Ейми Фетцър
Тес (9)

Глава 9

Потънала в собственото си объркване, Тес не забеляза оживлението, което я заобикаляше, докато се държеше за перилата и пълнеше отново и отново дробовете си със свежия солен въздух. Защо избяга? Полудяваше ли? Господи, чувстваше се като всмукана във водовъртеж, хваната в капана на играта им. Много време разграничаваше тяхната действителност от нейната. Тя се пребори с желанието си да се разплаче, в ума й се въртяха мисли и причини. „Приспособи се, преодолей себе си“ — изкомандва си тя, като остави емоциите си настрана и се опита да открие разумно извинение за това, което ставаше. Не, не за нея, а за тези хора.

„Остров на фантазията“ — така си го бе обяснила преди, но дори и в добра пиеса някой прави грешка, пропуска реплика. И, разбира се, нейното появяване бе неочаквано. Но въпреки това този момент не бе разстроил много играта им. Тя никога не би могла да забрави факта, че един от тях бе бит с камшик. Какво още би могла да направи и какво ли вече не бе направила? Всеки от мъжете знаеше какви са последствията и ги приемеше. Тя вече им бе простила цялата каша, след като разбра, че капитан Блакуел сам е превързал младия мъж. Карай кротко, Ренфрю.

Независимо от това имаше и други смущаващи фактори; Тес не можеше да установи дори и най-малките несъответствия в кораба, обзавеждането, облеклото. Тя погледна роклята си, огледа шевовете и изненадана установи колко е дребен, на места неравен и не толкова стегнат, колкото би го направила една шевна машина. По дяволите, ръчен шев!

Тя закри устата си с трепереща ръка. Все едно че бе попаднала в друго време, и докато й разрешат да си отиде или я откарат на брега, тя бе пленница на този странен сценарий. Ако това, което Дънкан й бе казал, беше вярно, те имаха причина да са тук, някакво загадъчно издирване и бяха готови да платят всякаква цена, за да изиграят играта докрай. Начело с капитана си. Дан Александър Блакуел. Огън и лед. Наполовина звяр, наполовина джентълмен.

Този човек бе великолепен, секси, твърде мъжествен и… „и когато ме докосне, аз се стопявам като пролетен сняг — призна си мълчаливо тя. — Дори когато е ядосан, той ме вълнува до самозабрава.“ Нито един мъж не бе я карал да се чувства така за толкова кратко време. Силата и чувствеността, които се излъчваха от него, я караха да се страхува, но, господи, един миг в тези силни ръце, с устните му върху нейните си струваше риска! Когато той бе наблизо, тя се чувстваше като истинска жена — женствена, нежна, прелъстителна. „Стой, Тес! — сгълча се тя сама. — Опичай си акъла. Не можеш да се увлечеш.“ Не можеше да стигне до нещо повече от целувка, а и тя бе повече от всичко, което бе правила с който и да било мъж след толкова кратко познанство. Скоро щеше да приключи и… Тя опря лакти на дървото, с въздишка обхвана брадичката си с длани и реши, че никога през живота си не е имала по-интересни преживявания. Хаотични или не.

Почти се бе успокоила, когато до нея достигна вик. Мъже се катереха високо по такелажа, проверяваха платната, дърпаха въжета, въженца, връзваха куки и разчистваха палубата. „Движат се по-бързо и по-сръчно отпреди“ — помисли си тя, когато тръгна към носа, за да види дали делфинът е все още наблизо. Успя да забележи как моряците от екипажа й хвърляха предпазливи погледи, като се надяваха тя да не ги види. Неколцина направиха голямо шоу, като я заобикаляха на голямо разстояние, когато тя минаваше покрай тях, сякаш страдаше от някаква заразна болест, и ако й се случваше да срещне погледа на някой моряк, внезапен страх караше бедния човек да се отвръща бързо и да потъва веднага в задълженията си. Ако искаха да държат чувствата си в тайна, явно не успяваха. Като се чувстваше най-голямата натрапничка на света, Тес тръгна обратно към стълбата, която водеше надолу.

