Ейми Фетцър
Тес (8)

Глава 8

Дан стоеше отвън пред вратата на каютата си, вдигнал юмрук и готов да почука върху нея. Но защо се колебаеше? Може би знаеше, че нямаше да бъде посрещнат любезно, когато влезеше. С вътрешния си взор той виждаше гнева й, грозните думи, които хвърли в лицето му по време на наказанието на мистър Потс. Отвратителен, болен, варварин — копеле. Те се забиха като нож в сърцето му.

Всъщност той се опитваше да защити нея, стремеше се да утвърди нейното достойнство в очите на екипажа си. Само че лейди Ренфрю, изглежда, притежаваше способността да го нарани единствено с погледа на сивите си очи. Проклятие, какво бе нещото в тази жена, което го лишаваше от логична мисъл? Той свали ръка и си тръгна, решил, че трябва да размисли малко по въпроса.

* * *

Дънкан почука леко; като не получи отговор, той открехна вратата и надникна вътре. Раменете му се свиха, когато видя дамата да седи на перваза на прозореца и да се взира в океана. Не бе напускала това място от сутринта. „Горкото момиче“ — помисли си той, пристъпи вътре и тихо остави подноса с храната на масата.

— По-добре ще е да хапнете нещо, милейди — той говореше тихо, за да не я безпокои повече от необходимото. Отговорът й бе почти незабележимо кимване. — Ех, момиче — каза съчувствено той, като дойде по-близо. — Не трябва да приемаш всичко толкова навътре.

— Ти не разбираш, Дънкан. Това, което видях, противоречи на всичко, в което вярвам. А че капитанът може да направи такова нещо е направо…

— Не.

Тес се извърна към него.

— Какво искаш да кажеш? — попита остро тя. — Той нареди, нали?

Сърцето на Дънкан се сви при вида на потеклите по бузите й сълзи и разочарованието в очите й.

— Капитанът, мис… е, добре, той много се измъчва, че трябваше да нареди такова тежко наказание, но… — той вдигна ръка, за да предотврати въпросите й. — Трябваше да го направи. Независимо дали вие бяхте пострадала или не.

Той посочи мястото до нея и тя кимна, като прибра полите си, докато той сядаше. Въздъхна дълбоко, преди да заговори.

— Виждате ли, мис, след като мистър Потс си е позволил да хвърли тази кука, независимо от това дали вие бяхте на пътя й или не, той щеше да бъде наказан. Ако не беше наказан, екипажът нямаше да вярва на кап’тана, нямаше да се гордее нито с него, нито с кораба си. А когато той издаде такава заповед, тя се изпълнява леко или изобщо не се изпълнява.

„Нещо като порицание за неизпълнение на служебни задължения“ — съобрази тя.

— Но мистър Потс каза, че е направил това, защото е мислил, че аз ще навредя на капитана. Каква по-голяма лоялност може да иска Блакуел?

Той поклати глава.

— Това е една извоювана лоялност, но мога да ви кажа честно, че аз бих дал живота си за кап’тана, както и всеки друг на борда, а мога да изброя и повече от един случай, когато кап’танът е рискувал всичко, за да спаси дори и само един от нас — очите му искряха от гордост. — Да. Той е честен човек, момиче. По-честен от всеки друг кап’тан, при когото са служили повечето от тези мъже. Подобно лекомислие като това, в което се провини мистър Потс, може да стане причина за гибелта на всички нас. Чуй ме! — той вдигна пръст, за да подчертае това, което каза, но бързо го свали и почервеня целият. — „Морската Магьосница“ се нуждае от всеки чифт здрави ръце, които вършат работата си както трябва, защото без съмнение иначе ще загине.

Тес погледна Дънкан с празен поглед. „Просветли ме, шотландецо“ — помисли си мрачно тя.

— Дънкан, това не е истина. Това е игра, пиеса, а вие всички сте актьори. Предполагам, че това е забавно.

Старецът премигна, веждите му хвръкнаха високо към челото.

— Моля?

— Блакуел е просто отегчено малко богато момче с пари за трошене и време за губене, а вие всички сте участници в малката му измислица — гласът й бе равен, уморен.

Той стана рязко.

— Не знам откъде сте получили такива смешни сведения, но въпреки че кап’тан Блакуел е от богат род, той се намира в тези води с определена цел. А аз ви уверявам, лейди Ренфрю, че той не е нито отегчен, нито прахосник.

Тя реши да свърши дотук, защото бе ясно, че няма да получи признание за маскарада.

