Ейми Фетцър
Тес (19)

Глава 19

Беше й горещо. Допирът на тялото му я хвърляше в огън. Устата му бе почти до нейната. Тялото й лъщеше от пот, гърчеше се от желание, лек стон се понесе от устните й. Никой не чу: стонът й се стопи в здрача на съня й… Той я притискаше към себе си, шепнеше нежни думи, горещата му ръка галеше бедрото й, търсеше влагата между краката й. Тя се разтвори за него и пръстите му се вмъкнаха в нея, движеха се леко вътре в нея, разтърсваха тялото й в почти болезнено удоволствие. Тя се задъхваше, извиваше се, реагираше с желание на движенията му — и изведнъж се озова на пода. Корабът се бе наклонил, тя неволно се хвана за завивките, които се смъкнаха от леглото, и тя се претърколи.

— Какво става, за Бога?

Тес стана и с мъка успя да се върне на леглото, което бе единственото стабилно нещо в момента. Отхвърли косата от лицето си и пое дълбоко дъх. Господи, какъв сън! Тялото й все още бе заключено в еротична прегръдка и й бе нужно време да възстанови контрола над себе си. Съблече овлажнената нощница и се отпусна на гръб сред възглавниците с ръце над очите. Бе толкова… истински този сън. Истински и хубав. По дяволите, тя го искаше. И ако той влезеше при нея сега, ще бъде принудена да го изнасили. Но той не влезе. Тя стана, изми си зъбите и наплиска лицето и шията си със студена вода.

Корабът се люлееше силно и Тес трябваше да се задържи за шкафа, за да погледне през прозореца. Сиво море, сиво небе, все още без дъжд. Вратата се отвори и Тес бързо се обърна. Влезе Дан, следван от воя на вятъра в коридора. Бе облечен в широка бяла риза, отворена на врата, и тесни бричове, напъхани в черни ботуши до коленете. Черната му коса, разрошена от вятъра, бе в диво безредие. Когато я видя, той се усмихна и постави ръка на кръста си.

— Аха. Най-сетне милейди е будна — погледът му се плъзна по тялото й. — А аз си мислех, че смяташ да останеш в леглото през целия ден.

„Може би да — ако съм с тебе“ — помисли си тя, обзета от чувствени видения.

— Ей, момиче, не ме гледай така — промърмори той дрезгаво и тръгна към нея.

— Как те гледам? — предизвика го тя.

Той се спря пред нея, вгледан в откритата, съблазнителна вдлъбнатина между гърдите й, и вдигна очи, за да срещне нейните.

— Прекрасна си — прошепна той и отмести косата от рамото й. — Ти си всичко, което един мъж може да желае, любов моя.

Коленете на Тес омекнаха и тя протегна ръце към него. Това бе достатъчно за Дан: той я притисна в прегръдките си, впи жадно устни в нейните. Желанието й го обгърна и възпламени нуждата му от нея. Езикът му се вмъкна дълбоко в устата й и тя разцъфтя под страстта му, ръката й се плъзна в отвора на ризата му, стисна гръдта му, вдигна се и обхвана врата му. Задържа се така, усещаше твърдото му, дълго тяло с най-малки подробности — кожата й копнееше за ръцете му… Сърцето му се удряше силно в ребрата, кръвта му буйно се стичаше право към слабините. По дяволите, той не бе мислил за нищо друго цяла сутрин. Трудно му бе дори да я погледне, без да пламне от огъня на желанието. Ръцете му обхванаха извивката на бедрата й и той я притисна към втвърдения си член. А тя плъзна ръка по бедрото му с желание за нещо повече…

Устата му притискаше нейната, езикът му облиза устните й, преди отново да ги обладае в страстна целувка. Струваше му се, че ще се пръсне от нужда за нея. Ръцете му се изпълниха с твърдата извивка на бедрата й, той я повдигна, притисна я към себе си, върховете на пръстите му се срещнаха между бедрата й и тя отговори на движението им там…

Тес се извиваше в ръцете му, галеше стегнатите мускули на гърба му, плъзна пръсти в колана на бричовете му… Хапеше устните, брадичката му, спусна устни надолу по врата към отвора на ризата му…

— Сънувах те — призна тя, докато развързваше ризата му.

— Така ли? — краката му трепереха.

Тя го погледна с жадна усмивка.

— Познай как и къде — ръката й се плъзна надолу и обхвана члена му.

