Ейми Фетцър
Тес (3)

Глава 3

Витлата се въртяха като ножове на огромен миксер и привличаха крехката плът все по-близо до себе си. Машината боботеше и звуците вибрираха във водата около безпомощното тяло. Въздушните мехури — нейните собствени и тези от витлата — образуваха водовъртеж, докосваха кожата й подобно на деликатни пръсти, като я дразнеха с ценното си съдържание. Тес отчаяно се бореше с пяната, която нахлуваше в обхванатото й от спазми гърло, когато подобната на кама перка отново премина покрай нея. Дробовете й молеха за милост, докато плуваше обезумяла срещу течението. Акулата я блъсна. Пяната изригна, последвана от мощна струя. Тя потъваше, ръцете й пляскаха из водата в диво безумие.

Блъсна я отново, по гърба, под ръката, и тъкмо когато черни петна замъглиха погледа й, Тес бе изхвърлена към повърхността. Тя се задушаваше и пръскаше слюнки в стремежа си да изкашля водата, докато повръщаше храна и половината Атлантик. Изтощена, със смъдящи очи, Тес си пое дъх и осъзна, че корабът се движи бързо напред.

В далечината.

Паниката я прониза като нагорещено олово.

— Върни се! О, Господи! Върни се! — изкрещя тя, но гърлото й бе прегракнало, а викът й заглушен от шума на машините. Бясно размаха ръце, като кашляше от пяната, стичаща се в гърлото й.

Никой не бе забелязал необичайното й изчезване. С изключение на двамата мъже, които я търсеха с поглед надолу от перилата, като се хилеха и ръкомахаха.

След това осъзна, че тя също се движи.

Извърна се рязко, с широко отворени от ужас очи при вида на перката, която се плъзгаше във водата до рамото й. „Акулата“ — помисли си тя безнадеждно, като потъна в нова вълна от ужас. Бореше се със себе си, но не можеше да откъсне поглед от перката, когато тя внезапно потъна под повърхността, заменена веднага от гладката муцуна на делфин. Тес примижа от солената вода, невярваща на очите си. Делфин! Мускулите й се разхлабиха и тя се разсмя на висок глас. Краткотрайното й облекчение бързо се смеси с хистерични хълцания. Знаеше, че е безполезно; нямаше кой да я чуе, да се погрижи за нея.

Делфинът писукаше, носът му я побутваше. Тя се загледа в него… нея?

— Добре, дяволите да ме вземат — каза тя с груб глас. Евтината й чанта от жълта изкуствена материя се държеше над водата, пълна с въздух, а ремъкът, все още увит около нея, беше в устата на делфина. — Благодаря ти, прекрасно създание — изхлипа тя, като потупваше и прегръщаше коравата, мокра кожа. — Благодаря.

Като се вкопчи в бозайника, Тес потопи за малко главата си във водата, махна косата от лицето си, а след това огледа откритото море. Изчака страха си да отстъпи място на някое по-рационално чувство. Напразно.

„Никаква суша“ — помисли си тя горчиво, докато се хващаше по-удобно. Вцепени се.

— Никаква суша! — прошепна тя, а главата й се въртеше на всички страни.

Тя обезумя, извиваше се и се обръщаше, докато оглеждаше с подивели очи хоризонта. „О, Господи, Господи! Никаква суша!“ Притисна се до делфина, обви с ръце туловището му толкова силно, че можеше едва ли не да го смачка. Той изписука, изпусна тънка струйка от отвора на главата си и се потопи под водата. Тес се задави. „Успокой се, Ренфрю“ — каза си тя, само отчасти овладяла се, след като забеляза как лайнерът отплава в далечината под сините небеса.

„Никаква помощ оттам“ — помисли си тя, мрачно търсеща какъвто и да е изход в продължение на цял час. Тези главорези нямаше да предупредят никого за ситуацията, в която изпадна. Тя изви очи в посоката, където я отнасяше делфинът, и пое дъх, но устата й се напълни с вода. Тес се вгледа ужасена напред, невероятен страх унищожи и последните остатъци от самообладанието й.

Господи Исусе Христе! Откъде, по дяволите, изникна това?

Синият хоризонт бе изчезнал зад кехлибарено-черна стена, но не като при буря, а приличаща на непроницаема мъгла, падаща от безкрайността над океана. Повърхността бе странно набраздена, едва развълнувана от бриза, а подобната на дим мъгла се извиваше в конвулсии като живо същество. Ехото от тътена на мълнията достигна до нея през шума на вълните. Тя се разтрепери.

— Отнеси ме там! — заповяда тя на животното, като се залови за перката му и се опита да го накара да заплува обратно след кораба. Той изписука, мощните му плавници я влачеха по водата — към черната завеса.