— И каква е тази цел?

Дънкан извърна лице.

— Не е моя работа да говоря за това — измърмори той, след което прекоси стаята до шкафа, измъкна оттам две малки стъкленици и бутилка, и без тя да го моли, се погрижи за белега на рамото й.

— Искам да видя мистър Потс.

— Кап’танът няма да разреши.

— Не ме е грижа какво ще разреши той.

— Кап’танът прегледа сам раните на момъка.

Тес погледна назад през рамо.

— Наистина ли го направи?

— Казвам ви, мис. Това го поболява също както и вас — той се спря, после добави: — Кап’танът сам се грижеше за теб, момиче, и заряза всичко друго по време на опасната ти треска.

В продължение на цяла минута Тес бе като зашеметена от вълнението, което тези думи предизвикаха у нея. Тя потърка челото си.

— Толкова съм объркана, Дънкан. Той бе толкова мил с мен, но да наблюдавам това му поведение — мисля, че всички вие отивате твърде далеч. Блакуел може да попадне в затвора за такова нещо.

— Не е много вероятно. Бъдете сигурна, че никой на борда не вярва да се стигне дотам — за миг настана тишина, преди той да каже тихо: — Той всъщност искаше да затвърди вашата репутация.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Чрез бой?

— Независимо дали ви харесва или не, лейди Ренфрю, тук кап’танът е законът.

Законът. Очевидно в тази игра имаше правила, които тя не познаваше, но те нямаха търпение да я приобщят към нея. Тес си припомни признанието на боцмана. Знаеше какво наказание го очаква, когато хвърли куката, а след това призна вината си. Исусе, какво още бяха готови да направят заради това приключение?

— Как е Потс? — тя не можеше да не съчувства на такава объркана душа.

— На смяна е.

— Какво? Не говорите сериозно, нали? Той бе толкова изранен — тя започна да става, но той нежно я спря.

— Смята се за щастливец, защото получи само два удара от определените десет — той направи пауза. — Ти ще бъдеш почитана заради намесата си, момиче.

— Маста действа много добре — тя изсъска, когато той намаза раната й с някакъв щипещ крем. — Защо всички мислят, че съм вещица, Дънкан? — трябваше да разбере мисленето им, ако съществуваше такова, за да се справи с положението.

Той сви рамене.

— Разказват се приказки за дявола, за сирени от дълбините, които примамват моряците към смъртта им, а всичко, което знаят за вас, е, че дойдохте от морето.

„Така — помисли си тя леко изненадана, — Блакуел е запазил за себе си това, което знаеше.“

— И защото мислят, че мога да говоря с делфина?

— Да — той приключи с обработката на раната й и отстъпи назад.

Тес се обърна цялата към него с ръце в скута си.

— Не мога, вие знаете това. Делфинът просто ми отговори. Той може да общува с хората, по свой собствен начин… — „Защо ли обяснявам всичко това?“ Дънкан сигурно знаеше повече от нея за морските твари. Господи, бе започнала да мисли като тях!

Дънкан забеляза нарастващата й възбуда и каза:

— Делфинът носи късмет, ако следва кораба.

— А жена на борда е проклятие! — чу се откъм вратата.

Те и двамата се извърнаха и видяха как капитанът влезе и хвърли няколко карти на масата. Изражението му показваше, че й е сърдит.

— Тогава оставете ме на брега.

— Ако беше възможно — забеляза Дан замислено, след което рязко махна с ръка към Дънкан.

Старецът й отправи съчувствен поглед и се насочи към капитана. Те си размениха няколко думи, след това Дънкан тръгна към вратата, като хвърляше неуверени погледи към двамата, преди да ги остави сами.

Тес се чувстваше малко виновна. Много малко. Тя се бе намесила в корабните дела, нарекла го бе как ли не пред екипажа му и бе ясно, че присъствието й не бе повече желано. „Не че някога е било“ — помисли си тя, като стана бавно от мястото си. Но защо това толкова я нараняваше? Защото това бе тяхното парти и тя бе неканена гостенка, или дори вещица. Но това не променяше чувствата й към боя с камшик. Погледът й пробяга по пода и по ботушите му, и се вдигна, за да срещне опасните му очи. Тялото му бе сковано, един мускул бясно потрепваше на челюстта му.

— Рамото ви? — това прозвуча като заповед.

— Добре е.

— Добре. Беше изключително глупава постъпка от ваша страна да се навирате в тази ситуация.

