Ейми Фетцър
Тес (14)

Глава 14

— Той ме използва — прошепна тя толкова тихо, че той почти не я чу. — Използва ме така, като че ли нямах чувства, които можеха да бъдат наранени — тя зарови лице в извивката на шията му и заплака; тих плач на срам и съжаление.

Ръцете му, топли и успокояващи, гладеха гърба й нагоре и надолу. Допирът им бе нерешителен, но нежен. Толкова нежен.

Тес искаше да се ядоса на това нахлуване в личния й свят, но не можеше. Истинското съчувствие, изписано на лицето му, бе стопило негодуванието й. Не бе я попитал подло, за да наблюдава страданието й; Дан се бе опитал да й спести много от това. Той бе объркан, този мъж от осемнадесети век се нуждаеше от отговори, а поради причини, които не можеше да определи, тя изпитваше нужда да му каже всичко.

Дан притисна устни до уханната й коса. Боже мили, каква ли подлост бе извършил този мъж, за да й причини такава мъка? Той стисна клепачи, отвратен, че е отворил такава рана и което бе по-лошото, с не повече такт от един училищен побойник.

— Замълчи, любов моя — промърмори той, като я взе на ръце и я отнесе на пейката до прозореца. Седна, като я държеше в скута си, а сълзите й капеха върху него.

— Всъщност грешката бе моя, че бях толкова глупава. Разбираш ли — тя се разхълца, — в колежа бях спортистка с репутацията на самотница и, е, добре, мъжете ме смятаха за някакво особено предизвикателство.

— Недей, Тес. Не говори повече. Това е твоя тайна. Прости ми, че се наврях там, където нямах право.

Тес вдигна глава, избърса сълзите по бузите си и продължи, все едно че не бе го чула.

— Емил беше хубав, съблазнителен и аз се оставих да ме прелъсти. Бях в леглото му, той бе вътре в мен и… — Дан видя как срам залива лицето й. — Той ми се надсмя, каза, че не може да чака да каже на приятелите си, че все пак не съм студена кучка, а просто плашлива малка девственица — гласът й трепереше, тя се мъчеше да се овладее. — Това бе само шега, Дан, игра. Да ме вкара в леглото бе облог между такива като него, а цената бе девствеността ми — тя се сгърчи от спомена, а гласът й стана по-студен от всякога. — Блъснах го, грабнах дрехите си и излязох на улицата още преди да съм се облякла напълно — погледът му се впи в някакво петно в далечината. — Той не спря да се смее, а аз вече не позволих на мъж да се доближи достатъчно до мен, за да опитам отново — тя затвори здраво очи, вече по-спокойна; разказът някак си бе облекчил унижението от цялата тази отвратителна история. Тя мълча дълго, преди да прошепне: — Това се случи преди пет години.

Яростта премина през Дан като ураган.

— Мръсни копелета — изръмжа той и тя отвори очи. — Ще им поискам удовлетворение за това!

Тес потисна усмивката си. Това, че тя виждаше смешното в архаичната му реакция, нямаше да му е много от полза точно сега.

— Не можеш да направиш това, Дан — тя слезе от скута му и седна до него.

Той й хвърли кос поглед, един мускул заигра на челюстта му.

— Бъди сигурна, жено, че ще го направя.

— Блакуел — каза тя търпеливо. — Емил няма да бъде роден през следващите сто седемдесет и пет години.

— Тес! — предупреди я той; не му харесваше убедеността, която виждаше в очите й.

Тя не настоя.

— Няма значение — махна с ръка. — Нека просто да приемем, че той не е някъде, където можеш да го намериш.

— Ще го намеря. И ще…

— И какво? Ще го убиеш? — изразът на лицето му показваше, че с удоволствие ще направи точно това. — Защо? Всичко свърши. Не ме е грижа за това, Дан. Вече не — тя протегна ръка, пръстите й се плъзнаха по бузата му. — Но наистина е мило от твоя страна, че искаш да защитиш честта ми.

