Ейми Фетцър
Тес (32)

Глава 32

— Знаеш, че мога да вървя, не е нужно да ме носиш.

Дан не й обърна внимание. Той крачеше бързо към каютата си сред многозначителните усмивки на екипажа. Не бе казал нито дума, откакто напуснаха острова, и не й бе разрешил да се отделя от него, дори когато дългата лодка ги откарваше на „Морската Магьосница“. Изражението му бе напрегнато и Тес забеляза, че близо до челюстта му потрепва мускул.

Той влезе в кабината, ритна вратата зад себе си, пусна краката й и тя се плъзна надолу по дължината на тялото му. Мисълта за ръцете на онзи негодник върху жена му го подлудяваше, потиснатият гняв и страх за живота й сега изплуваха на повърхността. Впи ненадейно устни в нейните в дива, гореща целувка, преди още краката й да бяха докоснали пода. Ръцете й се обвиха около врата му и тя отговори на пламналата в него страст, изгаряна от бързите горещи вълни, които обливаха тялото й. Той раздели с бедро краката й, ръцете му, големи и топли, се плъзгаха по тялото й, обгръщаха гърдите й, галеха тънкия й кръст, обхващаха извивките на бедрата й, спускаха се по краката й. Тя простена, понесена от огъня на желанието му, разтреперана и останала без дъх. Никога не го бе виждала такъв: толкова отчаяно нетърпелив! Отдръпна устни, но той не прекъсваше дивия си устрем: устните му обсипваха с целувки шията й, спускаха се бавно надолу…

— Дан — дишането й бе ускорено, едва си поемаше дъх.

Той смъкна роклята от раменете й.

— Не ме отхвърляй, Тес… Моля те… — повдигна я и зарови глава между оголените й гърди. — Искам да прогоня неговия допир от паметта ти…

Тес се стапяше под жарките му ласки, обви крака около кръста му, разреши да я отнесе до леглото и да я положи върху него. Жадната му уста не я остави нито за миг, докато ръцете му трескаво отстраняваха разделящите ги дрехи. Той незабавно отпусна дългото си тяло върху нея и влезе в нея бързо, дълбоко, стиснал извивките на бедрата й в ръце, за да я притисне по-силно към собствения си огън. Движенията му над нея бяха диви, гладни, но нежни, изпълнени с гореща нужда и нежна любов. Те се впиха един в друг и достигнаха общо освобождаване с вик, който пръсна фойерверк от искри в пламналите им тела… А после ги поде ласката на бавните, успокоителни вълни на приятна отмала и доволство от взаимно дареното и получено удоволствие…

— Обичам те, пирате — прошепна Тес с разтреперан глас.

Ръцете му се стегнаха около тялото й, като че ли желаеше наистина да се слее с нея в едно. Той целуна влажното й рамо със затворени очи: не искаше тя да забележи страха, който не можеше да крие повече…

* * *

Дан се облегна на бушприта и притегли Тес към себе си.

— Трябваше добре да те напердаша по хубавото ти дупе за бягството — заяви тоя и погали споменатата част от тялото й.

— Дан! Екипажът.

Той се усмихна дяволито под разчорлената си от вятъра черна коса.

— Дал съм заповед никой да не идва насам под какъвто и да било предлог.

— В такъв случай… — тя се намести между бедрата му и ласкаво загриза почернялата кожа на врата му.

Той простена, когато ръцете й се вмъкнаха под ризата му.

— Опитваш се да ме накараш да ти простя?

Тес се усмихна дръзко.

— Има ли резултат?

— Да, обич моя, да…

— Дънкан ме замоли да ви предам това.

Гласът на Рамзи ги накара бавно да се отделят един от друг. Той им подаде сгъната хартия с потъмнели от изминалите години краища. Тес го погледна въпросително.

— Каза, че е изпаднала от торбичката с диамантите, когато е подреждал каютата.

Устните на Рамзи се извиха в усмивка и Тес се изчерви, когато си спомни в какъв чувствен безпорядък бяха оставили каютата с Дан. Сега бе облечена в бричовете и ризата на съпруга си; очите на Рамзи открито й заявяваха, че харесват това, което виждат. Но зад усмивката му прозираше бурята, която го измъчваше отвътре. „Магьосницата“ се опитваше да настигне „Тритон“ и на Тес й се искаше това да стане по-бързо. Може би когато се прехвърли на своя кораб, Рамзи ще възстанови вътрешното си равновесие и ще се превърне отново в стария добре познат побойник и женкар О’Кийф. Сега Рамзи се държеше наистина особено: бе странно мълчалив, нямаше шеги и предизвикателства, липсваше безгрижното бърборене. Като че ли бе изгубил любимата си играчка. Или жена? Тес се засмя вътрешно: вероятно второто.

