Ейми Фетцър
Тес (17)

Глава 17

Всички около Тес, с изключение на кормчията и наблюдателя, бяха заспали, изтощени от пиянската нощ на празненството. Някой започна да хърка, а друг викаше женско име в съня си. Тя се усмихна, докато подпираше ръце на перилата, и се остави на повея на соления хладен бриз. Долу в кухнята бе задушно и топло, и тя се нуждаеше от свеж въздух. С Хига-сан бяха успели да общуват през последния час чрез изречения от по две думи и жестове, а Дан на два пъти бе слизал долу да проверява за нея със смутено изражение на лицето, а после, без да каже нещо повече от поздрав, си бе тръгвал.

Времето, прекарано с мълчаливия старец от Окинава, бе пропито с остра болка по дома й и нейния век, и една буца бавно се насъбра в гърлото й. „Добре де, има какво да се каже и в полза на това да бъдеш захвърлен назад във времето“ — реши тя. Нямаше замърсяване, озонови дупки, ядрени войни, отвличания на самолети, автомобилни катастрофи — и СПИН. Америка бе неопитомена и в по-голямата си част непозната. Индианците скитаха свободно заедно с бизоните. Списъкът беше безкраен, точно както и този с недостатъците. Неразвита медицинска помощ — тя вече бе изпитала това — профилактичната медицина на практика не съществуваше, деца работеха във фабриките, жените бяха смятани за хора от втори сорт и бяха лишени от право на глас. Но най-отвратителното от всичко за сърцето на Тес щеше да съществува още седемдесет и пет години. Робството.

И с какво щеше да си изкарва хляба? Със сигурност в осемнадесети век нямаше никаква нужда от треньори по гимнастика. Висшето й спортно образование можеше да й послужи. „За какво?“ — запита се тя. Отличното й забиване във волейбола бе напълно безполезно. В 1789 година не бе много вероятно в образователната система да се държи толкова много на физическите упражнения. Тес се опитваше да не се самосъжалява, но лека потиснатост помрачи настроението й, когато си помисли за своето време и за чудесата на двадесети век. Но какво всъщност бе оставила зад себе си? Дрехи и Мустанг от 65-та година? Никакво семейство, малко приятели. Търсеше ли я изобщо някой? Дали на някой друг, освен на Пени, му пукаше дотолкова, че да се разтревожи? Сълзи замъглиха погледа й и тя стисна клепачи. „Имам предимство тук — напомни си тя. — Познавам бъдещето. И разполагам с достатъчно време, за да убедя Дан, че е така.“

— Тес?

Някак си тя знаеше, че той е сам.

— Това лято, Дан, френските занаятчии ще щурмуват Бастилията и това ще бъде началото на революцията срещу управляващата класа — каза тихо тя, а после се обърна и се облегна на перилата. Зад рамото на Дан тя виждаше как „Тритон“ се поклаща от океанските вълни със запалени фенери. Там също бе тихо. — През 1812 година ние ще воюваме… отново — очите му се разшириха леко. — С Англия.

— Те нямат причини да ни нападат, Тес.

— Ами! Не слушаше ли там вътре? Те ще изгорят Вашингтон. Езерото Ери ще бъде пълно с английски кораби — той погледна за миг встрани, а после отново към нея. — Не се тревожи, Оливър Пери и флотът му ще се прочуят с тактиката си за победата над англичаните.

— Въображението ти е забележително — присмя й се той. Това, че имаше вероятност думите й да се окажат истина, го ядосваше.

Тя сви рамене.

— Добре. Френската революция е след две седмици — ще бъдем свидетели, нали? — после се намръщи замислено. — За колко време идват дотук новините от Европа?

— Три месеца, най-малко.

Тя изпъшка разочарована.

— Добре де, ако съм все още тук, това ще бъде доказателство, нали?

Дан отказа да признае каква болка му причиниха думите „ако съм още тук“ и скръсти ръце на гърдите си.

— Къде смяташ да отидеш, Тес? Нямаш пари, дом, защитник — той се спря, очите му се смееха. — Освен мен.

Тя се озова внезапно пред него.

— Слушай, Блакуел, ти не си отговорен за моето благополучие; след като съм се справяла сама в моя век, сигурно ще успея и във вашия — отмина го и се насочи към люка. Той я сграбчи за ръката. — Пусни ме! — изсъска тя, като се дърпаше от хватката му.

— Трябва да престанеш да говориш това, жено. Ами ако те чуят и другите?

Устните й се свиха.

— Престани да ме наричаш лъжкиня, Блакуел.

— Нищо от това, което си казала, откакто се срещнахме, не е било истина.