Наполовина стон — наполовина смях прозвуча в гърлото му.

— Мили Боже, жено…

— Харесва ти, нали?

Изражението му внезапно се промени и Тес потрепери от това, което видя в тези бледозелени очи. Нито един мъж досега не я бе гледал, като че ли би умрял без нея.

— Да, магьоснице моя, да!…

— О, Дан… — обхвана я чудна, разтърсваща радост.

Устните й се разтрепериха и тя с труд преглътна буцата, спряла в гърлото й. Той се наведе бавно и я целуна нежно и всеотдайно, ръцете му я залюляха в бавен ритъм срещу тялото му. И тези мигове на дълбока нежност бяха много по-еротични от минутите на дива страст.

Дан чу тревожното извикване, но не реагира, докато вратата не се отвори рязко. Той бързо прикри Тес с тялото си.

— Капитане! Вятърът отнесе горното платно. О… извинявайте, сър.

Дан не отмести очи от Тес.

— Финч, изчезвай, ако ти е мил животът.

Вратата се тръшна зад гърба му. Той я целуна отново и я освободи от прегръдката си.

— Остани.

Той простена, обхвана лицето й в големите си ръце и я целуна нежно.

— Трябва да тръгвам, любов моя.

Можеше да получи всичко от нея, когато я наричаше така с толкова нежност.

— Ураган ли е, или тайфун?

Капитанът й се усмихна.

— Надявам се, че не е като този, който ти събуди в мен, момиче… Но все пак е буря.

Тя го перна игриво и погледна към прозореца.

— Сериозно ли е?

Усмивката му се разшири.

— Страхувам се, че е фатално.

— Дан!

— Не, но ще ни създаде работа — събра накрая сили да се отдели от нея и тръгна към вратата. — Облечи се и ако искаш, ела на палубата — стига да издържиш на люшкането — когато посегна към резето, в гласа му се долавяха игриви нотки.

— Мога да издържа много повече, отколкото ти си мислиш, Блакуел! И откога имам нужда от твоето разрешение?

Той се обърна, погледът му попадна на босите й крака и бавно се вдигна нагоре. Коприната прилепваше към влажното й тяло, очертаваше ясно гърдите й, втвърдените зърна. Презрамката на нощницата се бе смъкнала от рамото й, но тя не помръдваше и не отклоняваше очи от него. Дълбоко в гърдите му нещо се раздвижи, нещо безименно, което го накара да признае властта й над душата му.

— Страхувам се да не бъдеш захвърлена обратно в морето, Тес. Внезапните пориви са опасни — Тес усети, че той вложи в думите си и още нещо. — Ще изпратя хора да те придружат — тя отвори уста да протестира, но той вдигна възпиращо ръка. — Моля те да изпълниш желанието ми, обич моя. Искам да съм сигурен в твоята безопасност, докато работя.

Тя въздъхна примирено и му отдаде шеговито чест.

— Да, капитане!

Той вдигна въпросително вежда, устните му потръпнаха в усмивка.

— Означава ли това, че най-сетне си разбрала кой командва на този кораб?

— Нима е имало някакво съмнение досега?

Той отметна глава назад и се разсмя от сърце. Смехът му я обгърна с топла ласка и остана при нея и след като той отвори вратата и изчезна зад нея.

* * *

Някой почука на вратата точно когато дооправяше леглото.

— Влез — извика тя.

Появи се Дънкан и веднага се смръщи, като я видя. Тес забеляза неодобрението му и също се намръщи.

— Какво има? — погледът му се плъзна по панталоните й. — О, Дънкан, корабът се люлее като люлка. Не можеш да искаш от мене да се нося наоколо с пола!

— Не — съгласи се той след миг. Но потъмнялото му лице не се промени много: веждите му останаха събрани, а устните му — силно стиснати.

— Тревожи те нещо друго. Какво има?

Той замълча.

— Говори, Макпийт! — заповяда тя с ръце на кръста. — Какво съм направила този път, за да те вбеся чак толкова?

Дънкан се отпусна и той прокара ръка по лицето си.

— Не съм ядосан на тебе, момиче — погледът му се откъсна от леглото и тя почервеня, когато прочете израза в очите му. — Капитанът трябваше да си премести нещата в друга каюта! Няма право да ти се натрапва, когато му се прииска! — гневно довърши той.

— Аз съм в неговата каюта, Дънкан, на неговия кораб и той е законът тук. Поправи ме, ако греша.