Тя съсредоточи вниманието си върху потъмнелия плик. „Как не съм го забелязала по-рано?“ — запита се тя и го превъртя любопитно в ръце. Счупи восъчния печат, който очевидно бе подновяван няколко пъти, разгъна твърдата хартия и зачете бързо.

„Госпожо Тес Блакуел,

Желанието ми е да разберете миналото, за да узнаете бъдещето и да предотвратите смъртта, на която аз бях свидетелка.“

Писмото бе от Елизабет! Тес вдигна поглед и присви очи. Островът бе само петънце на хоризонта, а пушекът, който се издигаше от него — едва забележимо сиво знаме на синия фон на безоблачно небе. Тес се надяваше, че бе успяла да избяга веднъж завинаги, но трябваше бързо да се коригира: кланът Ротмиър съществуваше и в двадесети век и тя си спомни подмятанията на Филип за незаконороденото дете на баща му. Продължи да чете.

„Да започна ли с майката на Филип, Вилхелмина? Много обикновена жена, която смяташе, че само парите и скъпоценните камъни могат да дадат сила и власт. Делвин ги осигури добре — нея и сина си, — но тя искаше още. Бе ненаситна като Филип. Тя, разбира се, грешеше. Филип имаше богатство — и то не само откраднатото от Грейсън, — но никога не е имал сила и власт: бе заобиколен само от алчни слуги. Не съм толкова глупава, че да посегна на живота си, както направи Вилхелмина. Напротив: аз ще направя всичко възможно името Ротмиър да придобие нов блясък и значение. Но като че ли избързвам: все още не съм ви разказала за себе си. Делвин и мама бяха любовници и аз съм детето на любовта им.

Аз съм Ротмиър“

Тес примига изненадано. Елизабет? Негова половин сестра? О, Боже! Бебето! Тя бързо прегледа останалата част от писмото: подробности за сексуалните му насилия върху нея, мъченията, мъжете, на които я е подхвърлял — не искаше да чете повече.

— Тес?

Дан озадачено погледна писмото, после вдигна въпросително вежда.

— От Елизабет е. Не знам кога го е писала. Обяснява всичко — за диамантите, какво е правил Филип, всичко.

— Подаде му го, но той дори не го погледна.

— С това е приключено, любима. История.

Тес му се усмихна.

— И ние знаем как можем да променим нещата…

— Да, слава богу — той я целуна нежно по устните.

— Обичам те, Тес.

— И аз — въздъхна тихичко тя под устните му. — Искаш ли да се върнем в каютата?

— Тия младоженци! — изсумтя Рамзи с ръце на перилата. Погледна ги с идеята да ги смути с шеговито гневен поглед, но стреснато се изправи, впил поглед някъде зад тях. — Света Дева Марийо! Какво е това, по дяволите?

Тес бързо се завъртя.

— О, Господи! Не!…

— Капитане, отново онази странна стена! — изкрещя някой от моряците и в гласа му се долавяше страх.

Черната стена се движеше, разгъваше се, източените пипала от гъста мъгла сякаш се протягаха към тях над водната повърхност.

Дан прегърна Тес през кръста и я притисна силно до себе си.

— Всички на борда! Трябва да й избягаме!

Моряците се спуснаха с бясна скорост да вдигат платната и настройват рангоутите.

Рамзи погледна Тес. Тя стискаше ръката на Дан, върховете на пръстите й бяха побелели, а очите й — широко разтворени, изпълнени с ужас. Никога не я бе виждал така ужасена. „И Дан — помисли си Рамзи, — направо е като луд“.

Дан даваше заповеди, но ръцете му нито за миг не се пуснаха от жена му.

— Защо се страхуваш от този… призрак, момиче? — запита Рам. Той се изкачи по бушприта, опитвайки се напразно да разбере що за чудо е тази странна стена и незасегнат от всеобщата паника на „Магьосницата“. — Знаеш ли какво е това?

Тя погледна несигурно към съпруга си.

— Кажи му, обич моя — подтикна я Дан, вслушан в скърцането на такелажа все още с надеждата, че фрегатата може да избяга от стената.

— Това е проход, Рамзи, врата към бъдещето… — веждата му се вдигна едва забележимо. — Не знам точно закъде… но това е пролука във времето. — Тес се вторачи гневно в тъмната завеса, която безшумно се носеше към тях.

Погледът на Рамзи затанцува между стената, Тес и Дан, от изражението му бе ясно, че напрегнато обмисля казаното. Бъдещето? Дан срещна скептичния му поглед и кимна кратко. В очите му Рамзи зърна агонията на душата му.

— Тя идва към нас, капитане! — изкрещя изпаднал в паника моряк.

— Амбразурите към подветрената страна! — извика Дан. — Сега! — Отмести бързо Тес от пътя на моряците и от грота.

— Тя ни следва! — изкрещя боцманът.