Очите й бяха като сребърен пламък, докато го предизвикваше.

— Само защото не знаеш всичко, и това, че не е просто и ясно, не означава, че не е вярно. Аз самата едва можах да повярвам какво ми се случи и не съм сигурна, че искам да прекарам толкова много време да те убеждавам. Не желаеш ли поне заради мен да се усъмниш малко?

Тя го погледна малко по-дълго в очите, но когато не получи нищо повече от един леден поглед, се извърна, като се бореше с чувствата си. „Никога няма да го убедя без веществено доказателство — помисли си тя, — и никога няма да бъда щастлива тук.“

Изразът на лицето му бе суров, тежък; безпомощен, когато гневът му се стопи.

— Жено — изръмжа той, като се опитваше да избегне въздействието на тъжните й влажни очи. — Ти си дяволски различна от всички, които някога съм срещал.

— Това не ти ли говори нещо?

— Да. Говори ми, че си луда — каза той така, като че ли думите оставиха гаден вкус в устата му.

Тя изпадна в гняв.

— Тогава защо не ме хвърлиш в морето…

— Тес!

— Или не нахраниш акулите с мен…

— Тес…

— Или най-добре да ме оставите на пустинен остров, капитан Блакуел? Има много…

— Тес?

— Какво!

Той изчака малко.

— Не можеш ли да разбереш какво виждам аз — една жена, която твърди, че е дошла от… — гласът му се снижи — двадесети век. Ти правиш такива чудновати изказвания, Тес — стоманен кораб, дълъг над четиристотин фута; система, която движи кораба без помощта на вятъра; начин да се замразява храна в тропиците, острови, които не са нанесени на картата, а сега предсказваш и някаква дяволска революция! В какво да вярвам?

— В мен, Дан.

— Не мога.

Тя застина и започна да се дърпа.

— Добре тогава, предполагам, че сме стигнали до задънена улица.

— Не.

— Да — тя се прозя, очите й гледаха остро. — Това, че прекарахме заедно една нощ, Дан, не е достатъчно да оправдае всичките тези обвинения и разпити — лицето й се сгърчи от болка. — Започвам да съжалявам за лю…

Той бързо я взе в прегръдките си и я прекъсна.

— Не, моя вещице, това не бе постъпка на безумна жена — изразът на лицето му внезапно омекна, изпълнен с горещи спомени и обещанието за още.

— Какво бе тогава? — трябваше ли да я гледа така точно сега?

— Беше фантастично — очите му искряха на лунната светлина и той я притегли по-плътно до себе си. — Да, и ти не можеш да отречеш, че беше така.

Тя усукваше в ръка копринения му шал.

— Не! — почти му изкрещя. — Аз ти казах, че не лъжа — повдигна поглед. — Как постигаш това, да ме караш да забравям гнева си? Никой не обича да го наричат лъжец.

— Знам, момиче — каза той извинително. — Ще положа усилия да се въздържам в бъдеще.

Бъдещето. Дан отчаяно се опитваше да не й вярва; той не искаше да изкаже гласно съмненията, които го връхлитаха сега.

— Защо си тук?

— Излязох за малко чист въздух. Драсканиците на Бенет…

— Не, имах предвид Карибите?

— Това не те засяга, Тес.

Тя замръзна в ръцете му.

— Страшно съм ти благодарна за вярата в мен, Блакуел — блъсна го в гърдите, което го изненада достатъчно, за да се освободи от него. — Ти стана най-арогантният мъж, който някога съм срещала — каза тя, като бързо се изплъзна от обсега му и тръгна към люка. — Освен Рамзи, разбира се.

— Ела тук, Тес.

Тя стъпи на прага.

— Съмняваш се в мен, така ли? Ха-ха! Играта приключи, свърши…

— Тес!

— Финито! Очакваш да докажа коя съм, откъде идвам, а в същото време не ми казваш нищо за себе си. Ти си един проклет пират, за Бога!

Тя се върна в каютата, където думите и видът й предизвикаха внезапно мълчание и слисани погледи. Тя не им обърна никакво внимание.

— Могъщият капитан Блакуел — бушуваше тя, — търсещ в открито море приключения и плячка.

— Това е лъжа!

Тя се извърна, погледът й се местеше бързо върху Дан, Рамзи и офицерите. Те всички изглеждаха като зашеметени, изненадани по гащи до коленете. Дънкан чистеше около тях, като изобщо не успяваше да скрие хиленето си.

— Тогава каква е истината, Блакуел? — тя прекоси каютата и спря на няколко инча пред него. — Защо сте тук? Защо са толкова важни тези лоцмански дневници? — тя кимна към книжата и надрасканите листа хартия, които лежаха на масата, заобиколена от мъжете. — И не ми казвай, че това не ме засяга. Аз също съм затворена в тази бъчва, знаеш това.

