Ейми Фетцър
Тес (2)

Глава 2

Тес тръшна вратата след себе си, разтрепери се и я заключи на няколко места, след което се залепи за нея в качеството й на още едно препятствие. Затвори очи. „Това не може да се случи“ — мислеше неспокойно тя.

— Взе ли го?

Тя се задъха и отвори широко очи.

— Господи, Пен, изплаши ме до смърт! Забравих, че си тук! — Пени стоеше по средата на мъничката й стая, като мачкаше една носна кърпичка, а по лицето си все още имаше следи от сълзи. — Махни се от онзи прозорец! — изкомандва тя, като заобиколи двойното канапе, което ги разделяше.

— Защо? — Пени погледна бързо зад нея. — Не го взе, нали?

— Взех го — „И дори повече от това“ — помисли си тя, докато разтваряше ципа на чантата и измъкваше плика.

— О, благодаря ти! — Пени незабавно посегна към него, но Тес го държеше извън обсега й. — Да не би да ме изнудваш и мен? — веднага се разкая. — Господи, Тес. Съжалявам. Точно това…

— Знам, момиче — Тес отвори пакета и извади негативите и снимките. — Изгори ги. Веднага.

Докато Пени гледаше втренчено скандалните снимки, Тес взе запалката от масичката за кафе, обходи с пламъка краищата им и изчака да пламнат. Остави ги в калаения пепелник, отиде до прозореца и дръпна завесата. Улиците бяха пусти. Успокояващият шум от разбиващите се на плажа отвъд булеварда вълни достигаше до нея. „Спасена съм“ — помисли си тя, като хвърли поглед през рамо.

Бившата й съквартирантка от колежа продължи да наблюдава изгарящите в пламъка остатъци от миналото си. Пенелопа Хамилтън бе необикновена актриса — коси с цвят на мед, стройна и сексапилна. А Лиз Клейбърн би трябвало да бъде горда от честта, която Пени оказваше на белия й ленен костюм. За нарастващата си публика тя бе владееща се, изтънчена светска дама. Тес знаеше повече. Макар и агресивна, що се касаеше до изкуството й, поначало Пени бе раним, нежен дух. А тези догарящи снимки биха могли да разрушат безупречната й кариера заради една глупост, която направи, когато бе гладна и бездомна.

Тес се обърна с гръб към прозореца и шумно пое дъх, като привлече по този начин вниманието на Пени.

— Какво има?

— Остави, Пен — покритите й с трико крака вече бяха поели към студиото, а тънките й ръце грабнаха голямата чанта и плика, преди да излезе. Тя никога не се разделяше с принадлежностите си, състоящи се от набор дрехи, козметика, колоди карти, мехлеми, хапчета, четка за зъби — всичко. Беше навик, останал й още от времето, когато като състезателка по гимнастика пътуваше по лагер-сборове. Готова за всичко и винаги на път. Каквато бе и сега, в килера, където натъпкваше дрехите в брезентов чувал.

— За Бога, Тес, ще говориш ли с мен?

— Пенелопа! — предупреди я тя, без да я погледне.

Пени изтича до прозореца и дръпна завесата, за да види как двама обикновено изглеждащи мъже, но с мускули по-големи от обикновените, слязоха от черен мерцедес.

— Господи, те са те проследили!

— Върни се! — изкрещя Тес и Пени го направи, но зелените й очи търсеха обяснение. — Едва не ме хванаха, Пен. Те видяха лицето ми и… — тя махна с ръка. Нямаше какво да обяснява.

— И? — никакъв отговор. — И какво?…

Тес продължаваше да тъпче чувала.

— Стреляха по мен няколко пъти.

— О, Господи! — Пени се отпусна зашеметена на един стол, след което впери поглед в приятелката си. — Какво друго има в този плик, Ренфрю?

— Да речем, имам чувството, че данъчните власти не знаят колко богат в действителност е татенцето Ротмиър или че са извикали полицията сега.

— Нека да погледна — украсените с маникюр пръсти на Пени се разпериха под носа й.

— Не ти трябва да знаеш — тя отметна черната си коса през рамо и продължи да тъпче. — Така че не питай.

Пени схвана решителните нотки в гласа й и опита друга тактика.

— Хайде да си разменим дрехите — тя разкопча маншетите си.

— Не! — Тес рязко се изправи. — Стига ти толкова!

— Недей да спориш! Трябва да направим нещо — каза тя, като се измъкваше от дрехите си. — Колата ми е навън отзад. Ще взема твоите и ще им отвлека вниманието.

Тес поклати глава.

— Прекалено опасно е, повече, отколкото си представяхме — Пени вдигна дрехите. — По дяволите, те са въоръжени! — натърти Тес, като сграбчи ръцете на Пени и я принуди да я слуша. — И на тях им харесва да използват пистолетите си.

— Знам, момиче! — прошепна Пени. — Но аз трябва да направя това.

Тес затвори за миг очи, а ръцете й се отпуснаха безсилно надолу.

