Ейми Фетцър
Тес (6)

Глава 6

Дан изруга тихо и прекара пръсти през черната си като безлунна нощ коса.

— Сигурно грешиш, Дънкан.

— Не, сър.

— Как е възможно това? — изсъска той с нисък глас. — Да извърши такава жестокост срещу толкова весело и красиво създание — Дан се извърна и загледа прилива.

— Съжалявам, сър, но това трябва да е причината — Дънкан също изпитваше гняв заради неправдата. — Ренфрю е благородна фамилия. Има дори едно графство със същото име.

Дан въздъхна дълбоко, докато гледаше звездите.

— Но да я хвърли в океана по време на буря?

— Благородниците и богаташите го правят — той затътри босите си стъпала по гладките дъски, като хвърли поглед към спящите мъже, изтегнали се на палубата. — Вижте, сър… хм, понякога, ако роднина… хм, бъде поразен в главата, те… — престана да говори, когато капитанът скръцна със зъби; студена ярост изкривяваше чертите на лицето му.

— Да те вземат дяволите, Макпийт! — изръмжа тихо той. — Да те вземат дяволите!

Дънкан повдигна леко брадичка, светлите му очи се присвиха.

— Аз съм доста привързан към момичето, капитан Блакуел. И няма да я опетня или разстроя дори и за миг.

Те се изгледаха един друг; тежко мълчание, изпълнено с яд, настана между тях. След това, подобно на лека хладна вълна, напрежението в Дан се стопи.

— Знам — кимна той, след което се хвана за перилата и наведе глава. — Прости ми за избухването, Дънкан — промърмори той, все още с лице към палубата.

Дънкан не отвърна нищо и Дан вдигна глава, с поглед, отправен към него.

Дънкан се хилеше.

— Необикновено създание, нали, сър?

Устните на Дан се свиха, когато си спомни въздействието на целувката й.

— Да, наистина.

— Мис Кабреа не…

— Не — отсече рязко Дан, като се изправи. — Не може да се сравнява с нея. Лейди Ренфрю не е нито слаба, нито склонна към сълзи — устните му се изкривиха в погнуса. — Нито пък към драматични припадъци само за да привлече вниманието към себе си.

— Да, дамата кара кръвта ти да кипне, момко.

Дан отправи поглед към засмения си прислужник.

— Отивай да си лягаш, старче. Уморен съм от непрекъснатото ти бърборене.

Ухилен до уши, Дънкан пъргаво отдаде чест, обърна се и заситни към койката си, а тихият му сърдечен смях се носеше дълго след него.

* * *

Тес се надигна от леглото и протегна мускулите си. Трябваше да се раздвижи. Тя се измъкна от тежката роба и нахлузи една изключително широка риза, преметната на облегалката на стола. Ухание изпълни ноздрите й, докато я закопчаваше. Неговото — ухание на вятър, слънце и… мъж. Тя се усмихна при спомена за това как я бе целувал, как се бе почувствала тя самата: топла, секси… и жадна за още. Хубаво, реши тя. Много хубаво.

Тес не си спомняше да е била близка с мъже. С изключение на баща й. Спортът й отнемаше много време до травмата, а след това бе станала треньор. Единственото й приключение бе цяло нещастие. Преди да се спусне от леглото, тя се протегна с лице на тила, след което се провеси надолу и опря дланите си на пода. Господи, какво усещане! Тя се изправи, протегна крак към ръба на писалището и започна балетните си упражнения.

Дан влезе в каютата и замръзна на място. Очите му лакомо попиваха добре оформените прасци, които се показваха под ризата му. Тя приличаше на лебед, стегната и грациозна, с изправен гръб и закръглени форми. По дяволите, тази дреха никога не бе изглеждала толкова примамлива! Той чу гласове в коридора и влезе вътре, като затвори внимателно вратата зад себе си.

Тес трепна от шума и хвърли поглед през рамо.

— Никога ли не чукате?

Той отвърна грубо:

— Не го смятам за необходимо, като се има предвид, че това е моята стая — след което отиде до високия тесен скрин, като се наслаждаваше на великолепните й крака.