Очите му се присвиха, той стисна устни.

— „Магьосницата“ не е бъчва.

— Не променяй темата. Карай към целта.

— Ако мога да ви прекъсна…

— Не — каза тя, като изгледа остро Рамзи.

— Не си ли казал на момичето, Дан? — все пак попита той.

— Не.

— Той не ми вярва, освен всичко друго — стисна устни тя.

Дан и Тес водиха мълчалива битка с очи, докато Рамзи махна на мъжете да излязат.

Когато и последният от тях си замина, Рамзи каза:

— Тя носи дрехите на Дезире, Дан. Аз бях убеден, че ти вече си й обяснил.

Лицето й помрачня.

— Не, капитан О’Кийф, не е — промърмори тя и Дан можеше да се закълне, че видя блясък от сълзи в очите й, преди да извърне поглед. — Благодаря, Дан — прошепна тя. — Ти ме накара да се почувствам като пълна глупачка… отново.

Дан разбра, че тя се връща към първото си любовно унижение, и тази мисъл накара сърцето му да се свие болезнено.

— О, Господи, Тес, не! Не съм искал…

Тя го погледна и проля една-единствена сълза.

— Уморена съм. Върви си, моля те — тя незабелязано избърса бузата си и се насочи към Рамзи, като му протегна ръка. — Лека нощ, капитан О’Кийф. Беше ми приятно да се запознаем — успя да каже въпреки буцата в гърлото си. — Може би пак ще се срещнем?

Усмивката му бе крива, развратна.

— Имате думата ми за това, лейди Ренфрю — той пое ръката й, вдигна я към устните си и я целуна нежно. — Ако зависи от мен, няма да позволя толкова рядка находка да се изплъзне от ръцете ми.

Тя му се усмихна слабо и издърпа ръката си. Той определено щеше да е страхотен в очите на едно момиче.

— Спокойно плаване, Рамзи.

Той се намръщи, погледът му се местеше между Дан и жената, която вървеше към пейката до прозореца. Нима не знаеше, че „Тритон“ щеше да бъде само на един изстрел разстояние? Той тръгна към Дан, който бе забил поглед в килима и проучваше качествата му.

— Колко жалко, че ти си я измъкнал от морето, човече, а не аз.

Дан рязко вдигна глава и очите му се присвиха опасно.

— Ти не искаш от нея повече, отколкото от всяка курва, Рам.

О’Кийф погледна назад през рамо към Тес.

— Не, не и с тази, Блакуел — той се обърна отново към Дан. — И ще ти призная, че ще бъда изключително доволен, ако загубиш благоволението на дамата.

— Излизай, Рам — изръмжа меко Дан. — И не се надявай, че ще имаш някакъв шанс при моята дама.

О’Кийф сви вежди при това безочливо твърдение.

— Времето ще покаже това, приятелю.

Двамата капитани си отправиха мълчаливо предизвикателство; после Рамзи се поклони леко, завъртя се на пети и напусна помещението, а ботушите му изтракаха в настъпилото тежко мълчание.

Тес, която изнищваше конци от подгъва си, разбра, че като е ходила боса, е повредила изящната рокля. Роклята на Дезире. Такава буца се бе събрала в гърлото й, че я болеше да диша, да преглъща. По дяволите! Това не би трябвало да я засяга толкова много.

След като затвори вратата, Дан се приближи и застана зад нея.

— Дрехите са твои, Тес.

— Кой е сега лъжецът, Блакуел? — тя разпусна косата си. — Предпочитах да мисля, че са били откраднати, отколкото да знам, че всъщност са принадлежали на една от твоите жени — последната дума бе изречена тежко и горчиво.

— Дезире е… беше моя сестра.

Тя вдигна глава.

— Кажи го пак?

Раменете му се свиха, той отиде до масата и се подпря на нея, като й говореше през рамо.

— Дезире бе само на петнадесет години, когато я видях за последен път.

Тес усети болката в гласа му.

— Кога беше това?

— Преди две години.

— Тогава тя е само…

— Мъртва, Тес, тя е мъртва.

Тя опря чело в рамката на прозореца.

— О, Господи, съжалявам, Дан! Не знаех.

— Не я видях, преди да умре, Тес. Да, аз бях далеч, търсех сполука и приключения в открито море — той се присмя горчиво, осъдително над себе си. — Дори не знаех за смъртта й допреди няколко месеца — Тес се обърна с лице към него. Той гледаше в пода. — Случили са се неща, които ти вероятно няма да можеш да разбереш, и аз не виждам нужда да те въвличам в личните си дела.