Гневът й нарасна.

— Виж, Блакуел, съжалявам, че се намесих в забавата ви, но…

— Забава! Мислиш, че аз съм тук на някаква проклета почивка! — внезапният му остър смях я накара да се свие от болка. — Жено, ти решително си най-обърканото създание, което някога съм срещал. Някой иска да те убие, а ти го защитаваш, подлагаш се на удари с камшик заради него! Всяка друга жена би поискала той да бъде задържан и разпънат на кръст!

— Това е отвратително!

— Е, добре, поне представите ти за мен са останали непокътнати — беше хаплив, надсмиваше й се.

— Защо плавате към Западна Индия?

Нещо проблесна в бледите му очи.

— Това, мадам, не ви засяга.

От тона му я заболя. Тес прекоси стаята; имаше намерение да излезе на палубата, но не бе стигнала и до вратата, когато той я сграбчи за ръката.

— Къде, ако можете да ми отговорите, мислите, че отивате?

— Да глътна малко свеж въздух. Тук вътре става забележимо по-студено.

— Забранявам.

— Кажи го пак, Блакуел — тя се опита да освободи пръстите си от хватката му.

— Ще рискуваш живота си заради няколко глътки въздух?

— Наречи ме неразумна, ако искаш.

— По дяволите, жено! — той разтърси ръката й. — Тази сутрин нищо ли не ти доказа?

Тя се вкамени.

— Да, Блакуел, със сигурност ми доказа.

Дан гледаше лицето й. Тя не му вярваше. Може би го мразеше, страхуваше се той. Той страшно се бе ядосал заради случката на палубата и имаше твърдото намерение да не обръща внимание на жената и на въздействието, което тя имаше върху него. Просто не можеше да й позволи така да подкопава авторитета му, независимо от това как се чувстваше тя. Но по време на изкусителното й присъствие на кораба, от чувствата му се бе забъркала хубава каша. Той си мислеше, че ги е овладял достатъчно, преди да влезе в каютата, но след първия поглед върху унилия израз на лицето й се почувства засрамен. Не би трябвало, но беше. Усещането, че е паднал толкова ниско в очите й, нито му харесваше, нито пък можеше да приеме като нещо нормално.

Тя бе тъжно пречупено цвете, напомни си той. В крайна сметка тя вярваше, че живее в двадесети век! А дали наистина не говореше с делфина? Дали заради това семейството й не я бе хвърлило в морето? Въображението на дамата бе невероятно. А действията й? Да се покатери на бушприта!

— За какво мислите, Блакуел? — прошепна тя тихо, като че ли проникваше в мислите му. Изразът на лицето му й бе разкрил толкова много за тези няколко секунди.

— Любопитен съм защо бяхте толкова засегната от думите „улично хлапе“?

Очите й се стесниха до същински цепнатини.

— Това, капитан Блакуел, изобщо не е ваша работа.

— Ругаете като продавачка на риба.

— Вие също.

— Аз съм мъж.

Веждите й се събраха.

— Двойни стандарти, колко уникално.

— Не, смея да твърдя, че сте много по-добра от мен в това отношение.

— Остави ме, Блакуел.

Внезапно той я притегли в ръцете си, погледът му се плъзна за малко по лицето й, преди устните му да се впият в нейните. Тя се бореше с него, блъскаше по гърдите, главата й се тресеше от едната на другата страна. В отговор той зарови ръка в косата й и я придърпа плътно до себе си, докато задълбочаваше целувката си до умопомрачение, разтваряше устата й и пъхаше езика си вътре. Тя стенеше, малките й юмручета удряха по ръцете и раменете му, докато се опитваше да се бори с топлата вълна, която заливаше тялото й. Той засмука езика й и дори през тежките пластове дрехи Тес усети възбудата му, внезапната му нужда от нея. От нея! Той не преставаше, големите му ръце мачкаха настойчиво стройното й тяло, подчиняваха я на себе си, докато тя престана да се бори. Тогава внезапно той отслаби натиска си; галеше я по гърба, леко ближеше устните й, а след това я целуваше с изключителна нежност, като че ли се извиняваше за бруталността си.

— Пусни ме.

— Не, още не — промърмори той, силните му ръце я погълнаха отново в прегръдката си, докато впиваше устните си в нейните.

— Дяволите да те вземат, Блакуел — промърмори тя, останала без дъх, когато устните му преминаха през бузата до чувствителното място под ухото й.

— Да, да ме вземат, но не мога — промърмори той с дрезгав глас. — Не мога.