— Да, но ти не си му невеста! — той удари с юмрук по масата. — Той няма право да те срами по този начин!

— Аха, ясно. Финч си е отворил устата.

— Не. Аз бях зад това магаре.

— О — погледна за миг настрана, за да успокои гнева си. — Разреши ми да ти изясня едно нещо: аз не се срамувам от нищо и отношенията ми с Дан не са работа на никого, Дънкан. Включително и на тебе — изражението му й подсказа, че го е наранила. — Съжалявам, ако това те притеснява — приближи се до него. — Ще ти кажа нещо и се опитай да го разбереш. Искам да бъда с него, но това не означава, че искам да се омъжа за него — очите му се разшириха от изненада и тя разбра как звучи казаното от нея в ушите на човек от осемнадесети век. — Искам да кажа, че той не ме принуждава да върша нещо, което не желая — усмихна се леко. — По-скоро е обратното.

— Лейди Ренфрю! — той се задави, почервенял от смущение.

Тя потупа шеговито набръчканата му буза.

— Ще ти кажа още нещо, Макпийт: жените мислят за това точно толкова, колкото и мъжете — мина покрай него, отвори вратата и излезе. — Освен това, той не ми е правил предложение, нито пък аз съм очаквала подобно нещо от него.

Корабът се залюля рязко и я принуди да се хване за перилата.

— Би ли се омъжила за него? — запита Дънкан зад нея.

Тя се спря, но не се обърна да го погледне. Никога не бе мислила по този въпрос. Да се омъжи за Дан? Не. Да. Не! Това ще означава никога да не се върне в своето време. „А искаш ли да се върнеш?“ — запита се тя и не можа да си отговори. Ще й се удаде ли някога възможност да се върне? И да бъде принудена да избира? Поклати глава.

— Не мога да отговоря на този въпрос, Дънкан — обърна се и го погледна в очите. — Съмнявам се дали някога ще мога. Стъпи на палубата и силният вятър я удари в лицето, напълни очите й със сълзи и тя се хвана за ръката му, когато корабът опасно се наклони. — И ако се опиташ да го принудиш да направи нещо, което не желае, кълна се, че ще те накарам да съжаляваш — завърши тя със сладка усмивка: знаеше, че всички очи на палубата са насочени към нея. — Ясно ли е?

— Д-да, милейди.

Тя отмести погледа си. По дяволите, той се усмихваше.

Доволен, че малката му хитрост я бе накарала да мисли за евентуална възможност за брак, Дънкан потупа ласкаво ръката й. „Аха — мислеше си той, — ще се постарая да ги видя скоро оженени.“

Вятърът притисна дрехите плътно към тялото й и тя разкрачи широко крака, за да може да се задържи права. В лицето я пръснаха фини капки вода; Тес бързо отхвърли налудничавите идеи на Дънкан и се огледа за Дан. През изминалите седмици бе научила много за „Морската Магьосница“. Горното платно, бе казал Финч, и тя погледна нагоре. Там нямаше и следа от Дан. Чу гласа му и вдигна поглед още по-нагоре. Дъхът й секна и тя неволно покри уста с ръката си.

Високо над нея Дан се държеше с една ръка за мачтата, а с другата се опитваше да постави на място ново платно с помощта на дълга кука, с която придържаше месингов пръстен: въжето на платното трябваше да премине през него. От другата страна Гелън и още един моряк се опитваха да закрепят другия край на платното. На няколко метра от нея на палубата двама моряци държаха въже и тя го проследи с поглед нагоре. То бе здраво вързано за горната мачта и на около три метра по-долу се увиваше около кръста на Дан. Това въже бе единствената му осигуровка — като се изключи здравата хватка, с която се бе вкопчил за мачтата. Вятърът го блъскаше и люлееше, но той се държеше здраво. Дишането й се ускори, докато го наблюдаваше безпомощно отдолу.

— Дънкан! Не можеше ли някой друг да направи това?

— Капитанът няма да поиска от никого да направи нещо, което и на него не му се иска да прави — той поклати глава, развеселен от излишния й страх. — Освен това мисля, че той се наслаждава на усещането за опасност.