— Защо Слоун ни мрази толкова много? Какво изобщо сме й сторили?

— Работихме упорито и се прочухме, Ренфрю. Знаеш как хора без произход като нас подлютяват раните й, когато успеят.

Тес знаеше, че Слоун е отмъстителна, но се питаше дали баща й знае за отмъщението, което неговата принцеса бе организирала.

— Хайде, обличай се. Имам билет за парахода — на вдигнатите й вежди Пени отвърна: — Ако не беше успяла да ми помогнеш, щях да замина. Щях да се върна, след като вестниците престанеха да пишат за мен. След като всичко се успокоеше.

— О, наистина добър ход, Пен — тя грабна дрехите. — Не прилича на бягство или угризения на съвестта — все пак ги облече.

Пени не й обърна внимание. След като се порови в гардероба на Тес, тя нахлузи чифт износени джинси и избеляла униформена тениска на женския клуб в колежа.

— Корабът тръгва в полунощ — червенокосата отвори чантичката си и извади билета. — Кей номер четири — тя пъхна ключовете от ягуара и билета в ръката на Тес, когато мина покрай нея. — В куфара има спален чувал. Използвай кредитната ми карта.

— Не! — изръмжа Тес през рамо, докато проверяваше входа отпред.

Те бяха там, чакаха, наблюдаваха.

— Използвай я, дявол да те вземе. Ти се забърка в тази каша заради мен. И скрий косата си; на седалката в колата има шапка.

— Ура! Уредих се да играя филмова звезда — подхвърли Тес с нисък глас, когато тръгна към задната врата. Импулсивно грабна една сребърна гривна и я пъхна в чантата си. С ръка върху дръжката, тя се обърна отново към актрисата: — Ключовете са до телефона. Остани тук колкото ти е възможно, а след това се поразходи до Маями и обратно — изписаните й черни вежди се стрелнаха нагоре. — Може би дори до дома на Слоун?

Пени се ухили.

— Наслаждавай се на пътуването. Бахамските острови, първа класа, на подветрения борд.

— Не сме ли подлеци?

Те се засмяха за миг, след това станаха сериозни.

— В бюрото, най-долното ляво чекмедже — Тес преглътна — е завещанието ми.

Очите на другата жена се изпълниха с паника.

— Няма да имаш нужда от него — след това тя надзърна през избелялата карирана завеса. — Ще танцуваме до припадък, когато всичко свърши — докато Тес завърташе ръчката, Пени я прегърна силно. — Дължа ти всичко, момиче! — прошепна тя през сълзи.

— Никога не си длъжница на тези, които обичаш, Хамилтън. Не го ли знаеш вече?

Тес излезе.

* * *

25,6 южно от Тропика на Рака

Островите Кейкос, Западна Индия

1789

— Кап’тане?

— Вдигнал ли е флага си? — капитан Блакуел зададе въпроса, без да вдигне поглед от картите си.

Боцманът смъкна шапката от главата си, като я мачкаше нервно.

— А, не, сър.

— Тогава не ме безпокой, докато не го направи — само вдигна поглед и боцманът не можа да се удържи да не се разтрепери. — Освен ако не даде залп по нас, разбира се — устните на капитана се изкривиха иронично. Сарказмът му не достигна до мъжа отсреща. — Свободен сте, мистър Потс.

— Тъй вярно, сър — младият боцман побърза да се оттегли.

С навити до лактите ръкави на ризата и юмруци на масата капитан Блакуел проучва картите още миг, след което изпсува, скочи и се махна оттам. Грабна далекогледа и го насочи към приближаващия се кораб през широкия илюминатор в дъното на каютата си. „Кого си изпратил сега пък, Филип? Дали не съм на път да открия леговището ти? По дяволите, но той се приближава бързо! Изглежда, няма нищо в трюма си“ — помисли си той, а мощните му крака несъзнателно пристъпваха в такт с люлеенето на кораба. Тъмни облаци надвиснаха над него, морето посивя. Бурята щеше да ги застигне до падането на нощта. Трябваше да отплават по-далече от рифовете и скалите в открито море, за да останат невредими в тези води. Той отново вдигна далекогледа за потвърждение. Внезапно грабна оръжието си, препаса сабята и пъхна кремъклийката под ремъка на бричовете си, докато излизаше с широки крачки от голямата каюта, а високите му ботуши тупкаха по гладката дървена палуба.

Дънкан Макпийт потисна усмивката си, когато капитанът се качи на квартердека. „Знаех си, че той не може да остане долу“ — изсмя се в себе си Дънкан. Той виждаше нетърпението му, надеждата, че този път вече ще изпрати негодника на дъното.

— Какво ви безпокои, сър? — попита Дънкан, когато тъмна сянка набръчка загорелите черти на неговия капитан.

Той продължи да наблюдава, а след това свали далекогледа от очите си. Капитан Блакуел го подаде на мъжа до себе си.

— Хвърлете един поглед, мистър Торп! — нареди му той.