— Казвам ви, че можем и сами да я премахнем — промърмори един моряк на другарите си, след като хвърли подозрителен поглед към изчезващата женска фигура.

— Ти си проклет глупак, Сайкс, ако си мислиш, че в такъв случай кап’танът ще ни остави да доживеем до сутринта.

— Да — съгласиха се още неколцина с бързи кимвания.

— Няма да съм аз този, който ще я убие — добави друг и поклати глава, докато навиваше едно въже.

— Не тя е вещица, а ти си напълно изкуфял.

Погледите на мъжете се вдигнаха и те видяха как боцманът влиза в малкия кръг.

— Как можеш да говориш така, мистър Потс? — попита Сайкс. — Нали ти бе този, който…

— Да, аз бях! Но дамата си изкара камшик заради мен. Това не е нещо, което мога да забравя. Тя се опъна на капитана, нали? Някой от вас да се е осмелявал някога да го направи?

— Докажи го тогава!

— Не — каза един снажен мъж, като се приближи към малката група. — Но ние ще се нуждаем от доказателство, че тя е истинска вещица.

— Или от доказателство, че не е — каза Потс гневно.

— Ти били рискувал живота си заради нея? — попита някой.

Евън Потс се втренчи за миг в пръста на босия си крак. Той не знаеше каква бе тя, но не бе възможно да е олицетворение на злото. Не и при положение, че се застъпи за един непознат като него, че пое гнева на капитана върху себе си. Потс вдигна поглед към другарите си.

— Да, бих.

* * *

Още извън каютата Тес долавяше откъслечни фрагменти от разговора. Какво ли толкова обсъждаха? Не обичаше да се намесва, но след като й бе забранено да ходи, където и да е другаде на кораба, тя почука. Вратата се отвори.

Тъмнокос и много загорял млад мъж й се усмихна, кафявите му очи за малко се втренчиха в нея, преди да отстъпи назад.

— Милейди — каза Арън Финч и направи дълбок поклон с чупка, като се надяваше, че изпълнението му бе възможно най-изящното.

Всички разговори внезапно замряха, няколко чифта очи се обърнаха към жената на прага.

— Съжалявам. Изглежда, че преча, където и да отида днес.

Погледите се извърнаха при смелото й заявление. Настана напрегната тишина, преди Дънкан да поеме инициативата в свои ръце.

— Не, момиче — каза нежно той и я хвана за ръката, за да я въведе вътре.

Погледът й се насочи към капитана и той се усмихна леко. Имаше някакъв магически чар в тези ментовозелени очи, в тези трапчинки на бузите. Чувствата й странно се промениха, когато той стана от масата и тръгна към нея. Той се спря много близо до нея и тя си спомни бруталната му целувка и как интимно завърши тя. Тес пламна от мошеническия израз на лицето му. „Господи, той знае какво мисля!“ Изведнъж й се прииска да са сами.

Дан попиваше чувствения й поглед и се молеше той да означава повече от опрощение за болките, които й бе причинил. Копнееше да я целуне. За бога, не можеше да се концентрира, когато тя не бе пред очите му; страхуваше се за сигурността й, когато бе сама на палубата, без защитник. Но трябваше да планира действията си и знаеше, че този ден никой на борда не би дръзнал да го подлага още веднъж на изпитание.

Погледът на Гелън Торп блуждаеше между капитана и лейди Ренфрю. „Те са един в друг дори и без да се докосват“ — помисли си той, като завиждаше на късмета на Дан.

— Обещахте да ни представите, кап’тане — набра кураж той.