„Това е халюцинация“ — помисли си неспокойно тя пред почти невъзможната гледка, и за момент се попита дали да не пусне делфина. Но той беше единственото й спасение. Течението така или иначе щеше да я отнесе в същата посока.

Стихията не й даваше възможност за избор.

По-близо. По-близо. Отвратително й се гадеше. По-близо. Внезапно почувства светлина с главата си, като че ли току-що се пробуждаше от сън. Светкавица свирепо разкъса мрачното покривало. Имаше болезнени, тежки усещания във вцепенените си крайници и Тес се напрегна, за да се задържи върху делфина. По-близо. Сърцето й заби толкова силно, че можеше да го усети в гърлото си, да чуе бясното му тупкане в ушите си. Никога не бе религиозна преди това, но сега се молеше за сила, за всичко, което можеше да я запази жива.

Делфинът я отнасяше — все по-близо.

Когато потъваше в безсъзнание, Тес вече не виждаше, че мъглата се разсейва, не усещаше как ледените пипалца се увиваха около нея и я всмукаха през бариерата, която я погълна. Веднага черната стена пред нея изчезна, без да остане и следа от жената или делфина по спокойните води под Бахамско небе.

* * *

Тропика на Рака

Западна Индия

1789

Всички опитни моряци се спуснаха да закрепят кошовете и бъчвите, докато бурята беснееше, нахвърлила се върху тях с небивала дотогава скорост. Те слязоха на сигурно място под палубата, за да я изчакат да отмине, а фрегатата се издигаше и люлееше. Тонове вода се изливаха на десния й борд, като отнасяха всичко недобре завързано в черните дълбини.

Управляваше капитанът. Високата му фигура се блъскаше в руля, но той непреклонно водеше кораба отвъд разпръснатите вулканични острови. „Морската Магьосница“ беше въоръжен съд, тежко натоварен с пресни запаси и стока; естествено, бе потънал до ватерлинията. Проправяше си път в бурята, но получаваше плесници като от ядосан родител; носът, с изправена на него фигура, се потапяше и още повече вода заливаше палубата.

— Слизай долу! — изкрещя Блакуел, но думите му бяха отнесени от вятъра.

Неколцината останали на палубата бяха твърде доволни от командата, но мистър Торп поклати глава.

— Не можете да направите сам това, ясно е от пръв поглед!

— Това е заповед, да ви вземат дяволите!

Погледът на Блакуел прониза младия мъж и дори под проливния дъжд Гелън Торп осъзна яростта му. Първият помощник кимна рязко и с джобното си ножче в ръка, което забиваше в дървото, си проправи път до люка. Позволи си да погледне за последен път своя капитан. Той не носеше насмолена дреха, беше бос и разгърден, а мощните му ръце се бореха с руля. Можеха да избягат от бурята, но коварните води, в които се намираха, не им позволяваха такъв разкош. Очите на Гелън се отвориха широко, когато цяла планина от вода се изля на левия борд. Погледът му се стрелна към капитана. Той безстрашно очакваше крушението. Блъснаха се и Гелън Торп бе отнесен от силата на удара.

* * *

Жената се бе вкопчила в делфина, главата й лежеше на върха на гладкия склон точно зад перката. Можеше да чуе дишането му през дупката близо до лицето й. Звукът бе много успокояващ. Той й бе спасил живота, беше я задържал на повърхността и тя го възнагради по единствения начин, по който можеше — даде му име. Ричмънд Могъщия закрилник. Едната й ръка висеше отпуснато около перката му, а другата се полюшваше във водата. Тя беше безполезна, тази ръка, лошо изкълчена по време на бурята; болката от нея пулсираше чак до шията й. Левият й крак гореше близо до глезена. Раменете й бяха почервенели, бяха се появили мехури, които се пукаха и се появяваха нови. Цикълът беше непрекъснат, след като бурята бе утихнала и слънцето показа сърдитото си лице. Кожата й се опъна и я сърбеше, устните й бяха сухи и напукани. Празният й стомах се бунтуваше; повдигаше й се. Но не беше останало нищо за повръщане. Мъчеше я неутолима жажда.

Тес не забелязваше какво става около нея в чистите лазурни води, където рояци ярко оцветени риби се плъзгаха игриво около краката й, а една фрегата с двадесет и четири оръдия на борда се носеше на стотина ярда от нея.

Закотвена в спокойни води, на фрегатата бяха започнати ремонтни работи, когато от екипажа се чу вик:

— Човек ляво на борд! — един моряк сочеше къде.

Капитан Блакуел се намръщи, като оглеждаше кристалната повърхност.

— Всички ли са налице, мистър Торп? — попита той, докато вдигаше далекогледа.