Лицето му все още бе намръщено.

— Можеш ли да ми простиш, че те накарах да преживееш отново всичко това, Тес?

— Сигурно — тя сви рамене, очите й играеха палаво. — А ти ще искаш ли удовлетворение за това, че аз те прелъстих?

Дан премигна шокиран, после изсечените му устни се разтегнаха в широка усмивка.

— По дяволите, ти си нахална мома.

— Да, и на теб ти харесва това — забеляза тя, като се бореше с тежките ризи, за да стане.

Ненадейно той я грабна в прегръдките си, дръпна я в скута си и започна да я целува, бавно, еротично, един урок по истинско измъчване на сетивата й.

— Да — задъхваше се той срещу устните й. — Признавам, че наистина се радвам на дръзкото ти поведение, вещице.

Тя притисна устата си в неговата; езикът й бавно се изви и облиза устните му, а дълбоката му тръпка обгърна всичко около нея като с топло кадифе. Погледът му срещна нейния и Дан бе разтърсен до дъното на душата си от това, което видя там.

— Миналата нощ, Дан… — тя галеше лицето му — аз открих какво ми е липсвало през тези толкова дълги пет години.

Пръстите й ровеха из косата му; тя улови устата му още веднъж и позволи на чувствата си да се излеят върху него. Господи, как обичаше да се целува с него! Той бе толкова добър в това. Дан Блакуел бе мъж, на който тя не можеше да устои, да го мами и да си отиде от него, и Тес внезапно изпита благодарност, че бе захвърлена в неговия свят. Дълбок стон се откъсна от гърдите му, когато езикът й се провря между устните му, и той я стисна по-здраво, а ръката му се плъзна под виненочервената материя на хълбока й. За негово разочарование тя рязко се изтръгна от прегръдките му и стана.

— Ще ми липсваш, капитане — каза тя разтреперана и го накара да се изправи, като му напомняше по този начин, че не са единствените на борда, колкото и да му се искаше това.

Тес се усмихна леко, когато той смотолеви някаква ругатня и потри врата си. Страдаше малко, тя можеше да забележи това, и то й доставяше удоволствие. Тя също не се чувстваше чак толкова добре.

Тя се отдалечи, преди да бъде съблазнена, и почти бе стигнала до вратата, когато в него възникна една мисъл.

— Тес? Ти си учила в университет? В колеж?

— Да. Завърших с отличие — тя отвори вратата.

— Как е възможно това?

Тя се спря и погледна назад през рамо.

— Знаеш ли, Блакуел, ти задаваш твърде много лични въпроси за човек, който не е споделил и една трошица от своето минало — тя задържа малко по-дълго погледа си върху него; изразът на лицето й му показваше, че трябва да се откаже от това и че тази едностранна връзка бе започнала да я дразни до смърт. После излезе навън и го остави сам в каютата.

Дан се вкамени; срамуваше се от любопитството си. „Колеж? — Ами, лъже!“ — разсъди той. Нито един университет не позволяваше на жени да пристъпят прага му. По дяволите! Почеса се по тила, почти стигнал за втори път до първоначалните си заключения. Той тръгна след нея с широки крачки, решен да не позволява на малката вещица да го скастря така. Не и когато му говори лъжи.

* * *

Миризмата на храна и щастливите звуци на флейта достигнаха до Тес, докато вървеше по тесния коридор. Тя се огледа точно преди да излезе от люка, който водеше нагоре, и стъпи на палубата.

— Добър вечер, мис — ухили се Дънкан на очарования й поглед и залости вратата така, че да остане отворена.

Тес не откъсна очи от гледката пред себе си. Корабът грееше сякаш обсипан с хиляди светулки; жълта светлина струеше от фенерите, които се полюляваха с поклащането на кораба. Боси крака потропваха, докато собствениците им слушаха живата музика, посръбваха на глътки от дървени чаши и посягаха към пълните с месо дървени чинии, поставени на кошове и бъчви. Двама мъже танцуваха жига; единият от тях явно играеше ролята на жена със забрадката, завързана под брадата му.

