Ейми Фетцър
Тес (18)

Глава 18

Дан затвори вратата. Отвътре го разкъсваше истинска буря. Притвори очи и стисна зъби. Обърна се към вратата, но ръката му се отпусна безсилно, преди да я отвори. Опря чело на полираната рамка. Не беше разумно да се връща при нея сега, когато тялото му гореше от желание… Но се страхуваше, че я бе наранил несправедливо, че бе допуснал да излее яда и болката си върху съвсем невинен човек. В представите си видя сълзите й и мълчаливата й молба да му разреши да сподели бремето му.

Тес с желание би се борила до него. „Не — поправи се той със слаба усмивка, — тя ще настоява да се бие до него.“ Обърна се и въздъхна дълбоко. В този миг искаше само да я притисне в прегръдката си, да вдъхне уханието на косата й, да почувства топлината на тялото й. „О, Господи — помисли си той. — Какво изкушение хвърли в краката ми…“ Призна си, че никоя жена досега не го бе обърквала така. Странното й поведение, острите й приказки, неочакваните й изисквания го озадачаваха, но секунда допир до кожата й, до устните й, го караха да забрави всичките си съмнения.

— Сър?

Дан вдигна глава.

— Младата дама ще има ли нужда от нещо тази вечер? — попита Дънкан.

Дан погледна към кофите с гореща вода в ръцете му.

— Попитай я сам. Научих се да не решавам нещата вместо нея.

Дънкан се ухили.

— Странна жена, сър.

— Така е — съгласи се веднага Дан.

— И капитан Рамзи изглежда увлечен по момичето — подхвърли Дънкан.

— Повече от очевидно, Макпийт — лицето му потъмня.

— Капитанът ще вечеря ли с нас утре вечер, сър? — зачовърка предизвикателно Дънкан.

— Не, няма! — отговори рязко Дан и тръгна към стълбите. Тази вечер капитанът на „Тритон“ бе подложил приятелството им на голямо изпитание.

Дънкан с усмивка го изгледа в гърба, обърна се и почука. Чу гласа й и влезе. Тя стоеше до прозореца с гръб към него.

— Момиче — повика я той тихо.

— Здравей, Дънкан. Какво има? — Тес избърса очите си, преди да се обърне към него. — О, не ме гледай така. Не ми е направил нищо — Дънкан се отпусна с облекчение. — Хей, Макпийт, ти си като някой цербер.

Той й се усмихна топло.

— Привързах се към тебе, момиче.

— А къде беше, когато О’Кийф бе тук?

— Тогава не разбрах, че имаш нужда от помощта ми — устните му потрепваха в усмивка, докато подреждаше столовете.

— Една жена трябва да внимава много с този мъж.

— Харесваш го, нали?

— Той е… трудно е да се опише — усмихна му се тя.

— Плени ли сърцето ти? — Дънкан стоеше неподвижно до леглото.

— О, Боже, не! — извика Тес и възрастният човек се засмя с облекчение.

— Надявах се да разбереш, че е женкар…

— Не беше много трудно да се разбере — той е прекалено прозрачен.

— Така е. Капитан Рам харесва жените.

— Кажи ми нещо, което не знам, Макпийт.

Дънкан прибра лоцманските дневници и карти в чекмеджето на масата и отнесе кофите в банята. Секунда по-късно тя чу плисъка на вода. Той се появи с празни кофи и запита има ли нужда от още нещо.

— Не, благодаря, Дънкан. Ценя високо грижите ти за мен.

Старият човек й се усмихна ласкаво.

— Знам, момиче.

Тръгна към вратата и протегна ръка към резето, когато тя добави:

— Той ми каза за Дезире и защо е тук.

Дънкан се обърна рязко с широко разтворени очи:

— Наистина ли?

Тя кимна и веднага попита:

— Познаваше ли я?

Тъга замъгли очите му.

— Да, от бебе.

— В такъв случай, моите съболезнования…

Дънкан наведе глава. Все още не можеше да повярва, че Дан бе говорил с нея за това. Погледна я внимателно в очите.

— Тя щеше да те хареса, милейди.

— Така ли мислиш? — Тес сведе поглед към полата си. — Едва ли, след като унищожих дрехите й — добави тя разсеяно.