— Да, сър. Не сме загубили нито един човек — отговори първият помощник, а погледът му се спря на пресните охлузвания от въже по ръцете на капитана.

Той все още не бе обърнал внимание на раните си, повече загрижен в какво състояние са корабът и хората му. Капитанът проучваше вълните.

— Виждам, че трябва да създам работа на момчетата — мислеше той на глас, — но това е делфин — капитан Блакуел свали далекогледа, като наблюдаваше как животното се приближава.

Дънкан Макпийт внезапно се появи с поднос, върху който имаше любопитно оцветени питиета.

Блакуел вдигна вежди, погледът му играеше между мъжа и таблата му.

— Още една от вашите измислици, мистър Макпийт?

Дънкан вдигна брадичка — и подноса.

— Уверявам ви, сър, нищо друго, освен сок от запасите ни.

Блакуел въздъхна и вдигна отново далекогледа, понеже не желаеше да нарани Дънкан с напомняне за това колко зле му е подействала последната му забележка. Гледаше право към слънцето.

— Нали, Дънкан? — попита той скептично, след което отпи една глътка. Веждите му се събраха и капитанът пресуши чашата на един дъх, а когато я тропна обратно върху подноса, върху лицето на прислужника заигра широка усмивка. — Запиши ми я! — каза той меко, като се потупваше по корема. Усмивката му се стопи, когато почти половината от екипажа му се втурна към перилата.

— Капитане! Елате бързо, сър!

Блакуел вече бе тръгнал с широки крачки през палубата; мускулестите му крака лесно се приспособяваха към люлеенето на кораба. Той чуваше вече пронизващото писукане на делфина, когато моряците се отдръпнаха, за да му направят път. Изострените му черти издаваха, че е раздразнен, когато скръсти ръце и се обърна към екипажа, като отказа да направи последните три крачки до перилата.

— Този кораб няма да отплава сам, джентълмени, и аз вярвам, че е пострадал достатъчно миналата нощ, за да гарантира на всички ви, че няма да имате нито един свободен миг.

Очите им се сведоха под пронизващия му поглед и мъжете се разпръснаха, като хвърляха уплашени погледи през рамо към левия борд.

— Капитане — извика го Дънкан от перилата, като ръкомахаше бясно.

Уплашеният поглед на стария човек го накара да застане нащрек. Блакуел се наведе над покритото с корички сол дърво.

— Богородице! — той веднага изхлузи ботушите си и скочи на перилата. Гмурна се, като вдигна пръски по повърхността на водата до делфина.

Животното пусна ремъка, който бе захапало с челюстите си, и оцелелият се плъзна в ръцете на Блакуел.

Веднага разбра, че държи жена. Меката извивка на гърдата й легна на дланта му, докато обръщаше лицето й нагоре и проверяваше дали диша.

— Браво! — промърмори той и заплува обратно към кораба, като притискаше поклащащата се глава към гърдите си. Въжената стълба цопна долу и той се изкачи по нея с опита и силата, придобити по време на дългите месеци по море, като държеше жената, безсилно отпусната на рамото му. Блакуел прехвърли крака си през перилата и се подпря, за да я поеме по-удобно в ръцете си, преди да стъпи здраво на палубата.

— Господ да ни е на помощ! Та това е жена!

— Много сте проницателен, мистър Потс — забеляза сухо капитанът, докато полагаше внимателно товара си на одеялото, което Дънкан вече бе приготвил, а след това коленичи край него.

— Хвърли я обратно, капитане — помоли боцманът.

— Да. Това е лош знак. Страшно проклятие е да имаш това на борда!

Капитанът не обърна внимание на суеверните молби и махна кичурите коса от лицето и голите й рамене. Мърморенето постепенно утихна, докато той разкриваше все повече и повече от жената пред жадните им погледи.

— Господи в небесата! Тя е гола!

— Това е дяволска сирена! — един моряк се вторачи глупаво в нея. — Погледнете тази кожа — той сочеше с треперещ пръст към излъсканото от тренировки черно трико.

Капитан Блакуел метна одеялото върху голите й крака и плъзна ръка под гърба й, за да я изправи. Тя кашляше и пръски вода хвърчаха от напуканите й устни.

— Оох! — изпъшка тя, а клепачите й се отвориха за миг.

Тес Ренфрю се вгледа в едни бледозелени очи, заобиколени от тънки ивици с цвят на тъмен нефрит. Проницателният й взор обходи лицето на собственика им. „Каква буца“ — помисли си тя, преди да изпадне отново в безсъзнание.