— За какво е всичко това, Дънкан?

— Това е празник, Тес — каза Дан, стъпил на палубата зад нея. Очите му бяха свити и предпазливи, когато срещнаха нейните.

— Какво имате да празнувате?

— Защо, победата, разбира се! — намеси се Дънкан, като я стисна за лакътя и я отведе към перилата.

Тя издърпа ръката си и се обърна към стареца.

— Искаш да кажеш, че празнувате потъването на оня кораб? Та това е отвратително! — изсъска тя, като гледаше към Дан. — Да танцувате върху гробовете на всички онези нещастници!

Тес бесня не повече от две секунди, защото си спомни къде се намира. Тя си пое дълбоко дъх, успокои се, когато видя пленените моряци — облечени в чисти и прилични дрехи, те ядяха като изгладнели до смърт животни. Господи, те изглеждаха толкова слаби!

— Съжалявам — каза тя, като вдигна поглед и срещна очите на Дан, а после предложи на Дънкан най-хубавата си усмивка. — Съзнавам, че човекът, който можеше да празнува днес, можеше да е и оня идиот в жълт сатен — „И вероятно да го прави върху мен“ — помисли си тя с известен реализъм. Това трябваше да й стане навик — малко повече да мисли, преди да си отвори отново устата. — Загуби ли хора, Дан?

— Не — той забеляза как чертите й се отпуснаха.

— Добре. Това е достатъчна причина да имаме увеселение.

— Доволен съм, че го одобряваш — отвърна й той саркастично.

Тес се намръщи, безпричинно обидена от отношението му, и бе доволна, когато той ги остави сами. „Какво му става пък сега? — чудеше се тя, като гледаше как гърбът му се отдалечава по посока на кормилото. Погледът й отново се върна към обкръжаващите и тя видя, че всички около нея й се усмихваха. — Какво промени отношението им към мен? Не питай, Ренфрю. Никога няма да получиш прям отговор.“

— Добър вечер, лейди Ренфрю.

Тя се обърна по посока на гласа. Гелън Торп, русият хубавец, облечен в много по-добри дрехи от тези, в които досега го бе виждала, й подаваше дървена кана.

Тя я прие и му благодари, докато отпиваше глътка. Закашля се и запелтечи за миг, което го накара да си помисли, че по някакъв начин я е отровил.

— Зле ли сте, мисис?

— Не — успя да изписка тя, като отблъскваше ръката, която се бе приготвила да я тупне по гърба. — Не пия, мистър Торп, поне не чист ром.

— Извинете ме, милейди — той се изчерви и погледна надолу към ръката си. — Изглежда, че съм ви дал моята чаша.

Погледът й се стрелна върху чашите и тя избухна в смях. Той изглеждаше твърде разстроен за такава дреболия.

— Как е моята, мистър Торп?

— О, аз не съм я опитвал, милейди, кълна се.

— Успокойте се — каза му тя, смени чашите и отпи от сладкия плодов сок. — Трябваше да го направите, страхотно е. Може би трябва да ги смесим? — каза тя, като понечи да налее малко сок в неговото питие.

— Да ги смесим? — той покри отвора на чашата си, ужасен от предложението.

— Да. Аз пих веднъж такова, когато бях на около седемнадесет години, един „Бахама Мама“. Обзалагам се, че ако ги смесим, ще стане по-добре — тя не спомена, че онази нощ това я бе повалило като удар с парен чук по главата и тя се бе намерила в ремаркето на камион със зеленчуци по пътя за Маями, без да има представа как се бе озовала там. Помнеше, че й трябваше седмица, за да се съвземе. Това бе последното й пиене.

— Не е игра, нали? — тя се ухили; той все още пазеше напитката си. — Заповядайте.