Тес можеше да разбере това. Тя самата бе вървяла по деветсантиметрова греда, бе се люляла и прехвърляла опасно на смесената успоредка с надеждата, че движенията й са достатъчно точни и че при прехвърлянето лостът ще се намира точно там, където се е надявала да бъде… „Няма причина за безпокойство“ — каза си тя. Той бе капитанът, опитен и силен мъж, свикнал да върши тези неща в лошо време. Не си даваше сметка, че стиска с все сила ръката на Дънкан и ноктите й се забиват в кожата му през тънкия ръкав.

Дан изсумтя, по челото му изби пот, мускулите му се напрегнаха да повдигнат тежкото платно. Още две ръце нямаше да му бъдат излишни, но не можеше да рискува никого от хората си. Дръпна рязко куката, като проклинаше вятъра, който с неотслабваща сила си играеше с него като с кукла на конци.

— Слизайте! — извика той на Гелън. По-младият моряк започна да слиза, но първият помощник-капитан поклати глава. — Дяволите да го вземат, момче, това е заповед, не е молба!

Гелън неохотно заслиза, като предпазливо избираше пътя си. В този момент неочаквано силен порив на вятъра откъсна Дан от мачтата и въжето го завъртя като пумпал.

— Дан! — изкрещя Тес, без да съобрази, че не трябва да го вика, докато е там.

Вятърът се поуспокои и той погледна надолу. Дори и от това разстояние тя можа да види в погледа му неодобрението от облеклото й.

— Проклети панталони! — промърмори той и очите им се срещнаха. На лицето й ясно се четеше тревога и Дан знаеше, че тя се страхува за него. Трогна се, усмихна й се и се залови за работа — бързаше да слезе и да я успокои.

Тес с напрежение следеше всяко негово движение, мускулите на гърба му се опъваха и стягаха, докато закачаше платното и притягаше въжетата. Тя се възхищаваше на силата му, искаше й се да докосне всеки сантиметър от влажната му гладка кожа веднага щом слезе долу и не я беше грижа дали някой разбираше чувствата, които я вълнуваха в момента.

Погледна сивите сърдити вълни. Очите й се разшириха от страх, когато океанът като че ли внезапно започна да нараства и да се издига.

— О, Боже! — ахна тя. — Дънкан, погледни!

Тес наблюдаваше безпомощно водната стена, която като че ли замря за миг, преди да удари фрегатата.

— Стой тук! — изкрещя Дънкан и я дръпна, когато тя направи стъпка към мачтата.

— Дан!

Тонове морска вода се стовариха върху фрегатата. Развързани варели се затъркаляха по палубата, живи тела се плъзгаха по нея и се опитваха отчаяно да избегнат търкалящите се варели. Те се сблъскваха и съдържанието им се изливаше в морето или по палубата. Тес и Дънкан се държаха здраво за рамката на вратата за стълбата надолу и се молеха да издържи, когато водата се втурна срещу тях и протегна студени пръсти, за да грабне живота им. Но Тес мислеше само за Дан. Искри прескачаха от удара на метал в метал, въжета се късаха, мъже викаха другарите си, капитана си… Всичко свърши като че ли за секунда и океанът прибра водите си като че ли поуспокоен, въпреки че вятърът все още не мирясваше. Тес се давеше и плюеше, бършеше водата от лицето си, мъчеше да си поеме дъх. Погледна нагоре към Дан и извика отчаяно.

Въжето се бе увило около краката и гръдния му кош, вятърът блъскаше тялото му в платната и мачтите. Горната мачта се бе счупила и той висеше безпомощно, напълно зависим от бесните пориви на вятъра. Тес изтича до мачтата и започна бързо да се изкачва към него, без да обръща внимание на опитите на мъжете да я спрат. Гелън се втурна след нея. Краят на въжето висеше от главната мачта и един от моряците вече се опитваше да го освободи.

Тес бързо се катереше нагоре по въжетата, като си помагаше с крака и ръце. Корабът се наклони и вятърът я завъртя. Сякаш се мъчеше да върви по въжен мост, върху който някой упорито подскачаше… После започна и да вали. Потоци вода се лееха върху кораба. Тес продължаваше да се изкачва.

— Милейди, не го правете! — извика зад нея Гелън, когато тя седна на напречната мачта като дете на люлка.

Тес се хвана за люлеещата се мачта и изкрещя на Гелън:

— Не! Тя е пропукана и няма да издържи и двама ни! Слизай! — посочи му докъде да слезе. — Задръж се стабилно на такелажа и когато ти дам знак, бъди готов да го подхванеш!