— Това се казва удар под пояса, Дан — той погледна нагоре намръщено. — Мислиш ли, че не ми пука? — тя стана и отиде при него. — Аз спасих нещастната ти кофа на онзи горящ кораб, Блакуел — тя го тупна по гърдите. — Аз се погрижих за екипажа ти, търпях арогантността ти и твоите приятели-грубияни. Аз се опитвах да се приспособя, капитане, казах ти неща, които никой не знае — тя го изгледа продължително, очите й го молеха да я допусне до себе си. — Мога да се закълна, че тук при нас нещо потръгна добре, Дан. Или последната нощ наистина беше само търкаляне в…

Той рязко я привлече към себе си, устните му притиснаха нейните в безмълвна целувка. Пръстите му се впиха в хълбоците й, когато я притисна по-здраво до себе си. Тя усети настойчивостта му, когато езикът му се пъхна между устните й. Простена и жадно пое топлата му енергия. Тръпки пробягаха по гърба и между бедрата й; Тес плъзна ръце под сакото му и усети покритите му с коприна ребра. „Все същото всеки път“ — помисли си тя замаяна, цялата изгаряща, останала без дъх, загубила контрол над себе си.

— Не подценявай себе си, Тес, нито пък това, което се случи между нас — промърмори той в лицето й. — Моля те. Не мога да понеса да чуя отново тези думи.

Тя се разтопи от нежната му молба, когато устните му се плъзнаха по горещата й шия.

— Какво или кого търсите? — задъха се тя, като наведе глава така, че да му е по-удобно.

Той замръзна, дръпна се назад, студеният му поглед я прониза.

— Един убиец.

Веждите й се събраха, оловносивите й очи проучваха изражението на лицето му.

— И ти ще убиеш този човек, нали?

— Да.

Тя го стисна по-здраво.

— Дан, недей, по-добре го хвани, закарай го обратно в Америка и го изправи пред съд, но не го убивай. Ще бъдеш също толкова лош, колкото и той.

— Той не заслужава нещо по-малко от болезнена бавна смърт — тя се удиви от студенината в гласа му, от свирепите проблясъци в очите му. Ръцете й се отпуснаха надолу и той се отдръпна. — Той ухажваше Дезире като изискан джентълмен, обещаваше й любов и венчило. Успя да излъже баща ми и да примами сестра ми в бърлогата си, и след като обсеби зестрата й, брутално я изнасили! — Дан вдигна поглед към Тес, лицето му изразяваше дълбоко страдание. — Когато звярът й се наситил, позволил и на приятелите си да я притежават — той удари дланта си с юмрук и стисна клепачи. — Тя се опитала да си отиде, но той не й позволил дори и тази малка чест и я убил със собствените си ръце — Дан тръсна глава и я погледна. — Не, Тес. Копелето трябва да си плати. Той ни посрами, открадна парите ни и най-прекрасния живот. Той ще умре от моята ръка.

„Няма да мога да го убедя“ — помисли си Тес. Лицето му бе затворено, студено; устните му бяха изкривени от свирепа усмивка, която тя вече бе виждала веднъж — когато се биеше с Бенет. Тес искаше да го разтърси. Но не можеше да престане да мисли за младото момиче, какво бе преживяло и как бе умряло. Стомахът й се разбунтува, когато въображението й нарисува ужасната картина. Този долен подлец си бе заслужил електрическия стол.

— Дан — каза Тес меко. — Не бива ти самият да го правиш.

Той я погледна.

— Не, трябва. Това бе моя грешка.

— Не! Не е — тя отиде при него и грабна ръката му. — Как би могло? Та ти не си бил там!

— Не разбираш ли, жено? — той се изплъзна от ласките й. — Ако бях там, това нямаше да се случи! Боже мой, та тя беше още дете, едно невинно дете-жена, глезено и пазено цял живот! Да — той замахна с ръка във въздуха, — докато големият капитан Блакуел пиратстваше в открито море — устните му се изкривиха презрително, — сестра му не намери нищо друго, освен позора и смъртта.

Той погледна за миг към Тес; тялото му бе сковано, юмруците стиснати до побеляване, докато се бореше с мъчителните спомени. После се обърна и тръгна с широки крачки към вратата. Спря се с ръка на бравата, после погледна през рамо и видя една сълза да се стича по бузата й; лицето й изразяваше съчувствие.

— Не си отивай така, Дан. Нека ти помогна.

Думите й достигнаха до него през шума от скърцането на кораба и плискането на вълните.

— Не, момиче. Този път битката е моя.