— Вашата каюта? — простена тя, като свали крака си. — З-защо не ми казахте това? — тя се скри зад креслото до писалището, внезапно осъзнала, че е гола под тънката риза. — Мислех, че това е пътническа кабина.

Той я погледна, докато ровеше из гардероба си; тъмните зърна на гърдите й, напъпили под ризата му, привлякоха за миг погледа му.

— Това не е един от вашите 400-футови кораби — забеляза той, след което си избра друга риза.

— Много забавно, Блакуел — тя се стрелна покрай него, грабна робата, нахлузи я и я завърза здраво. — Ще се преместя в друга стая.

— Каюта — поправи я той. — Други няма — като метна ризата на гърба си, той се обърна към нея. Тя бе почти до вратата. — И ако пристъпите дори и крачка извън тази каюта, лейди Ренфрю, то аз самият ще ви върна вътре насила.

Тес се извъртя.

— Лейди Ренфрю? Не го ли даваш малко тежко, капитане?

— Вие сте шотландка, нали? — той затаи дъх.

Сивите й очи се присвиха.

— Да — „Донякъде“ — помисли си тя. — Как разбрахте това?

Той пренебрегна въпроса й, погледът му бе прикован в нея.

— Елате тук, лейди Ренфрю.

Тес се стегна.

— По никакъв начин, Блакуел — за кого все пак се мислеше той?

„Упорито малко момиче“ — помисли си той, като се мъчеше да остане външно безстрастен.

— Тогава — махна с ръка той — се махайте — тя се обърна към вратата. — Сто и осемдесет здрави моряци, които не са били близо до жена от месеци, без съмнение ще видят в изкусителната ви премяна своя голям шанс.

Раменете й се свиха.

— Някой казвал ли ви е изобщо, че можете да бъдете истински мръсник?

— Моля? — след това, като се досети какво искаше да каже тя, започна тихо да се смее.

Тя се обърна към него с ръце на хълбоците.

— Ако това е вашата каюта, къде спяхте досега?

Дан скръсти ръце на гърдите си, дрехите върху него изпукаха.

— Това не ви засяга.

Засягаше я.

— Къде?

— Лейди Ренфрю! — предупреди я той.

Нещо се пречупи в нея.

— Тес, да те вземат дяволите. Просто Тес. Никаква мисис, нито мадам, нито лейди, нищо! Не ме прави на по-важна, отколкото съм! — тя се обърна рязко, опря челото си на вратата, ядосана от чувството за загуба на контрол — толкова бързо. Импровизирай с това, което имаш, за да оцелееш; съобразявай се с обичаите, с обстановката; преодолявай всяко препятствие, едно след друго. Върховна заповед.

Тес се изправи, като се срамуваше от сълзите, появили се в очите й.

Дан я гледаше с обезсърчен вид. „Защо ли искаше да отрече произхода си?“ — чудеше се той, докато стоеше зад нея. Вдигна ръце и я хвана за раменете; внезапно закопня да я прегърне и да й предложи утеха за тайните й грижи. Но той ги отпусна, когато усети как гърбът й се стегна. Пръстите му се свиха в юмруци; бореше се с желанието да я докосне.

— Не сте ли добре? — тя чу гласа му близо до ухото си; дрезгавият му тембър я успокояваше.

— Не, добре съм. Или поне ще бъда, когато намеря какво да облека.

— Дънкан ще ти донесе веднага подходящи дрехи.

— Благодаря ти. Започвам да полудявам тук вътре. Нуждая се от свеж въздух и… свобода.

— Обещай, че никога няма да напускаш тази каюта без мен — той трябваше да се грижи и за нейната сигурност.

— Затворничка ли съм?

— Не, разбира се.

Тя се обърна.

— Защо тогава?

Той стоеше наблизо. Толкова близо, че тя можеше да види мъничките бръчки в ъгълчетата на очите му, всяка от невероятно гъстите му мигли и сянката, която хвърляха. Една капка пот бавно се стичаше от основата на шията към гърдите му, за да изчезне под дълбокото жабо на дантелената му риза. Тя внезапно пожела да последва капчицата по пътя й. Смешно.

