краища на грамадното легло и завързана край нея с копринена връв. Много секси, помисли тя, като се опитваше да седне. Усилието й струваше и малкото останали й сили, и с уморена въздишка Тес падна обратно върху вълнените завивки. Погледът й блуждаеше в стаята, но гледката бе забулена в паяжините на съзнанието й. От лявата й страна, до сандък, натъпкан с хартии, имаше тапициран стол с цвета на кожата на червено говедо, а отвъд него, в дълбочина на стаята — масивен прозорец, закрит с тежка завеса от червено кадифе. Под мътното стъкло имаше дървен тезгях, в стаята проникваше оскъдна светлина. Полиран скрин от осемнадесети век бе вграден в срещуположната страна, в ъгъла; до него стоеше старомоден гардероб. Затворената врата, закачена на месингови панти, бе украсена с гравюри, а до нея, на няколко фута отдясно, имаше малко тумбесто буренце. Тя преброи осем стола, заобикалящи голямата лъскава маса в близост до леглото, срещу полираната стена, а до нея забеляза голям шкаф с красиво гравирани стъклени врати. Тя се намръщи. Можеше да оцени една антика, когато я види, но тези, те бяха в отлично състояние. И защо ли бяха закрепени с винтове за пода и за стените? Имаше и други неща, които не й даваха покой, като ароматното ухание на одеколон, с което бяха напоени възглавниците, или спретнатите ботуши, поставени отстрани на един голям сандък.

Стаята се движеше. Не се движеше, а се люлееше.

Невероятно. „Как е възможно това?“ — чудеше се тя, като се надигна на лакът, а след това нагласи планината от възглавници удобно около себе си. Дръпна чаршафа и внезапно осъзна, че е напълно гола под него.

Точно тази примамлива картина завари капитанът на „Морската Магьосница“, когато влезе в каютата си. Той замръзна на прага с ръка на бравата и с поглед, поглъщащ изваяното й тяло, увито в бяло платно. Представата за котка отново изникна в ума му, когато я видя полегнала на една страна, с падащите върху леглото и голите й рамене черни копринени ивици. Изглеждаше объркана; дръпна здраво чаршафа и го притисна към гърдите си с една ръка.

Дан пристъпи и залости вратата след себе си.

Главата й се вдигна при тихия звук и Тес погълна с поглед мъжа, който се приближаваше към леглото. Висок и широкоплещест, той прекоси стаята с грация и чувственост, каквито Тес никога не бе наблюдавала у мъж. Господи, каква пиратска премяна! Дългите му крака, обути в плътно прилепнали черни панталони, изпълниха за секунди пространството, което ги разделяше; достигащите до коленете му ботуши с маншети тракнаха два пъти, преди да стъпят на килима. Той рязко дръпна завесата.

Тес се вгледа в него. „Не е било само сън“ — помисли си тя, като си припомни лицето му. Той беше красив; черна коса, лъскава и падаща на къдрици върху врата му, квадратна челюст, голям нос, а кожата му, доколкото можеше да види, беше наситено бронзова. Той също я оглеждаше цялата, и погледът й срещна най-опасните очи, който изобщо някога бе виждала. Те накараха сърцето й да спре, а след това да забие като барабан. Той изрече хиляди неща с тези ментово зеленикави очи, но не разкри нищо за себе си.

— Добре ли сте? — попита нетърпеливо Дан, докато закрепваше завесата, без да я гледа.

Тя премигна, сепната от грубия му глас.

— А, да. Благодаря — тя се спря и преглътна сухо. — Къде съм?

— На борда на моя кораб, „Морската Магьосница“.

— Кораб?

Той кимна рязко.

„Така, ето защо се движим“ — помисли си тя, като оглеждаше още веднъж богато наредената стая. „Кралицата на Насау“ беше много стабилен плаващ хотел четири звезди, всяка каюта, на който бе обзаведена с малък хладилник и барче, но това нещо, макар и пълно със скъпи антики, не притежаваше никакви удобства. Нямаше дори телевизор или вътрешна телефонна линия, доколкото можеше да забележи. Всъщност, нямаше проводници или ключове от какъвто и да било вид, да не говорим за електрически лампи; само свещници и малка газена лампа, прикрепени към стената. Опасна работа. „Със сигурност не прилича на нито един кораб, който съм виждала преди“ — добави тя дълбокомислено, като обърна отново поглед към него.

— Какво стана?

Очите му блеснаха при вида на голите й рамене.

— Надявах се, че бихте могла да ми разясните обстоятелствата, при които сте изпаднали в такова положение.

Тес дръпна чаршафа чак до гърлото си, но това не й помогна много. Той я гледаше така, като че ли можеше да вижда под него.

— Имате ли някаква дреха или риза, която да облека?

Засрамен от поведението си, Дан кимна и отиде до гардероба. Измъкна оттам черна кадифена роба. Надяваше се, че ще я покрие цялата. Едно нещо беше да боледува в леглото му, а съвсем друго да се събуди и да го изкушава до полуда. Той пое дълбоко дъх, а възбудата го изпълваше целия. Колко дълго бе чакал този момент?

„Косата му е като конска опашка“ — помисли си тя леко шокирана, когато той метна дрехата на ръката си и се върна при леглото, на което лежеше.