Капитан Дан Блакуел бързо взе жената на ръце и се изправи, след което тръгна с широки крачки към люка. Като отвори с ритник вратата на каютата си, той я отнесе до леглото си, внимателно я положи по средата и седна до нея. Предпазливо отстрани ремъка, увит около изгорялото й от слънце рамо, и хвърли ярко оцветената чанта върху един стол наблизо. Като махаше косата от лицето й, той нежно издърпа абаносовочерната маса под нея и забеляза, че областта под рамото й е подута. Колко ли време е била в морето?

— Сър?

Дан кимна, неспособен да откъсне поглед от жената, докато Дънкан остави подноса, натоварен с дрехи, каната и една чаша на ниския сандък до него.

— На загуба съм, Дънкан — той говореше меко, като че ли прибирането на жената на борда бе срамно за него. — Ако това беше мъж, не бих се замислил да смъкна парцалите от такива рани, но жена… Боже, виж това! — той дръпна дрехата, като чувстваше, че материята поддава под пръстите му.

Дънкан се усмихна снизходително. Макар да изглеждаше жесток и студен, капитан Блакуел беше истински джентълмен.

— Позволете ми, сър — каза Дънкан, като загрижено разстла един чаршаф и покри с него жената. Той бръкна внимателно под него и с помощта на капитана внимателно отстрани дрехите й.

Дънкан погледна с учудване това, което остана в ръката му.

— Изглежда се е свило, сър — износеното черно трико беше два пъти по-късо, отколкото върху тялото на жената.

Дан го взе, като го разтегляше на всички страни.

— Запази това при себе си — каза той, като му подхвърли чантата.

Дънкан кимна, заобиколи леглото, наля вода в чашата, натопи една кърпа и след това я изстиска. Подаде я на капитана.

Дан поклати глава.

— Ти си този, който беше женен, Макпийт.

— Вярвам, че ще бъде най-добре, сър, ако дамата понесе само едно унижение, когато се събуди. Би било твърде голям срам, ако и двамата я видим съблечена.

Дан му хвърли кос поглед.

— Ти си решил, че е дама, нали?

— О, да, кап’тане — той се ухили. — Кости като тези не са на някоя кръчмарска прислужница.

Дан се съгласи мълчаливо, взе кърпата и внимателно почисти лицето и шията й.

— Дама или не, като имаме предвид ужасното състояние, в което се намира, не се съмнявам, че ще ни бъде много благодарна.

Устните на Дънкан се свиха.

— Без съмнение, сър — младият мъж нямаше представа, че държи ръката на девойка, реши Дънкан, като отиваше към шкафа и събираше мехлеми и превръзки. Той погледна отново, кога го чу, че капитанът псува. — Някакъв проблем, сър?

Дан дръпна чаршафа до коляното й и откри добре оформения й прасец с подут глезен.

— Изглежда, че дамата е попаднала на сърдита медуза. Нека Хига-сан да приготви един от своите компреси, за да облекчи огъня и отока, и напълни ваната ми със студена вода. Тялото й е прекалено изгорено за тази никаква кърпа.

Дънкан бързо изпълни нареждането и след няколко мига Дан повдигна жената заедно с чаршафа и всичко останало по нея и влезе в собствената си баня, където нежно я положи в голяма седяща вана. Той наливаше студена вода между напуканите й устни, като галеше гърлото й, за да я накара да преглътне.

— Това е всичко, което мога да направя, Дънкан — Дан притегли малък стол под себе си, докато ръсеше вода над главата й.

— Тъй вярно, сър. Да проверя ли дали готвачът е приготвил бульон за дамата?

— Да, но му кажи да не влиза — Дан шепнеше нежно, но малко тъжно. — Страхувам се, че това разнебитено създание няма да оживее.

— Да се надяваме, че грешите, сър — Дънкан се отдалечи от ваната, като направи няколко крачки към вратата.

— Дънкан?

— Сър? — отвърна той с ръка върху месинговата брава.

— Как мислиш, че е попаднала в морето?

Дънкан премигна като сова.

— Нямам представа, сър.

Прислужникът знаеше, че капитанът всъщност не му искаше мнението, а просто разсъждаваше на глас. Капитан Блакуел ненавиждаше да бъде в неведение, при каквато и да е ситуация.

— А какво ще кажеш за този делфин, който я държеше над водата?

— Странно, сър. Ще стопля прясна вода, ако имате нужда, сър.

Дан не отвърна нищо; той трепна при вида на покритата й с мехури и изгорена кожа.

— По дяволите, но тя е страшно изранена! — мърмореше Дан, като повдигаше ръката й и нежно отмиваше кристалчетата сол.

— Да, кап’тане — в гласа на прислужника прозвуча смях. — И както и двамата много добре знаем, тя също така е и красавица.

Дан се обърна рязко, за да го скастри за грубите му инсинуации, но той вече бе излязъл и оставил капитан Дан Александър Блакуел сам със загадъчния си товар.