— Това, което казах, е истина, лейди Ренфрю — той се усмихна при киселата й физиономия. — Хората ми са в морето от месеци. На последното пристанище им забраниха да слязат на брега…

— Добре, добре — тя вдигна ръка. — Схващам картинката — сто и осемдесет изпечени, закоравели разбойници.

— Дънкан ще ти донесе вода за къпане, ако желаеш.

— Защо, да не би да мириша?

Той премигна и се дръпна назад.

— Моля за извинение, милейди. Нямах намерение да намеквам…

Очите й се закръглиха.

— И таз добра, Блакуел, ти изобщо отпускаш ли някога? Направи нещо просто ей така!

Нещо проблесна в студените му очи, като ги накара да изглеждат почти бели. Страшно бе да се гледа в тях.

— Не, вече не.

Той я отстрани с рязко движение на тялото си, отвори вратата и излезе.

Тес я затвори леко след него. Този мъж бе наранен и разгневен — и го криеше.

* * *

„Точно като че ли се присъединяваш към театрална трупа — каза си тя, докато гледаше невероятната редица дрехи, внимателно положени върху леглото. — Импровизацията и приспособяването са максимално улеснени.“

Старомодна рокля, корсет, чорапи, цели ярдове фусти. Тес нямаше и бегла представа как да ги навлече и да ги носи без помощта на жена. Добре, все пак трябваше да е по-лесно, отколкото да измие тръпчивия сапун от косата си в тясната седяща вана с една кана хладка вода. Но тя бе единствената жена на борда на кораб с повече от сто и осемдесет мъже. А искаше да види и кораба — репродукция, както бе решила по-рано, нещо подобно на тези, които Морската Академия използваше за обучение на курсантите. И Ричмънд. Дънкан каза, че делфинът не се е отделял от носа на кораба, откакто тя бе спасена.

„Ще има проби и грешки“ — предположи тя, докато изучаваше асортимента от копринени и дантелени дипли, и след това нахлузи една долна риза. Със сигурност бе ужасно облекло за този климат, помисли си тя, като остави настрана корсета и навлече прозрачните старомодни гащи, а след това си сложи копринените фусти. Чувстваше се странно в тези дрехи, деликатна и женствена, и това бе ново усещане за нея, която бе прекарала значителна част от живота си в трика и фланелки. Като се тръшна на леглото, тя започна да обува един чорап. Бяха тежки в сравнение с чорапогащник, бяха съшити и едва достигаха до бедрата й. Жартиерите не бяха нищо друго, освен ленти с дантела и фльонги. Секси. Тя облече роклята и пъхна ръцете си в ръкавите. Бе тежка и набрана на гърба; цели ярдове плат бяха похабени за това. Тес погледна предмета върху сандъка и разбра, че това е обръч за придържане на тъканта, като този на Скарлет О’Хара. По никакъв начин не възнамеряваше да влезе в това нещо. Дори и за едно действие. „Освен това — помисли си тя, докато нахлузваше меките детски чехли — роклята и така едва докосва пода.“

Тес се задъхваше и се потеше от усилието да прикрепи първите няколко куки на гърба. Въздъхна и изплю кичур коса от устата си. „Какво ли не бих дала за тениска и къси панталони — помисли си тя. След това видя отражението си в огледалото и застина. — Тази рокля изглежда така, като че ли принадлежи на Глинда, добрата вълшебница на Севера“ — помисли си тя, като се ухили, а погледът й поглъщаше твърдия муселин в наситен розов цвят, украсен с бледи сребристосиви дантелени ивици. Полите й се разтваряха отпред, за да покажат украсените с розови панделки гащи под тях, а талията й се събираше отпред и отзад. Твърда надиплена дантела обкръжаваше шията й и се спускаше надолу. Тя издърпа тъканта, като се опитваше да покрие цепката.

„Изглеждам така, като че ли се предлагам на търг — отсъди тя кисело, като въздъхна при вида на толкова много разголена плът. — Това или нищо“ — разсъди тя, като дръпна набрания в лакътя ръкав. Мекият дантелен маншет се вееше надолу като дълга, широка фуния.