Дан откъсна очи от Тес. „Нетърпеливи палета“ — помисли си той, раздразнен от вперените в тях погледи. Въздъхна, обърна се към тях и доста официално представи първите си офицери на Тес. Бе благодарен, че мъжете показаха най-доброто си поведение, спазваха благоприличие в приказките си и се надпреварваха да блеснат с остроумни забележки. „Което сковава маниерите им“ — помисли си той, като имаше предвид последния път, когато бяха в компанията на една такава хубавица. Поклоните бяха толкова дълбоки, че Дан трябваше да положи усилия да не се засмее, но след това се ядоса на своите пияници, защото целуването на ръка се проточи малко повече от необходимото. Когато с нисък глас Гелън се извини за нахлуването си преди, Дан усети особено и определено нежелано чувство, когато тя не придаде никакво значение на случилото се.

— Мога ли да ви предложа нещо освежително, лейди Ренфрю? — попита Гелън.

— Не, благодаря ви — отговори тя, като не искаше да бъде център на вниманието им точно сега.

— Стол може би? — попита Арън и предложи своя собствен. — Сигурно сте уморена?

Тя тръсна глава.

— Добре съм, джентълмени, моля ви, не прекъсвайте съвещанието си заради мен — каза тя и тръгна да си ходи. Погледна към картите и се върна обратно. — Тази карта е грешна — каза тя, като се наведе над нея, за да вижда по-добре. Проследи бележките върху грубия пергамент. — Има остров или два някъде тук наоколо — пръстът й очерта окръжност. — Сигурна съм в това — когато се изправи, видя няколко снизходителни усмивки. Те не й вярваха! Тя сви рамене. — Както искате — „Още едно нещо, което трябва да правиш, като че ли си в осемнадесети век, но островът си е остров — помисли си тя свадливо — и не може да се премести на друго място само заради тръпката от играта.“

— Вие можете ли да четете по карта? — попита Гелън.

— Разбира се, че мога! — гневът й се засили от изненаданите им погледи. — Знам, момчета, че не ме искате тук и няма да започна да си представям какво си мислите за мен, но сигурно не смятате, че нямам мозък в главата си! Тази карта е невярна, но ако всички настоявате… — тя стисна устни. — Няма значение — измърмори Тес, почувствала раздразнение. Каква полза? Приеми ги, вярвай в това като тях. Разумът й щеше да остане по-непокътнат, ако можеше да го направи. — Защо просто не се обадите по радиото на бреговата охрана да дойдат и да ме приберат? — попита тя капитана.

Лицето му се намръщи, а нейният поглед се насочи към хората му, като ги молеше за мъничко подкрепа.

Двама се изкашляха и извърнаха очи; другите се споглеждаха напълно объркани.

— Ра-ди-о ли, милейди? — попита Арън с учудено изражение на младото си лице.

— Какво е „брегова охрана“? — попита предпазливо Гелън.

— Вие сте моряк, мистър Торп, обяснете си — когато той продължи да я гледа вторачено, тя почти изкрещя: — Те охраняват брега! — след това се извърна, отиде до големия прозорец и простря ръце на перваза му.

— Простете, сър. Ако сме разстроили дамата, аз ще… — Арън Финч престана да говори, когато капитанът с рязко движение на главата си им нареди да опразнят каютата му.

— Никой не искаше да ви обиди, милейди — каза той, след като те си заминаха.

Тя се изсмя късо и невесело.

— Да, вярно. Те само си мислят, че не съм с всичкия си — тя бе убедена в това. Ако играеше играта с тях, сигурно щеше да изглежда по-малко глупаво. — Кога слизаме на брега, капитане?

Дан хвърли последен поглед върху картата, преди да я навие на руло и да я върже с кожена връзка. Филип беше на един от тези неотбелязани на картата острови. Той беше сигурен в това. Но без каквито и да било координати не можеше да определи на кой точно. Как бе разбрала за съществуването им? Той бе събрал тези данни късче по късче от трудните разговори с неколцина туземци и един стар холандски мисионер.

Когато той не отговори, Тес го погледна през рамо.

— Блакуел! — настоя тя. — Кога ще слезем на сушата?

— Няма да слизаме.