Дъждът хапеше бузите й, пълнеше устата и тя на няколко пъти избърса очите си, за да може да вижда по-добре, но това не й помогна кой знае колко; дрехите й бяха вир-вода.

— Махай се оттук, налудничава жено! — крещеше Дан.

Погледна го — той висеше на около метър под нея. Окървавени ивици пресичаха гърдите и ръцете му там, където въжето го бе ударило или протъркало. От раната на челото му се стичаше кръв и Тес разпозна блясъка в очите му: той щеше да припадне всеки момент. Вятърът залюля кораба, мачтата разсече въздуха като гигантски камшик и притисна Дан с тежките си платна. Тя чу стона му и извика.

— Дан! Дан!

Мълчание.

Избърса водата от очите си и примига.

— Блакуел, по-добре ще бъде да ми отговориш!

— Или какво, скъпа? — говорът му бе неясен.

Тя успя да се усмихне и се вкопчи в люлеещата се мачта. Стори й се, че дочу още „дръзко момиче“, но не бе съвсем сигурна.

Дан вдигна глава, светът се въртеше около него; в главата му вибрираха ударите на вълните, които се разбиваха в кораба, и виковете на хората му под него. Дъждът шибаше лицето му, пълнеше с разредена кръв очите му. Опита се да я види през пороя вода, който се стичаше върху него. Тя бе с гръб към него, седнала на гика. Не можеше да вижда ясно. Кръвта пулсираше в черепа му и той не можа да намери достатъчно сили в себе си да посегне към нея в мига, в който корабът опасно се наклони. Мили Боже! Тя ще падне! Ужас спря дъха му, когато тя се пусна и падна назад, увиснала на хлъзгавата греда само на сгъвката на коляното си! Не, не! Той се опита да я достигне. Тя ще умре!

И тази беше последната му осъзната мисъл.

Гелън висеше под него в очакване на знак от Тес. Арън и Рамзи О’Кийф чакаха на различни нива под него. Не знаеше как капитанът на „Тритон“ се оказа тук, но те имаха нужда от силата му в момента, за да спасят капитана.

Тес изрече кратка молитва, притисна брадичка до гърдите си и започна да се люлее напред и назад като на люлка. Дървото стенеше, дъждът шибаше по платната. Тя вдишваше и издишваше със съскане през зъби. С протегнати ръце Тес увеличи амплитудата на люлеенето си. С всяко засилване се приближаваше все повече и повече към въжето, на което висеше Дан.

Тя го хвана и мускулите на краката й застенаха от внезапното спиране. Тя се изви напред, за да придърпа Дан по-близо. Дланите й горяха, тежестта му дърпаше мокрото въже настрана. „Тегли, Ренфрю, тегли!“ — извика тя отчаяно, когато вятърът го издърпа от ръцете й.

— Хванах го! — чу се вик и тя погледна надолу: Рамзи придържаше с ръка Дан, който висеше надолу с главата; Гелън го държеше за краката, докато Рамзи режеше въжето.

Мъжете се втурнаха нагоре по мачтата и внимателно поеха капитана си. Някой постави парче плат върху раната на главата му, когато го положиха върху хлъзгавата палуба и разрязаха останките от въжето по него.

Рамзи следеше с поглед гъвкавите, добре премерени движения на Тес, която бързо слизаше по такелажа. Невероятно! Смелостта и възможностите й бяха невероятни. Когато краката й докоснаха палубата, корабът отново се наклони, тя се спъна и падна в ръцете му. Погледите им се срещнаха за кратък миг и благодарността в очите й сви сърцето му. В следващия миг тя вече се опитваше да стигне до Дан през стената от струпалите се около него мъже.

— Занесете го в кабината! — заповяда тя и мъжете веднага я послушаха. Валеше като из ведро, фрегатата се люлееше, а тя вървеше с ръка на главата на Дан и се бореше със сълзите си. „Той е жив!“ — повтаряше си тя. — Дънкан, чисти чаршафи, кърпи и вода. Поставете го на леглото — изчака нетърпеливо, докато го настаниха на леглото, и се приближи до него. Огледа внимателно раната. Малко по-дълбоко одраскване — няма да има нужда от зашиване. Повдигна с палци клепачите му. Точно както бе предположила: зениците му бяха с различна големина. Тя почисти раната и смени временната превръзка. Обърна се към Гелън: — Дръж я здраво и не я пускай, докато не ти кажа — провери пулса на Дан. — Дан? Чуваш ли ме?

Никаква реакция.