Докато се въртеше и обръщаше пред огледалото, на Тес внезапно й се прииска да изиграе на капитан Блакуел един малък фарс. Тя сви рамене, докато гледаше великолепните панделки и карфици с перли. Защо пък не? След това взе четката и гребена, оставени за нея. Вплете розова панделка в косата си и бързо я сплете на френска плитка. Годините, в които приготвяше дългата си коса за състезания, сега си казваха думата. Тес позволи на плитката да пада свободно по рамото й до кръста и стегна края й с тънка сребърна нишка. Карфиците с перла отгоре бяха излишни, реши тя, и дори нещо повече. Роклята все още бе отворена отзад и тя се чудеше как една жена успява да се облече бързо, ако трябва да прави това всеки път.

Дан отвори вратата и се усмихна, като я видя да се сражава с дрехата.

— Имате малко затруднение, милейди?

Тес изскимтя и вдигна роклята, докато се обръщаше.

Блесналият в очите й гняв внезапно го накара да осъзнае нещо. Не си бе дал труд да почука.

— Моля ви, простете старите ми навици. Съвсем не исках да ви стресна — нещо подобно на усмивка играеше по устните му.

— О, да, но го направихте — отговори тя, докато се опитваше да закопчае дрехата.

Дан пристъпи зад нея и отстрани ръцете й.

— Може ли?

— Да, ако обичате — скръцна тя със зъби през рамо, като усещаше, че той й се надсмива.

Дан откопча няколко куки.

— Какво правите? — попита тя, като се дръпна настрани. — Аз искам да остане на мен, Блакуел, а не да пада!

Той я грабна за ръката, обърна я с гръб към огледалото и след това я накара да погледне в него.

— О, съжалявам за това — измърмори тя, а бузите й порозовяха, когато видя нескопосаната работа, която бе свършила. Тя примирено се обърна с лице към огледалото.

Погледът на Дан се спря за миг на платнения корсет и обръчите, захвърлени върху сандъка. Той се удиви на тънката й талия, обвита във фина батиста, която не се нуждаеше от пристягане, за да се закрепи на кръста й. Повечето жени носеха тези стягащи дрехи, за да прикрият отпуснатите си фигури, но тази жена, макар и стройна, бе добре развита, кожата й бе като стегнат калъф върху мускулите й. Мускули! Тази гледка бе странна като самата дама. Той погледна към образа й в огледалото. Направо спираше дъха. Млечнобяла кожа и тези черни очи и коса. Контрастът бе очароващ и той изпита внезапен импулс да я покрие със скъпоценности и коприна — и себе си също. Еротични представи нахлуха в мозъка му: топла влажна кожа, нежни пръсти по тялото му, тези добре оформени крака, обвити около хълбоците му, притеглящи го по-дълбоко навътре… Ръцете му започнаха да треперят, докато закопчаваше куките, пръстите му докосваха гладката й кожа.

Погледът на Тес се стрелна към огледалото и срещна там неговия. Невинното докосване накара кожата на раменете и врата й да настръхне. Усещаше ароматния дъх на одеколона му, чувстваше горещия му дъх върху голото си рамо. Сърцето й заби бавно, всеки негов удар вибрираше в гърлото й. Преглътна. Господи, той бе хубав. Имаше нещо необикновено в капитан Блакуел, не просто това, че бе ексцентрик, а като мъж. Приличаше на затворена в клетка пантера, така както бе застанал зад нея. Черна, хищна, очакваща да бъде пусната на свобода. „За да върши какво?“ — чудеше се тя.

Една мисъл внезапно възникна в нея.

— Женен ли сте, капитан Блакуел?

— Не — отговорът бе кратък и не предразполагаше към повече въпроси.

Тес пренебрегна това.

— Как така?

— Бих могъл да ви попитам същото.

— Предполагам, че бихте могли.

Черните му вежди се повдигнаха и вътрешностите на Тес се преобърнаха от привлекателния му поглед.