— Тези дрехи не бяха предназначени за мис Блакуел, момиче — Тес го погледна с изненада. — Спомням си добре покупката: той изхарчи цяло състояние и ощастливи шивачката — тръгна си с половината от стоката й! Даа. Много странно. И двамата знаехме, че тези дрехи ще бъдат твърде големи за сестра му. Тя не беше жена като тебе, бе по-скоро дете и като фигура, и като характер… — смръщи вежди. Тогава Дънкан бе решил, че капитанът се опитва да облекчи чувството на вина пред сестра си, която бе изоставил без необходимите грижи и закрила толкова дълго време. Сега обаче бе склонен да мисли, че той може би е предчувствал идването на лейди Ренфрю.

— Защо тогава О’Кийф каза това?

— Защото е драка и обича добрата кавга.

— Но това е подло.

— Може би — Дънкан сви рамене. — Но благодарение на него капитанът ти е казал някои неща, нали?

— Да, така е. Но не иска да ми разреши да му помогна…

— Бъдете търпелива, милейди. Ако наистина искате да помогнете… — Дънкан затаи дъх.

Тес въздъхна и се изправи.

— Нямам кой знае какъв избор — измърмори тя.

Той й пожела „лека нощ“ с усмивка. Според него това бе признание за известна привързаност, макар и да му липсваше ентусиазъм.

* * *

Тес се събуди и веднага разбра, че няма да може да заспи отново. Все още бе тъмно. Тя стана, запали лампата, намали фитила и седна на пейката до прозореца. Луната хвърляше среброто си по неспокойните вълни на океана. По някое време Тес прехапа устни и хвърли поглед към масата. След няколко минути колебание стана, освободи се от чаршафа, в който се бе увила, и облече нощница от златист атлаз. Присмя се на себе си, когато установи, че в чантата й имаше само бански, трико, две памучни блузи, чифт дънки, изрязани до коленете, и фино бельо. Протегна се и вдигна крак нагоре, успоредно на тялото си. „Ще трябва да поработя малко сутринта“ — реши тя и се отпусна в креслото до масата. Вторачи се в чекмеджето и отново се опита да намери оправдание за намерението си да се рови из чуждите документи. Проклетите лоцмански дневници предизвикваха любопитството й. Как е възможно да не могат да разберат нито дума от тях? Пое дъх и отвори чекмеджето. След миг колебание измъкна папката с дневниците, развърза я и внимателно разтвори подвързания в кожа дневник. Прелисти страниците и трябваше да признае, че Дан бе прав. Нищо не се разбираше.

Половин час по-късно тя все още напразно се мъчеше да се ориентира в гъсто изписаните страници. Буквите бяха неравномерно надраскани, тежкият пергамент бе напръскан с петна от мастило, които още повече затрудняваха разчитането на думите. Тес разтърка чело, стана и взе от чантата си хапче за главоболие и химикалка. Глътна таблетката и потърси в чантата си бележник — хрумна й, че дневникът е може би закодиран.

Бе имала шанса да прегледа две стари книги на баща си с обяснения за разчитане на някои кодове — децата на морските офицери обичаха да си изпращат кодирани съобщения: изкушението, както и удоволствието от този вид игра бе голямо. Седна на стола с бележника и химикалката в ръка и опита безуспешно няколко варианта. Продължи да упорства — чувстваше, че е на правилен път.

— По дяволите! — извика тя високо около час по-късно.

Оказа се, че са използвали един от най-простите кодове: азбуката бе разделена на две и буквите бяха подредени в обратен ред; същото бе направено и с останалите букви: това означаваше, че седмата и двадесет и седмата букви не се променят. Детинска игра. Цифрите бяха кодирани по същия начин. Те посочваха ширини и дължини, от които Тес не разбираше нищо, но ги записваше прилежно. Имаше също и символи за нещо, което не й стана ясно, и тя прескачаше тези пасажи само с кратки забележки.

Замря за миг, когато си помисли за Дан и какво ще направи с нея, след като разбере, че е ровила в чекмеджетата на масата му. „О, добре — най-лошото, което може да направи, е да ме хвърли обратно в океана“ — помисли си тя и продължи да дешифрира текста.