Той свали сабята и колана си от куките на стената, препаса ги и тръгна с широки крачки към сандъка. Издърпа едно чекмедже, извади голяма дървена кутия и повдигна капака й. Тес бе като хипнотизирана, когато той бързо зареди два старинни кремъклии пищови и ги пъхна под ремъка на панталоните си. Плъзна по един нож във всеки от ботушите си, след това взе още един от чекмеджето, отиде до нея и й го подаде.

Тес се намръщи при вида на злокобното острие и мъжа.

— Сега пък какво, Блакуел?

— Вземи го, да се защитаваш.

— От какво?

— Стой долу и заключи вратата след мен.

Тес поклати глава.

— Престани да избягваш отговора и ми кажи какво става тук.

Той сграбчи ръката й, очите му побледняха, докато я накара да вземе, сложения в калъф нож.

— Не се качвай на палубата по никакъв начин. Разбираш ли?

Тес сви рамене, после се извърна и хвърли ножа на перваза. Когато се обърна, той вече прекрачваше прага, ръката му бе стиснала дръжката на вратата.

— Откъде знаеш за съществуването на островите? — попита той меко с гръб към нея.

— Виждала съм ги на туристическа карта. Или си забравил, че аз все още живея в двадесети век?

Широките му рамене се свиха леко.

— Не, лейди Ренфрю, не съм забравил — след това затвори вратата след себе си.

Застанал на кърмата на кораба си, Дан вдигна далекогледа със стиснати устни. Корабът лавираше, преместваше се баласт, кърпеха се платна, проверяваше се скоростта му. Показваше силата си. Сигурен белег, че възнамеряваше да влезе в бой.

— Скоростта на вятъра, мистър Финч?

— Двадесет възела, сър.

— Нашата? — Дан свали далекогледа.

— Почти дванадесет, сър.

Капитанът промърмори една псувня и хвърли поглед към слънцето. Бригът бе по-източен, може би малко по-бърз, защото трюмът му бе празен и се издигаше над ватерлинията; бе се придвижил доста бързо близо до тях.

— Мистър Торп, вдигнете всички платна. Да не му даваме възможност да се изплъзне, след като ни предизвика — свирката на боцмана изсвири остро и мъжете се втурнаха към такелажа. — Мистър Потс?

— Да, сър?

— Готов ли сте?

Потс пламна, след това изправи рамене и срещна ледените зелени очи на капитана. Той отговаряше за съоръженията в предната част на кораба.

— Тъй вярно, кап’тане. Оръдията са готови и заредени.

Капитанът кимна рязко и извика за проверка към оръдейната палуба. Мъжете отговаряха през фунии, дълбоки гласове се носеха по тесните тръби, преминаващи между палубите.

С широко разкрачени крака и прилепнала към гърдите му под напора на острия бриз черна риза, огромната фигура на капитан Блакуел внушаваше увереност в мъжете, които се приготвяха за битка. Той наблюдаваше приближаването на брига. „Морската Магьосница“ бе бърз, мощен и тежковъоръжен кораб, а Дан също толкова инстинктивно, както и дишаше, знаеше как да маневрира с него. Въпреки че слънцето бързо залязваше, фрегатата имаше още едно предимство — тя бе боядисана в катраненочерно и сега плаваше под огромни черни платна.

Погледът му обходи всеки пост; огледа всичко, после кимна на един моряк от екипажа. Като повдигна далекогледа към очите си, той преброи оръдията на брига — по-малко от осемнадесет на палубата — и видя, че хората му наброяват едва половината от неговите. Мълчаливо се помоли да не влизат в бой, за тяхно собствено добро. Още един защитник ли, Филип? „Проклет страхливец“ — помисли си той, като се надяваше червеят да е на борда; искаше му се да прониже това копеле.

За миг си представи баща си — слаб, блед, смазан; богатството му разпиляно; домът му ограбен, разрушен. И Дезире. Гърдите му се стегнаха, всеки мускул в тялото му се сви от гняв при спомена за неописуемото й опозоряване. Ситуацията накара Дан да преоцени ценностите си, а по някакъв начин лейди Ренфрю бе попаднала в категорията на най-важните от тях, въпреки че той не особено охотно си призна това. Свали далекогледа и потърка лицето си с ръка, като се опитваше да проясни мисълта си за това, което го очакваше.