— Омъжена ли сте, лейди Ренфрю? — Дан чувстваше как цялото му тяло се напряга.

— Не.

— Трудно ми е да повярвам, че нямате избраник, който да очаква с нетърпение завръщането ви.

Погледът й се заби в пода. Защо й трябваше да започва този разговор?

— Не, капитан Блакуел — гласът й се снижи до шепот. — Няма никой.

Като усети болката в гласа й, Дан пожела да си вземе думите обратно. Дънкан бе прав. Никой не бе искал тя да помрачава репутацията на семейството си с разстроения си разсъдък, но на капитана започна да му се повръща от това.

— Готов ли сте вече — промърмори троснато тя.

Той отстъпи назад.

— Да.

— Добре — без да го погледне, тя събра тежката пола. — Нека да погледна този кораб, с който вие дяволски се гордеете — тя не го изчака и тръгна към вратата.

Той се озова там в същия миг и сграбчи бравата.

— „Морската Магьосница“ очаква посещението ви, милейди — той открехна леко вратата.

Тес се насили да срещне погледа му. Усмивката му бе лека, някак си съчувствена, и внезапно тегнещото в душата й напрежение изчезна.

— Трябва да ви кажа, че искам голяма обиколка — тя се усмихна най-после.

— Вие, лейди Ренфрю, можете да имате всичко, което пожелаете.

Погледът й се спря върху изсечената му като с длето уста и тя несъзнателно облиза устните си.

— Внимавай, Блакуел. Може да съжаляваш за тези думи.

Ментовозелените му очи се плъзнаха бавно по голите й рамене, излекувани, гладки и златисти, след това по цъфтящата пълнота на гърдите й, преди да срещнат погледа на преследващите го, меки като дим, очи.

— Не, лейди Вещице — промърмори той дрезгаво, — аз искрено се съмнявам в това.

Тес се опитваше да запази остатъците от самообладанието си, когато той отвори вратата с тласък и я предупреди да внимава, когато стъпи върху високия праг. „Играя си с огъня — помисли си тя объркана — марш, марш оттук!“ Коридорът бе влажен, тесен, полите й заемаха по-голямата част от пространството. Близостта на топлото му тяло, изглежда, продължаваше да й въздейства и тя сграбчи ръката му, когато корабът се заклати.

Той погледна напред с ръка на кръста й; тялото й бе леко притиснато до неговото, ухаещо и отстъпчиво. Дан не мислеше, че в живота му е имало друг момент, в който жена е му въздействала толкова силно като тази.

— Оттук.

Той посочи към коридора и Тес го изпревари; краката й леко се приспособяваха към клатенето на кораба. Той я настигна, предупреди я да си пази очите, след това отвори широката овална врата и й помогна да се качи на палубата.

Заля я ярка слънчева светлина. Тес затвори очи от блясъка, вдигна лице към небето и го потопи в топлите лъчи. Вдишваше дълбоко чистия солен въздух, пълнеше дробовете си отново и отново, като не съзнаваше каква дълбоко женствена гледка представляваше за Дан.

Лек вятър разпиляваше късите кичури с цвят на наситен мед, които обкръжаваха лицето й, а нежната й ръка се вдигаше, за да ги отметне обратно, при което по косата й проблясваха златни лъчи. Роклята й шумолеше примамливо, а погледът на Дан се местеше от лекото повдигане и спадане на пищната й гръд по тънката й шия до ведрите черти на лицето й. Омагьосващо. Превъплъщението на смелата, но облечена в дрипава роба жена в това примамливо създание изведнъж го порази. Странно усещане премина през него и той трябваше да се пребори с егоистичното желание да я отведе обратно до каютата си и да я заключи вътре. За себе си.

— Чудесно е да си навън. Благодаря ти — прошепна тя щастлива.

Преди още да отвори очи, Тес се приготви за първия си поглед върху военен кораб от осемнадесети век. Бе изпълнена със страхопочитание.

Той бе масивен.