Първият помощник обходи хоризонта, за да открие кораба, а след това повтори действието. Свали далекогледа, целият почервенял.

— Какво виждате, мистър? — попита капитанът.

— Аз… Изглежда, не мога да го забележа, сър.

Блакуел постави ръката си на рамото на мъжа и го стисна.

— Нито пък аз, помощник. Помислих, че сигурно внезапно съм полудял.

Гелън Торп въздъхна с облекчение, когато капитанът се обърна към екипажа, за да му докладват, и същите неща му бяха препредадени с еднакво объркване.

— Ето го, сър!

Всички се обърнаха назад към десния борд и видяха кораба дори още по-далече отпреди. Капитан Блакуел познаваше екипажа си, кораба си и курса, който следваха. В никакъв случай не биха могли да сменят посоката толкова бързо.

— Проклет дяволски кораб! — извика някой.

— Да — каза друг и няколко гласа изръмжаха в потвърждение.

— Ковчежникът ни е сърдит, кап. Обръщай!

Като ритна с ботуша си един кош оставен до перилата, капитан Блакуел се извърна бавно, с очи, посивели като морските вълни, заливащи екипажа му.

— Нито дума повече! — говореше тихо, но въпреки това предупреждението му стигна до всеки човек от екипажа.

Мъжете побързаха да се върнат към задълженията си, преди да бъдат хванати в капана на бурята.

Блакуел не вярваше в легендите, които се разказваха за тези води. Но въпреки това, когато се обърна и видя как черната мъгла погълна по магически начин другия кораб, за момент се поколеба. В Бога и в себе си.

* * *

Тропика на Рака

Бахамските острови

1989

Лесно се смеси с тълпата с банския си костюм от черно трико по френската мода. Отдъхваше си за първи път през седмицата. Тес нагласи платнището на шезлонга, пъхна чантата под главата си, след което си сложи слънчевите очила. Бе прекарала няколко безсънни нощи, докато се увери, че онези мускулести буци не са я последвали до Бахамските острови, и най-после започна да се възползва от щедростта на Пени. „Кралицата на Насау“ се завръщаше във Флорида. Все още не знаеше какво да стори с малката си придобивка, но не се разделяше с нея. Тес не можеше да отиде при капитана или в полицията; щяха да я накарат да обясни как е получила пакета и защо. А освен това щяха да си спомнят за младежката й присъда. Не мислеше, че би могла да изтърпи срама от миналото при завръщането си. Не и сега.

Тес потръпна, изплашена от ниското навеждане на келнера, който я предупреди да внимава със слънцето и я попита дали би искала нещо студено за пиене. Студен чай, реши тя, след което седна изправена и разтвори ципа на чантата си, за да се намаже с малко крем против изгаряне. Мажеше крака си, когато ги видя. Бурканчето падна на палубата. Тя не го прибра. Изпаднала в паника, замръзна на мястото си, машинално дръпна ципа на чантата, прехвърли ремъка над главата си и я хвана под ръка. „Как ги пропуснах? — след това осъзна, че те вероятно са отлетели до Бахамските острови и са наели лодка до някой от външните острови, за да се качат при нея. — О, Господи! Какво значение има това сега?“

Бяха я намерили.

Двамата мъже бяха облечени като сервитьори, със сини ризи на цветчета и бели панталони; единият крепеше поднос с чаша и сгъната ленена покривка в средата. Това бе келнерът, който беше приел поръчката й. Тес се огледа уплашено наоколо. Гърмеше импровизирана музика, почиващите танцуваха бясно, играеха на карти и водна топка, флиртуваха и загаряха на слънцето — щастливи, отпуснати. Забравили за всичко. Никой не забеляза тяхното приближаване. „Може би, ако привлека вниманието върху себе си, ще ме оставят на мира“ — съобразяваше тя отчаяно, защото не желаеше да бъде наранен някой случаен наблюдател. Мъжът с таблата плъзна ръката си под покривката. Погледът й забеляза края на заглушителя две секунди преди той да вдигне покривката — и оръжието.

Аз съм мъртва.

С едно плавно движение Тес се прехвърли по гръб през перилата и се потопи с краката напред в карибските вълни. Ударът накара очилата да остържат лицето й, а сандалите се откъснаха от краката й. Чантата я удари по главата. Тя заплува към повърхността веднага щом освободи ръцете си. Мускулестите й крака цепеха водата, ръцете й загребваха мощно, а въздухът излизаше през устата й смесен с пяната от витлата. Бе потънала по-дълбоко, отколкото очакваше, и изпита недостиг на въздух, когато главата й се показа над студените вълни. Успя да поеме дълбоко дъх секунди преди да бъде увлечена от течението, оставено от кораба. Ужасена, тя се бореше, но подводното течение бързо я тласкаше към витлата. Силите й бяха на изчерпване. „За бога — молеше се отчаяно тя, — спрете машината!“ След това със затъмнен от тропическите води взор Тес ясно видя една перка.