— Какво става тук?

Ръката му рязко падна. Тес стоеше пред него.

— Съвсем ли си полудяла? Слизай долу!

Бригът се приближаваше бързо.

— Няма! — извика тя с ръце на хълбоците. — А ти не трябва да ми говориш толкова рязко!

Ниско ръмжене се изтръгна от гърдите му, докато се приближаваше към нея, и тя отстъпи крачка назад, като се сблъска с перилата. Той я хвана за раменете.

— Трябва ли винаги да се бориш с мен?

Тя се изтръгна от хватката му.

— Невинаги се боря, Блакуел. Поне преди да те срещна не беше така. А ти не можеш да ми дадеш нож, да ми кажеш да се защитавам, а след това да ми наредиш да стоя на едно място. Не върви.

— На моя кораб, да! Сега слез долу!

— По дяволите, не!

Върнаха се на същото.

— Не разбираш ли? — каза той, като хвърли поглед към приближаващия се бриг. — Ако те видят на борда, това ще бъде достатъчен повод за атака!

— Това е абсурдно! — присмя му се тя.

Той я сграбчи за ръцете и бавно я повдигна до лицето си.

— Заради Божията милост, жено, върви на сигурно място! Не мога да се тревожа за живота ти, за хората ми и за кораба по едно и също време!

Тя премигна. Той изглеждаше толкова отчаян, че тя почти омекна.

— Не мислиш ли, че преиграваш мал…? — думите й бяха прекъснати по средата на изречението, когато той безцеремонно я метна на раменете си и се втурна към люка.

Унижението й не можеше да се сравни с нищо, когато въздухът бе изкарван от дробовете й с всяка негова стъпка, а ударите на юмруците й по гърба му оставаха без последствия. „Той се наслаждава на това“ — помисли си тя, докато ръцете му стискаха задника и бедрата й с твърде голяма фамилиарност. Усети болезнено разтърсване, когато той отвори с ритник вратата на каютата, а ушите й бучаха, когато я сложи на леглото. Тя понечи да стане, но той я бутна долу и насочи пръст към лицето й.

— Стой тук! Не мърдай или, кълна се във всичко свято, ще те завържа за това легло!

Тя настръхна.

— Само се опитай, маймуно такава, и…

За миг той се озова върху нея и, с ръце на хълбоците й, продължи да я натиска надолу, като я принуди да забие глава във възглавниците.

— Сега не мога да отделя човек да те пази, но ако се наложи, бъди сигурна, че ще го направя. Ясно ли е!

Лек мраз повя от последните му думи и Тес кимна мълчаливо; страх скова тялото й. Той като че ли винаги й бе сърдит, но никога като сега. Черната му коса бе паднала ниско над челото му като гарваново крило, изразът на изрязаното му като от кехлибар лице бе мрачен, а очите му бяха като на пантера, зениците му бяха същински черни резки. Господи, страхотно беше.

Той се изправи рязко, погледна я ядосано за миг, след което си тръгна. Тя лежеше замръзнала от страх, който бързо избухна в негодувание; скочи от леглото и се втурна след него. Той вече затваряше вратата и тя долови присмехулната му усмивка, когато я затвори под носа й. Очите й се разшириха, когато чу прещракването на ключалката. Тес пребледня от гняв; бе толкова бясна, че едва можеше да говори. Не че ако се развикаше, щеше да има голяма полза; тя вече чуваше тропането от ботушите му далеч напред.

— Шовинистичен шопар! — промърмори тя, заключена в стаята. Той можеше също толкова успешно да я удари по главата с тояга и да я влачи по пода за косата!

Тес се опита по всевъзможни начини да отвори вратата, накрая въздъхна и се отказа. Нека се забавляват по своя си начин. Преди да се измъкне от тази бъчва, щеше да направи живота на този мъж същински ад.