Тес простена, вече чувстваше силата на притеглянето, гадеше й се, усещаше необяснима тежест в ръцете и краката си.

— О, Дан! Тя ме иска обратно! Не желая — моля те! — притисна се към съпруга си в жестока борба със силата, която я теглеше от ръцете му. „Не! — молеше се отчаяно тя. — Щастлива съм тук!“ — Не й позволявай да ме вземе от тебе, Дан, моля те — по бузите й се стичаха сълзи.

— Никога, любов моя. — Дан я притисна още по-силно към себе си и бързо уви въже около свободната си ръка с трескава молитва да успее да ги задържи заедно. — Ако си тръгнеш, идвам с тебе.

Рамзи се взря в тъмната стена, която като че ли стигаше до безкрайността. Бъдещето? Обърна глава и се вгледа напрегнато в Тес, опитвайки се да разчете нещо повече зад ужасеното й лице. От момента на срещата им знаеше, че е някак различна — енергична, интелигентна, необяснимо находчива: дори в сравнение с един мъж! В главата му се завъртя всичко свързано с нея, което можеше да си спомни. Начинът й на изразяване, маниерите й, способността й да разчита кодове, да мисли стратегически: списъкът се оказа безкраен. Погледна стената. Възможно ли е? Да се пристъпи в друго време?

Върна погледа си на Тес и рязкото движение внезапно създаде у него чувство на лекота и опиянение. После го обхванаха странни усещания, кожата му настръхна, сякаш груби пръсти се вкопчиха в него и го затеглиха…

„Това е покана — проблесна в главата му и той се хвана за въжетата. — Не, настоятелно изискване.“

— Дълго е било пътуването ти към любимия, Тес — каза той с пребледняло лице от внезапното гадене, което го обзе. — Може би и аз трябва да направя същото, за да открия моята любима: ако я има някъде…

Тес разшири очи, когато той им изкозирува шеговито и скочи във водата.

— Рамзи! Неее! — извика тя.

Рамзи се показа на повърхността и силните му ръце запориха водата към черната завеса.

— Рамзиии! — викът й завърши с писък, продраното й гърло силно я заболя.

— По дяволите, О’Кийф! Върни се! — извика Дан над перилата.

— Направи нещо! Трябва да го спрем! — пръстите й дърпаха отчаяно ризата на Дан. — Той ще загине там!

Дан заповяда да хвърлят въже и да спуснат лодка.

Морето внезапно се развълнува, високи вълни се понесоха към фрегатата, разбиваха се в корпуса й, повдигаха я като коркова тапа на гребените си.

Рамзи плуваше.

Ужасена, все още в клещите на странната енергия, която продължаваше да я тегли, Тес се пусна от перилата и отново задърпа Дан.

— Дан, моля те!

Той хвана раменете й, накара я да преодолее поне отчасти паниката си и да погледне реално на нещата.

— Той се отдалечи много, Тес. Виж го: той иска да отиде там.

Тя не погледна.

Близо до завесата Рамзи се обърна, за да им махне за сбогом, с широка, развълнувана усмивка. Внезапно пипала от странна мъгла се обвиха около него, повдигнаха го от водата и го всмукаха в чернотата. В следващия миг и той, и стената изчезнаха, морето се успокои, водите му отново станаха наситено сини.

Рамзи О’Кийф бе изчезнал.

Сред гробовното мълчание на екипажа Тес зарови глава в гърдите на Дан и се разрида.

— О, Господи, той не знае какво направи… Няма да остане жив…

— Ти остана — той нежно я галеше по гърба с поглед, впит в мястото, където за последен път видя най-близкия си приятел. Исусе! Ако не бе видял станалото с очите си, никога не би повярвал и дори нямаше да си представи, че подобно нещо е възможно!

Тя повдигна глава.

— Но аз се върнах във времето! Възможно е той да е попаднал в бъдещето! Всъщност никой никога няма да узнае къде точно ще се озове Рам.

— Не подценявай Рамзи, скъпа — каза той тихо. — Той не е глупав. И може би…

— Ще открие любовта? Любимата си? — дразнеше се, че Дан приема така леко изчезването на Рамзи.

Той ласкаво отмести къдрица от бузата й и я затъкна зад ухото.

— Започнах да вярвам, че в нашата вселена всичко е възможно.

Тя се усмихна: нейното присъствие бе доказателство за това.

Отпусна буза на гърдите му и притрепери, когато погледът й обхвана успокоения син океан. Да, той искаше да си тръгне от тук, и Тес не можеше да го съди: той обичаше рисковете. „О, Рамзи — помисли си тя с усмивка. — Какви изненади само те очакват!“

Дан я притисна още по-силно към тялото си и неволно кимна с дълбоко уважение към морето. Тес бе негова — завинаги. Вече нямаше възможност да му бъде отнета някога — благодарение на капитана на „Тритон“.