Пред погледа й се разкри сцена на оживена дейност. Почти стотина съблечени до кръста мъже, различни по цвят и ръст, се бяха пръснали по палубата и наплитаха въжета, шиеха платна, лъскаха, поправяха такелажа, някои дори вадеха мрежи от водата, а яките им мускулести тела лъщяха от пот. Нито един от тези, които тя можеше да види, не носеше обувки. Повечето имаха дълги коси, прибрани отзад на опашка като тази на Блакуел, но независимо от цвета на телата им, малките опашки на хората от екипажа изглеждаха черни и лъскави. Намазани с катран? Да видим каква е тази работа. Вятърът смени посоката си и тя смръщи нос, когато до ноздрите й достигна неприятната миризма на немити тела. Хайде, стига! Това бе твърде много. „Да сте чували някога за сапун, момчета?“ — чудеше се тя, като извърна лице от миризмата. Те, изглежда, не забелязваха капитана си и нея. Докато той не заговори.

— Голямата обиколка, милейди?

Главите наоколо се повдигнаха и Тес не можеше да сбърка в блесналите им погледи отправената към нея омраза. Няколко дузини очи се присвиха, а някои рязко обърнаха глави при вида й. Други я зяпаха с отворена уста, оглеждаха я отгоре до долу и я караха да се чувства като някакво природно чудо. Един мъж изпусна парцала си и избяга, очевидно ужасен.

Дали толкова много наистина се възмущаваха от нахлуването й в тяхната малка игра? Но чак да се страхуват от нея?

Тес не забеляза свирепия поглед, който капитанът хвърли към екипажа си.

— Лейди Ренфрю?

Тес трепна, погледна надолу и видя, че той й протяга ръка. Тя щеше да му каже, че може и сама, но след това се разколеба. „Като някога в Рим“ — реши, докато пъхаше ръката си в извивката на лакътя му.

Те се разхождаха бавно, а Дан й съобщаваше названието и предназначението на всяка мачта и плющящо платно, посочи й квартердека, шпила, кърмата, където един много привлекателен рус мъж въртеше огромно кормило. Корабът бе величествен, дърво и месинг проблясваха на яркото слънце — доказателства за усилена работа и грижи за поддържането му в идеално състояние. „Боже мили — удивляваше се тя, — той трябва да е похарчил цяло състояние, за да направи прищявката си толкова достоверна.“ Независимо от това тя го поглъщаше целия, заедно с гордостта в гласа му.

— Красив е, капитане, направо великолепен. Не съм си представяла, че е толкова голям.

— Сигурно изглежда доста малък в сравнение с вашия 400-футов кораб — прошепна той с крива усмивка.

— В действителност няма никаква мистерия, капитане — започна тя, докато не срещна погледа му. — Но защо всъщност се засягам? — измърмори тя безгласно и за момент си помисли, че ще я удари по главата. Затова каза: — Да, скъпи, разбирам, скъпи — с което смекчи изражението на лицето му.

— Едно предупреждение, лейди Ренфрю — тя кимна, цялата в очакване. — Забранено ви е да слизате на палубата.

Тя му хвърли поглед отстрани.

— И защо така?

Устните му се свиха заради неочакваната й съпротива.

— Това не е необходимо.

— Така казвате вие.

— Дънкан ще ви носи всичко, от което имате нужда.

— Значи аз ще бъда натресена на горкия, нищо неподозиращ Макпийт, така ли? — в очите й искреше смях.

— Задължение, която той ще върши с удоволствие, мога да ви уверя в това — по гласа му личеше, че е раздразнен.

— Създавам ви неприятности тук, нали? — попита тя след още няколко крачки.

— Извинявам се, ако съм оставил у вас такова впечатление.

— Не сте, но го разбирам чак сега — тя кимна към заетите мъже, като се чудеше колко ли са тренирали, за да вършат толкова добре работата си.

— Сигурно нямате нужда от неопитни работници на кораба си.

— Не съм ви извадил от морето, за да ви накарам да работите, лейди Ренфрю.

— Никога не съм приемала милостиня.

Дан усети как тя се скова до него, видя как в погледа й се надига достойнството. Горда жена.