— Нуждаете ли се от помощ?

— А, не, мога да се справя. Благодаря ви — Тес взе робата, като се намръщи от маниерите му, сковани и сдържани като на някой хотелиер от висша класа, и съвсем не очакваше той да се обърне с гръб, докато я навличаше. Тих стон се изтръгна от устните й, докато се опитваше да я издърпа под себе си.

Той се обърна рязко при този звук и бе поразен от гледката на бялото й голо бедро.

— Бях сигурна, че ще стане — промърмори тя, раздразнена от слабостта си, докато се свличаше обратно върху възглавниците.

Той се изкашля обезпокоен.

— Може ли?

Тес сви вежди; не знаеше какво точно иска той.

— Разбира се.

Дан се наведе, пъхна едната си ръка под нея и я повдигна, а с другата бързо издърпа робата под краката й, преди да я сложи да седне в леглото. Загрижено оправи възглавниците, а след това я положи на купчината.

— Б-благодаря — никога не се бяха отнасяли така с нея и тя откри, че й харесва, особено от такова голямо бебе като него.

— Чувствате ли се достатъчно добре, за да поговорим малко? — „Моля те, кажи да“ — надяваше се той, докато й наливаше чаша вода от каната, оставена върху ниския скрин до леглото.

— Да. Нямам температура — каза тя, като пое чашата, изгаряща от нетърпение да узнае къде се намира и с кого.

Веждите му се вдигнаха; после тръсна глава, взе един стол и го постави до леглото.

— Мисля, че най-напред трябва да се представим.

— Тес. Тес Ренфрю — каза тя, като подаде ръка още преди да отговори.

„Името й подхожда“ — помисли си той, грабна ръката й и като се наведе леко, я притисна към устните си.

— За мен е удоволствие, мисис Ренфрю — измърмори той дрезгаво, като не сваляше поглед от нея. — Аз сън капитан Дан Александър Блакуел, на вашите услуги — петите му се събраха, преди да се изправи и да посочи към стола, като искаше позволение да седне до нея.

Тес кимна мълчаливо и бавно издърпа ръката си. „И таз добра, какъв чудак“ — помисли си тя; чувстваше се като кралица, даваща аудиенция, докато той зае мястото си.

— Най-напред, как се случи така, че се озовахте в морето?

Очите му настояваха да каже истината.

— Скочих от „Кралицата на Насау“.

Той се отпусна върху стола, като се мръщеше и потриваше изпъкналата си брадичка.

— Никога не съм чувал за такъв кораб, но… няма значение — той сви рамене и Тес не можа да се въздържи да не отбележи играта на мускулите под бялата вълнена риза, отворена отпред. А дантелата? — Мога ли да ви попитам какво ви накара да направите подобно нещо?

Дълбокият му глас я заинтригува и тя се намести по-удобно в леглото.

— Двама мъже се опитаха да ме убият.

Очите му се стесниха за миг — единствената му реакция. Толкова много неща го шокираха.

— Бихте ли започнали отначало?

— Не.

Така, тя не искаше да издаде тайните си.

— Знаете ли, че един делфин ви крепеше на повърхността?

Усмивката й бе ослепителна и Дан почувства, че току-що е получил удар право в сърцето.

— Да, знам. Това беше Ричмънд — черните му вежди се повдигнаха въпросително. — Имах чувството, че трябва да го кръстя по някакъв начин, след като ми спаси живота. Водовъртежът от витлата на кораба ме тласкаше към тях, но преди да бъда накълцана за храна на акулите, Ричмънд захапа ремъка на чантата ми и ме измъкна на повърхността — когато се огледа наоколо, той посочи разсеяно към яркожълтия сак в ъгъла. — Но защо още не сте погледнали в него? Личната ми карта е там вътре. Щяхте вече да знаете коя съм.

— Мадам — той се изправи на стола. — Бъдете сигурна, че никога не бих тършувал в нещата на една дама, ако не съм получил позволение за това.

„Дали това означава не без мое разрешение“ — чудеше се тя, докато той добави:

— И тъй като вие не бяхте в състояние да напуснете сама кораба, реших, че няма защо да бързам.

„Боже мили! Какво му е на тоя? Та той изглежда чалнат!“

— И ако мога да попитам — гласът му за миг надебеля, — какво е витло.

Тя премигна.

— Витло — очерта малки кръгове с пръст във въздуха. — Знаете, това нещо отзад на кораба, което го придвижва във водата.

Той подпря ръце на коленете си.

— Мисис Ренфрю! — Дан призова цялото си търпение. — Вятърът — произнесе той — изпълва платната и движи кораба.

— Разбира се, клиперите, яхтите, катамараните, но не и един стоманен 400-футов презокеански лайнер. Защо ли ви говоря това? Вие сте капитанът.

Изражението на лицето му внезапно стана безизразно и неразбираемо.

— Такъв съм — каза той, като стана внезапно. — Мисля, че сега трябва да почивате, мисис. Ще ви изпратя вечерята тук веднага. Лека нощ.

Той се поклони отсечено, след което се обърна и си тръгна, а Тес забеляза за пръв път блестящата къса сребриста сабя, закачена на пояса около кръста му.