Тя вдигна чашата към устните си, но се спря, преди да я докосне. Очите й се разшириха и Гелън видя как лицето й побледня от невероятен ужас. В същински транс тя изпусна чашата и като не откъсваше поглед от някакво далечно петно, изтича с бързи стъпки към люка. Покри устата си с ръка, преди да откъсне поглед от хоризонта и да се промуши през отвора. О, господи, господи, не още веднъж! Тя не мислеше, че може да го понесе. Друг кораб, друга битка, кръв, смърт — в ума й нахлу представата за ятагана, спускащ се над главата на Дан. Ръцете й трепереха. Буца заседна в гърлото й.

— Тес? — тя погледна нагоре. Дан се мръщеше насреща й. — Какво става?

— Т-този кораб…?

— Да — каза той бавно, като гледаше в нея.

— Добре де — поиска да знае тя. — Чий е? Приятелски ли е? Ще има ли битка?

Дан се успокои. Той бе готов да накълца Гелън на късчета, като си мислеше, че помощникът му я бе обидил. Предложи й ръка. Тя се вторачи в нея, после вдигна поглед към него.

— Ела да видиш сама какъв флаг е развял — предизвика я той; тънка усмивка играеше на устните му.

Заля я вълна на облекчение. Дан не би я върнал обратно горе на палубата, ако имаше някаква опасност. Като повдигна брадичка, тя се облегна на ръката му и тръгна заедно с него към вратата. Те се разходиха до перилата на десния борд и Тес видя малка лодка, плаваща към „Морската Магьосница“. Другият кораб бе голям колкото фрегатата и искреше като блестящ топаз върху черното кадифе на вълните. Побиха я хладни тръпки при мистичната гледка; платната плющяха леко, бризът донасяше звук на флейти. Четиримата мъже в малката лодка с гребла изчезнаха от погледа й, когато се доближиха. Неспособна да потуши любопитството си, тя се отдели от Дан и надникна над перилата, когато един облечен в черно мъж се изкачи на кораба; ботушите му стъпваха върху дървените стъпала отстрани по корпуса, а мощните му крака съкратиха разстоянието до тях със сила и подвижност, които възхитиха Тес. Тя бързо се мушна зад Дан, Дънкан и първите офицери. Все още не бе сигурна какво ще стане. Гостът се качи на перилата и застана прав с ръце на хълбоците; краката му се приспособяваха към клатенето на кораба.

— Блакуел, проклети сънливецо — изрева той. — Що за капитан си да оставиш отломки от бъчва с ром да се влачат из половината път до Западна Индия! — после скочи с тъп звук на палубата на няколко крачки пред Дан.

— По-добър съм от теб, ето какъв капитан съм. Имай малко уважение, конска задница такава, преди да съм те пронизал.

Тес си пое рязко дъх, когато Дан започна да измъква сабята си.

— Простете на младото паленце, милорд — каза гостът насмешливо, като се преви в нисък поклон. — Ваш покорен слуга, сър. Забравих, че се намирам в присъствието на един учен мореплавател.

— По-скоро бич — каза някой зад него.

Дан и гостът кръстосаха погледи, после и двамата избухнаха в смях. Те пристъпиха напред, стиснаха си ръцете и се прегърнаха силно, като се потупваха по гърбовете.

— Дяволите да те вземат, Рам, радвам се да те видя — каза Дан, като отстъпи назад; бледите му очи оглеждаха мъжа от главата до петите.

— Да, и аз също, приятелю — веждите му се събраха. — Как върви твоето разследване?

Дан се намръщи.

— Лоцманските дневници на Бенет не ми бяха от голяма полза. Почеркът му е отвратителен и никой от нас не може да разчете тази каша.

— Може би ще дадеш на твоя слуга възможност да хвърли един поглед — подхвърли Рам весело. — Смея да твърдя, че успявах години наред да чета драсканиците ти.

Дан се изсмя тихо.

— Само ако това арогантно отношение се промени.