Мъжете се спогледаха разтревожено. Когато Гелън кимна към вратата, тихо си тръгнаха, сигурни, че за капитана им ще се погрижат добре. В кабината останаха само Гелън и Рамзи.

— Съблечете тези мокри дрехи — каза тя на Рамзи, като предположи, че той ще направи това. Нямаше сили да го съблече сама; вярно, искаше й се да види великолепното му тяло, но когато Дан знаеше, че тя го гледа…

Отвори чантата си и затърси нещо, което можеше да се използва в този момент. Обърна я и изсипа съдържанието й върху масата, част от бельото й се разпиля по пода. Бързо сортира това, което можеше да използва: антибиотик за третиране на рани, таблетки тиленол, лосион против слънчеви изгаряния, цитопласт, ножица. Бързо напъха всичко останало в чантата си, когато чу стъпките на Рамзи зад себе си.

— Интересна дантелка — измърмори той и вдигна нещо от пода.

Тес се обърна бързо и грабна от ръката му бикините си.

— Сега не е време за шеги, О’Кийф — отговори му тя. Бе обезпокоена: досега Дан трябваше поне да се размърда. Тя седна до него, придърпа завивките над гърдите му. Той беше прекалено блед. — Ще се заема с него. От тебе има нужда горе — каза тя на Гелън.

Той се поколеба, но после кимна и се отправи бързо към палубата, за да прецени размера на щетите.

Рамзи с любопитство я следеше, докато тя разви малко цитопласт и го разряза на еднакво големи парчета. Погледна под окървавеното парче плат, отхвърли го настрана и внимателно намаза раната му с някакво мазило, а после притисна изрязаните лепливи превръзки върху раната. Пръстите й се задържаха за малко на челото му, отместиха нежно настрана влажни къдрици. Рамзи се вцепени, но после бързо се порица за ревността си. Влезе Дънкан, приближи се до нея и й подаде парче плат. Тес внимателно изсуши с кърпа косата на Дан, като непрекъснато шепнеше името му. Въздъхна и погледна двамата мъже.

— Мисля, че има мозъчно сътресение — и двамата се намръщиха неразбиращо. — Силно разтърсване на мозъка — очите им се разшириха. — Може да има сериозни последици — лицата им се свиха в тревога, — а може и да няма.

Рамзи преглътна.

— Последици, милейди?

— Съсиреци кръв, подуване на мозъка, не знам точно. Не съм доктор, но веднъж съм виждала сътресение на мозъка.

— Тогава можеш да го лекуваш?

Тя сви рамене.

— То се лекува от само себе си. От нас се иска само да наблюдаваме и да имаме търпение. През следващите двадесет и четири часа трябва да го будим на всеки два часа — тя погледна Дан, извика го отново. — Може и да не продължи толкова дълго. Той може да дойде в съзнание и след няколко минути — „Моля ти се, Боже, моля ти се.“ Колкото по-дълго бе в безсъзнание, толкова по-лошо…

— Капитанът ще се оправи — заяви Дънкан уверено и я потупа окуражително по рамото. — Той е силен мъж. Виждал съм го в много по-тежки положения от това.

Тес не откъсваше очи от Дънкан. По време на кариерата си като гимнастичка бе свидетел на много и най-различни наранявания — дори самата тя бе имала мозъчно сътресение, когато бе дванадесетгодишна. Но във всички случаи получаваха незабавна медицинска помощ от професионалисти. А Дан разполагаше само с нея и курсовете й за даване на първа помощ! Той би могъл и да умре!

— Милейди?

Тес погледна Дънкан с насълзени очи. Той й подаде кадифената роба на Дан. Тя я пое и двамата мъже безшумно затвориха вратата зад себе си.

Тес съблече мокрите си дрехи, облече топлата роба и зае мястото си до него върху леглото. Наведе се над него и целуна студеното му чело.

— Събуди се! — молеше се тя. Болката в гърдите й шепнеше колко много от сърцето й бе откраднал този зеленоок морски пират. — Не ме оставяй тук сама, Дан… — тя се облегна назад, без да откъсва поглед от бледото му неподвижно лице.

О, боже! Какво ще стане, ако му е писано да умре днес? Можеше ли да промени съдбата му? А ако не може? Гърлото й се сви, всеки дъх се превърна в мъчителна агония и тя с труд преодоля желанието си да изпищи. Покри лицето си с ръце и се отдаде на сълзите си.