Дневникът съдържаше и лични спомени на Бенет, които Тес прескачаше. Дан нямаше защо да знае ужасяващите подробности за смъртта на сестра си или как точно баща му е бил измамен и лишен от половината от имота си… Тя поставяше декодирания текст между пергамента и продължаваше със следващата страница. Главата й туптеше, гърбът я болеше, но тя потисна болката, отмести купчината смачкана хартия и продължи, без да забележи, че се зазорява…

* * *

Дан внимателно отвори вратата и надникна в стаята. Намръщи се, влезе и затвори вратата. Тес спеше, отпуснала глава върху масата сред куп хартия. Забеляза дневниците под бузата й и застана над нея с ръце на кръста, готов да я постави на място за това, че се е ровила в личните му вещи. Но когато погледът му попадна на ръката й, мускулите му се отпуснаха и той протегна пръсти към инструмента между пръстите й. Втренчи се в тесния цилиндър, превъртя го в ръката си, натисна посребрената горна част. Той прищракна леко и от дъното му се появи заострен връх. „Какво може да е това?“ — зачуди се той, като местеше поглед от нея към цилиндърчето, което държеше в ръка. Наведе се, прекара връхчето по хартията и не бе особено шокиран, когато видя, че от него се проточи мастилена черта. Написа името си, озадачен, че мастилото не мирише и веднага засъхва. Щракна химикалката няколко пъти и връхчето се скриваше и появяваше от тръбичката си. Отстрани бе написано: „Собственост на правителството на САЩ“. Погледна бързо Тес и за секунда през главата му премина смешната мисъл, че тя може да е шпионка. „Не, трябва да има някакво логично обяснение за всичко това“ — реши той. Погледна листата хартия и разгъна няколко, изписани с ясен, прецизен почерк.

Тя простена тихо и се опита да се намести по-удобно. Не бе честно да я остави да спи така и той леко я вдигна на ръце, отнесе я до леглото, без да може да отмести гладни очи от меката извивка на гръдта й под тънкия атлаз. Тес отвори очи и го погледна стреснато.

— Не се сърди, Дан — прошепна тя. — Исках само да ти помогна…

Той седна на леглото до нея и покри голите й рамене с чаршафа.

— Не се сърдя, любов моя — тя му се усмихна и той отмести ласкаво един кичур коса от лицето й. — Ти много ми помогна, благодаря. Но как разбра, че текстът е закодиран?

— Татко ме научи — измърмори тя с прозявка и се сгуши между завивките.

Дан съжали, че не познава баща й. Наведе се и я целуна по челото. Тя въздъхна и с доволна усмивка потъна в сън. Той я гледа още няколко секунди, като се питаше какво бе направил, за да заслужи тази жена точно в този момент, когато животът му бе така безнадеждно объркан. Тя се бе противопоставила на преследването на Филип, а бе разрешила голяма част от загадката и така го бе улеснила. Без съмнение бе работила през цялата нощ — достатъчно бе да погледне натрупаната върху масата хартия. Той тръгна към нея — и се спъна в нещо: онази странна жълта чанта. Тя бе отворена — или разкъсана: не бе сигурен. Част от съдържанието й бе пред очите му. Дантела и коприна се подаваха от нея; той разпозна парчето черен атлаз и трикото й: спомни си как изглеждаше върху стройното й тяло.

Виждаха се още матова бутилка, дръжка на четка и някаква избеляла бледосиня тъкан. Наведе се, докосна ги, но веднага се изправи — нямаше право да се рови из нещата на една дама. Победи желанието си да разгледа съдържанието на чантата и се отпусна в креслото до масата. Когато Тес поиска, ще му покаже всичко.

Отвори дневника и се зачете в декодирания текст. Намръщи се и опипа равномерно откъснатия лист хартия. Качеството бе превъзходно, повърхността на хартията бе гладка и разчертана с бледорозови линии. Забеляза топче хартия, прикрепена със спираловидно навита тел в горния край. Повдигна я и прелисти страниците. Ето защо листата бяха откъснати така равномерно. „Много хитро“ — помисли си той и затвори бележника на Тес. Погледът му веднага попадна на надписа под нещо като герб на гърба на плътния външен картон. „Стюарт Хол, Канзас Сити, МО 64108.“ Къде ли е това място? И кой ли е този Стюарт? Шотландец? Приятел на Тес може би, след като й е подарил такава хубава хартия. Мисълта го разтревожи и той бързо отмести бележника й настрана. Много по-важни неща изискваха вниманието му. Но докато четеше, непрекъснато поглеждаше чантата, инструмента за писане и надписа на корицата, който дразнеше любопитството му с ясния си шрифт.