— Доколкото си спомням, точно то те накара да ме наемеш, Дан — каза Рамзи, докато хвърли поглед върху кораба, който не бе виждал дълго време; тъкмо щеше да се обърне обратно към Дан, когато забеляза една фигура, застанала между Дънкан и първия помощник. — Кое е това апетитно парче, Дан? Откога си започнал да позволяваш мацки…

— Да не би изведнъж да си ослепял, човече? — изсъска Дан с поглед, пламнал изведнъж от гняв.

Рам го погледна и вдигна вежди, като забеляза играещия на челюстта му мускул. Погледът му се отмести обратно към жената. Ако тя не бе курва, тогава… Като пренебрегна всички други, той тръгна право към нея с очарователната усмивка на развратник. Дан простена на глас, докато го гледаше как крачи към нея. Рам се спря пред Тес.

— Такава рядка красота — промърмори той като на себе си; очите му, тъмни като шоколад, я огледаха от главата до петите.

„Какво държане“ — помисли си Тес, а после каза:

— Благодаря — и протегна ръка с намерение да стисне неговата.

Мъжът сграбчи пръстите й и вдигна ръката й до устните си. Очите му не се откъсваха от нейните.

— Не си ми казал, че си си взел съпруга, Блакуел — каза той, преди да й целуне галантно ръка.

— Не, не е — поправи го бързо Тес. Господи, каква буца!

Кестенявите вежди се повдигнаха и устните му се разтегнаха в доволна усмивка.

— Какво щастие — прошепна той. Бавно освободи ръката й с нетрепващ поглед. — Моля да ме представите, капитан Блакуел.

Дан стисна зъби; не бе сигурен какво чувство изпитваше в момента, когато тя бързо отрече връзката им.

— Джентълмени, да ви представя лейди Тес Ренфрю от Шотландия!

Тес му хвърли кисел поглед. „Предполагам, че титлата «лейди» никога няма да бъде изоставена“ — помисли си тя и реши да остави нещата така. Прибра ръката си.

— Лейди Ренфрю, този разлигавен пияница е Рамзи О’Кийф, капитан на „Тритон“, кораб-близнак на „Морската Магьосница“.

Кораб-близнак, хм? Като си спомни къде се намираше, Тес направи реверанс и го погледна, докато се изправяше.

— Приятно ми е, капитан О’Кийф — тя се усмихна, погледът й се отмести от него. — А другите?

Рамзи махна рязко на мъжете да се приближат и представи първия и вторите си офицери; бе шокиран, когато тя сърдечно разтърси ръката на всеки от тях. Да, имаше нещо по-различно около тази жена и той реши най-напред да разбере какво точно бе то.

— Къде я намери, Дан? — попита Рамзи, като погледна приятеля си.

— Блакуел ме извади от морето, капитан О’Кийф, и аз мога и сама да ви отговоря.

Дан потисна усмивката от изненадания израз на лицето на Рамзи. „Да, Тес ще постави развратника на мястото му“ — помисли си той, но не бе сигурен дали не искаше тя да се държи на разстояние от О’Кийф, този майстор на прелъстяването.

— Сигурно вие сте причината да бъда повикан да вечерям на борда.

— Съмнявам се — Тес скръсти ръце на гърдите си. — Капитан Блакуел не ме осведомява за плановете си — тонът й означаваше, че не я бе много грижа за тази малка изненада.

— Господи, Дан, та тя е безценна! — Рам погледна Блакуел. — Омъжена ли е? Сгодена?

Тес се огледа наоколо.

— Да не би случайно да изчезнах или нещо друго да ми се е случило? Ако говорите за мен, капитан О’Кийф, то говорете ми на мен!

Той се ухили.

— Ще бъде удоволствие за мен, милейди.

— Сигурен ли сте, че ще можете да го понесете?

Рамзи се засмя с тих дълбок глас.

— Да. Вярвам, че ще мога.