Той я гризна и силно я притисна до себе си; пълните й гърди се размачкваха апетитно по коравата стена на мускулите му. Тя наклони назад глава и устните му се насочиха към меката изпъкналост над гърдите й, а езикът му ги следваше над бялата им мекота. Той чу въздишката й, когато пръстите й се плъзнаха по косата на тила му; Дан почувства, че би могъл да умре заради възхитителното удоволствие от допира й.

Тес нежно поглаждаше възлестите мускули на врата му, като се удивляваше как гневът й толкова бързо се разтопи и тя позволи да бъде погълната от бурята емоции, която бушуваше в нея. „Дънкан сигурно е прав — мислеше си тя — Капитанът е бил принуден да направи това.“ Вярно, можеше да бъде убита, но чак пък толкова жестоко наказание? Но измислица ли бе всичко това? Не, белегът на рамото й го опровергаваше. Все пак сега, заради начина, по който я галеше, тя не би могла да си представи, че той е жесток човек. Как можеше да бъде толкова топъл и студен, да се тревожи за ожулените й лакти в един миг и да заповяда бой с камшик в следващия? Би ли могла да му прости тази обладана от дявола негова половина и да поведе нежния мъж отново към действителността — човекът, който на два пъти й бе спасил живота? И защо да не си затвори очите пред една грешка, един пропуск в сценария на това пътешествие? Нищо не бе наред с това място, с този човек и това, което той правеше с нея, но все пак по някакъв начин Тес чувстваше, че Дан Блакуел е спечелил не само тази битка.

Той се изправи, искаше да го погледне в очите. Катраненочерните мигли се вдигнаха и Дан видя вълнението, изписано в погледа й. Той прекара кокалестия си пръст по бузата й, като отхвърли един паднал кичур зад ухото й.

— Не се тревожи, малката.

Видя как в гълъбовосивите й очи се събира влага. Ръката й се протегна към меките гарвановочерни къдрици на тила му, тя го притегли по-близо до себе си.

— Целуни ме пак, Блакуел — гласът й трепереше, нежната й молба звучеше отчаяно.

Неспособен да устои на собственото си желание, той впи топлите си устни в нейните и Тес се облегна на него, като позволи на чувствеността да заглуши нещастието й. „Прости му“ — нашепваше един вътрешен глас. Буца заседна на гърлото й, докато той целуваше устните й, и тя се потопи в страстта, която не подозираше, че притежава.

Никой от двамата не чу как вратата се отвори.

Гелън Торп стоеше на прага и наблюдаваше страстната им прегръдка, като завиждаше на капитана за красотата, която държеше в ръцете си. Той се усмихна в себе си. Само преди няколко минути мъжът бе толкова бесен, че можеше да дъвче гвоздеи. „Сигурно това е нов начин да достигнеш върха“ — помисли си той безочливо и се изкашля, когато вторият помощник застана зад него.

Главата на Тес се дръпна назад, погледът й се втренчи над рамото на Дан в скупчилите се на прага мъже.

— Не се срамувай, сладка моя — прошепна той, почувствал веднага желанието й да се скрие.

— Няма — излъга нежно тя, като се опитваше да се отстрани от него. — Моля ви, пуснете ме, капитане.

Той го направи, а тя се почувства малка, объркана, изчерви се и не можеше да разбере нищо. Това бе само целувка, е, добре, повече от обикновена целувка, но… „Хубава работа, какво става с мен?“ — измъчваше се тя.

— Влезте, джентълмени — каза Дан, като се мръщеше на напрегнатото й изражение. Само очите му се движеха. — И след като бяхте достатъчно груб да не предупредите за себе си, мистър Торп, няма да ви представям както се полага — поне засега.

Тес вдигна глава при този леден глас и видя как първият помощник се изчерви, а след това загледа ботушите си.

Дан знаеше, че тя ще си отиде. Той протегна ръка към нея, но тя вече бе тръгнала към вратата, розовите й поли се развяваха на прага.

— Извинявам се, сър.

Погледът на Дан се заби в Торп.

— Ще се извините, но на дамата. По-късно — като хвърли последен поглед към вратата, той разви една карта върху дългата маса и опря длани в ъглите й. Студените му зелени очи измериха поред всеки от офицерите. — Сега, джентълмени, в течение на няколко часа той трябва да се приближи достатъчно, за да видим флага му.

— Тъй вярно, сър — казаха те в един глас, изгарящи от нетърпение да влязат в бой.