— Вие сте гост — той вдигна ръка, за да задържи протеста й. — Моля ви, милейди — каза уморено той, а дразнещата светлина се разпръскваше по загорелите черти на лицето му. — Задоволете прищевките на капитана. Той имаше толкова малко през тези дни.

Тес наведе глава, като се усмихваше.

— Добре, ако толкова държите на това, сигурно ще го направя.

— Искрено съм поласкан — сухо отбеляза той, като се спря, за да й направи смешен реверанс.

Тя не можа да потисне смеха си от неговото преиграване.

— Дънкан каза, че на този кораб има двадесет и четири оръдия. Къде са те?

— На втората палуба — той посочи към големите кварцови призми, поставени на дървената палуба, за да улавят слънчевата светлина и да я отразяват надолу. — Когато поръчах на Уилям Хакет да го построи, направих няколко подобрения. Топовете, шомполите, гюлетата и барутът заемат ценно място по време на битка.

Това я хвана неподготвена. Тя се вгледа в очите му, но не успя да види в тях скрита шега. Той искрено вярваше, че ще води битки с късата си крива сабя, кремъклиите пищови и двадесет и четирите си оръдия! Не можеше да бъде. Трябваше да има закон срещу въоръжаването на кораб като този. Трябваше да има.

„Уплашена ли е?“ — чудеше се той, когато тя го погледна така, като че ли по магически начин бе загубил ушите си.

— Как… какви други промени направихте? — попита тя, като се мъчеше да забрави, че той бе мръднал. Да му се противопостави? Не, никога.

Несъзнателно Дан потупа успокояващо малката ръчица, пъхната в свивката на лакътя му.

— Моята каюта, например. Таванът в един кораб обикновено е толкова нисък, че човек трябва постоянно да се навежда.

Това изявление говореше само за себе си, реши Тес, като го разглеждаше от горе до долу и се наслаждаваше на всеки миг, прекаран заедно с него. Ексцентрик или не, той беше висок над шест фута, великолепно сложен и с достатъчно мускули под загорялата си кожа, за да създаде на едно момиче занимание за цели дни.

„Добрият Нептун да ме спаси от тези досадни очи“ — помисли си Дан, внезапно загубил контрол над тялото си. Беше много освежаващо да открие жена, която не криеше нищо от емоциите си и, божичко, желанията си.

— Добавил съм също така и още няколко лични неща — каза той леко напрегнат.

— Дънкан спомена, че е необичайно да имате баня, вана и…

— Леглото ми — завърши той с поверителен глас. Дяволска усмивка играеше на устните му и Тес усети коленете й да омекват. — Обикновено има койки, вградени в стената, но аз не намирам, че е много комфортно да си натъпкан в чекмедже, когато се нуждаеш от почивка.

Тя се замисли малко и се намръщи.

— Вие сте спал тук навън, нали? — изразът на лицето му остана безстрастен. — Да — извърна се тя встрани, — сега действително се чувствам като натрапничка — често като малка тя бе гонена навън на студа и не искаше това да се случва на никой друг по нейна вина.

Той я хвана за раменете и я обърна отново към себе си; очите му с ментов цвят приковаваха цялото й внимание.

— При такова време обикновено спя на палубата, лейди Ренфрю. За да бъда честен, трябва да ви кажа, че се чудя как вие не се задушавате в онази стая без въздух.

— Каюта — поправи го тя.

Той се усмихна криво и трапчинките на бузите му накараха вътрешностите й да се разтресат.

— Не се дразнете заради нещо толкова незначително. А аз не бих…

Думите замряха в устата му, когато очите й внезапно се закръглиха като палачинки. Той чу как дъхът секна в гърлото й миг преди главата й да клюмне на една страна. Като движена от някаква чужда сила тя се откъсна от ръката му и хукна към носа на кораба, а дантелените поли се мятаха около прасците й. „Разумът я е напуснал“ — помисли си с ужас той, за момент зашеметен. След това, когато тя чевръсто се изкачи на бушприта, сърцето бясно заби в гърдите му. Дан се втурна след нея, без да забелязва, че всички на кораба бяха престанали да се движат.