„Капитан О’Кийф е хубав мъж и го знае много добре“ — помисли си Тес. По десетобалната скала, в която Дан бе нейният еталон за десетка, О’Кийф бе твърда осмица. Той бе хубав, с изсечени черти на лицето, добре сложен, самоуверен, дори прекалено самоуверен с тесните бричове, които носеше на себе си, но именно тук свършваха приликите между двамата мъже. Дан не съзнаваше колко добре изглежда и когато се гледаше в огледалото, то бе да провери дали не е останала храна по лицето му, или нещо подобно. О’Кийф имаше усмивка на победител и твърде много чар и ги използваше в своя полза, най-вече с жени, реши тя. Той се интересуваше от впечатлението, което правеше, което не бе лошо, защото то със сигурност бе приятно.

Дан я наблюдаваше, когато тя си позволи да задържи погледа си върху Рамзи. Той можеше да разпознае възхищението, когато го видя в очите й. И най-лошото бе, че Рамзи й отвърна със същото. „Трябваше аз да отида на «Тритон» — помисли си Дан, а после се упрекна за този внезапен изблик на ревност. Тес не бе негова, поне не в нейните очи. — А в твоите? — мълчаливо се попита той. — Искаш ли тази жена? Жена, която твърди, че е дошла от бъдещето?“

— Вечерята ще бъде сервирана след по-малко от час — наруши Дънкан тежкото мълчание.

— Ела да видиш тези лоцмански дневници, Рам, докато се преоблека за храна — каза Дан, за да отвлече вниманието му от Тес.

— Не, мисля да се разходя на палубата с дамата, капитане. Трябваше да ми кажеш за момичето, преди да ме докараш на борда.

— Ах, колко мило от ваша страна да ме поканите, О’Кийф — клъвна го Тес саркастично, а после му обърна гръб и заговори на Гелън: — Какво ще кажете за една обиколка на палубата, мистър Торп?

Гелън се изкашля, погледът му се стрелна към капитана, който отчаяно се опитваше да удържи смеха си, и към капитан О’Кийф, останал с отворена уста.

— За мен е чест, милейди — Гелън й предложи ръка, като се опитваше да скрие самодоволната си усмивка, когато тя я прие.

— Извикайте ме, когато кльопачката бъде готова — подхвърли тя през рамо, докато се отдалечаваше със спокойна крачка заедно с първия офицер.

— Кльопачка? — попита Рам с любопитство.

Дан сви рамене.

Рамзи скръсти ръце на гърдите си, докато се възхищаваше на стройната й фигура, на нежната извивка на хълбоците й. Той тръсна глава, като се самообвиняваше. Всеки мъж можеше да разбере, че тя не е блудница, и когато погледът му падна върху хората от екипажа на Дан, Рам забеляза, че не е единственият, стигнал до такова заключение. Мъжете й се възхищаваха като на картина от Рембранд, от разстояние, като не се осмеляваха да я докоснат, за да не разрушат този шедьовър. Рам обичаше изкуството — това, което можеше да бъде погалено.

Дан се кискаше от мястото си.

— Прелестите ти за съжаление са увехнали, старче. Смея да кажа, че за първи път на Рамзи О’Кийф му е отказана компанията на дама, и то по неин собствен избор — смехът на Дан бе тих, сърдечен.

Рам не сваляше поглед от нея.

— Твоя ли е тя, Дан? Спал ли си?…

— Не бъди груб — изръмжа Дан ниско. — След такъв кралски отпор дори и на теб ти е ясно, че дамата не принадлежи на никого.

Устните на Рамзи се разтвориха в широка усмивка.

— Тогава тя е свободна плячка?

— Жената не е фазан, Рам.

Когато тя отново погледна към тях през рамо, Рам й кимна дори още по-леко.

— Кажи ми нещо за нея, Дан! — помоли тихо Рам и погледна приятеля си. — Не ми казвай, че не си забелязал това. Лошият й говор, студената й независимост. Не мисля, че някога съм срещал жена като нея.

Блакуел се наведе към люка и Рам го последва.

— И през целия си живот, О’Кийф, се съмнявам, че ще срещнеш такава — чу се Дан да казва.