Ейми Фетцър
Тес (13)

Глава 13

В един идиотски миг Дан се почуди дали не е сънувал, че всичко това се е случило. Случило? Той се усмихна кисело на посредствения си запас от думи. Беше великолепно, истински фонтан на страст. „Преминал съм в нов свят“ — помисли си той, а сърцето му все още биеше лудо до пръсване, когато вдигна глава. Беше страхотно усилие. Дишането му все още не се бе нормализирало, докато гледаше нежно надолу към пламналото й лице. Нито пък нейното. Той отхвърли един кичур от бузата й и усети влагата.

— Тес?

— Тихо — изшътка тя, придърпа главата му надолу и го целуна уморено. Дишането му се учести и той се втвърди в нея. Едно око се отвори. — Винаги ли толкова бързо се възползваш — подразни го тя.

Той се ухили бавно — мошеническа усмивка, която накара дъха й да секне.

„Дръзко момиче“ — помисли си Дан, като се вдигна от гърдите й. Тя се протегна бавно като котка. Той започна да се отдръпва, но тя бързо го сграбчи.

— Не, още не.

— Леглото предлага малко повече комфорт, любима.

Тес се разтопи от удоволствие. Любима. Гласът му бе дрезгав, мек и интимен, и когато отвори очи, тя поиска да запази завинаги в паметта си изражението на лицето му. Протегна се, прокара палец по устните му, а пръстите й стържеха по наболата му брада. Беше ли това просто израз на задоволен любовник? Той хвана ръката й, захапа пръстите, а после целуна дланта й. Сърцето й заби. Беше ли искрен той?

— Да, предполагам, че е така — успя най-накрая да каже тя, внезапно останала без дъх.

Той се дръпна и тя почувства остра болка в гърдите си. Нямаше да мисли затова. Не сега, не и тази нощ. Затвори очи, като проклинаше сълзите си. „Стига вече — наруга се тя. — Приспособи се, преодолей всичко.“ Внезапно бе вдигната от пода и се озова в ръцете му.

— Ти изглеждаш толкова привлекателна на килима ми, Тес, че едва ли ще заспиш там — той я отнесе до леглото и я остави в центъра му.

— Ами ако наистина искам?

Дан не знаеше как успяваше да изглежда толкова предизвикателна, докато се прозяваше, а и не го интересуваше. „Господи, тя е очарователна“ — помисли си той, като отстъпи назад с ръце на хълбоците си. Ухили й се.

— Винаги ли си в такова бойко настроение, след като си се забавлявала?

Дан се засмя тихо, когато тя му се изплези, докато потъваше в мекото легло.

Тес усещаше, че лицето й гори, но не й пукаше. Очите й бяха впити в най-сексапилната гледка, която някога бе виждала. Сърцето й биеше бясно в гърдите й и тя знаеше, че стотици жени биха дали огромни пари, за да си сменят мястото с нея в този момент. Рошави кичури се спускаха на гъсти черни вълни и падаха върху веждите, а всичко, което можеше да се види под тази коса, бе едно бледозелено око, което бродеше бавно по цялата дължина на тялото й. Дълги гарвановочерни къдри падаха по раменете му; тя бе омаяна, когато той съблече това, което бе останало от ризата му. Светлината се отразяваше в черната му къдрава коса, която се спускаше по гърдите и изчезваше някъде в панталоните му с разкопчани копчета. Коланът му не бе пристегнат. „Опасна, разрошена пантера“ — помисли си тя сънливо.

Тишината бе нарушена от тихия плясък на вълните и лекото полюшване на кораба. Тес се бореше с внезапно натежалите си клепачи, но после се предаде, изтощението бързо погълна остатъка от силите й. Няколко секунди по-късно тя усети топла влага между бедрата си и в следващия миг разбра, че успокояващата топлина е мокра кърпа. „Няма друг като него“ — помисли си тя.

Дан почисти семето си от тялото й, като се вслушваше в тихите й въздишки. Той накисна отново кърпата, изстиска я и избърса и себе си, преди да я пъхне под чаршафите. Тя се сгуши върху дюшека и протегна крака.

Дан си каза, че трябва да тръгва и се надигна. Тя се протегна сляпо и сграбчи ръката му.

— Не си отивай. Моля те.

Той се изкашля. Гласът му бе пресипнал.

— Не мога да остана, Тес. Вече е почти утро.

— Само още малко — дръпна го тя.

Дан се поколеба. „По дяволите, тя може да разруши чувството за дълг у мъжа“ помисли си той, когато погледът му се спря върху покритата й със сатен фигура и сладката извивка на бедрата й, която го привличаше под нагънатите чаршафи. Репутацията му щеше да рухне, ако го завареха тук сутринта.

Тес отвори едно око. Той бе взел ризата и ботушите си. Предложи му да си върви. Той изпъшка болезнено. „Искам да те усещам…“

— Не. Няма да те излагам, Тес.

— Вярвам, че това е другият начин, капитане — тя го дръпна силно за рамото и той рухна до нея.

— Малка вещица, това си ти — промърмори той, неспособен да устои на съблазнителното предложение.

— Да, и на теб ти харесва — прозя се тя и се усмихна, когато той взе една възглавница. — Дан? — тя извърна поглед към него. — Панталоните.

— Моля те, Тес, нито дума повече — Дан притисна пръст до устните й, когато тя продължи да протестира. — По дяволите, жено — промърмори той вдървено, като се бореше с желанието си да я повали под себе си. — Аз не съм някакъв проклет светец! — после я прегърна с ръка през кръста и хвана закръглената й гърда.

Тес въздъхна доволно, сгуши се в извивката на тялото му и веднага заспа, без да съзнава колко близо до нея бе Дан.

Само за миг Дан реши. Тя се нуждаеше от него. И въпреки че не искаше да го признае дори пред себе си, Дан Блакуел се нуждаеше от нея.

* * *

Като държеше с една ръка подноса със закуската, Дънкан почука леко и когато не чу никакъв звук отвътре, бавно отвори вратата на каютата. Той замръзна; гледката, която го посрещна, зашемети стария моряк. И го вбеси. „Да те вземат дяволите, кап’тане!“ Дънкан се обърна, поклати глава и затвори вратата с трясък.

Дан рязко отвори очи и в първия момент не можа да забележи нищо друго, освен женствените форми, притиснати интимно към тялото му. Тес. Сладка вещица. Изминалите часове нахлуха обратно в съзнанието му и Дан се усмихна нежно, когато се обърна, за да погледне спящата жена, чиято черна глава лежеше на гърдите му. Красотата й бе безупречна, а лекият загар на кожата някак си й отиваше. Устните й бяха леко подпухнали от целувките му, а тънката презрамка на ризката й бе паднала от рамото й, като му предоставяше примамливата гледка на щедрата й гръд. Ръката му се плъзна по меката извивка от хълбока до кръста й, а в съня си тя протегна ръка към гърдите му. Тялото й бе идеално оформено и Дан се чудеше как една жена може да придобие такава чудесна физика. Да, силна и изящна — той се усмихна широко — и извънредно страстна. Изкушаваше се да я събуди и да усети отново онова великолепно избухване. Въпреки че бе имал и други жени, Дан никога не бе познавал момиче, толкова пламенно в любовта си; да, или пък толкова наслаждаващо й се. И той мълчаливо си призна, че през целия си живот никога не се бе чувствал толкова уязвим, колкото когато тя го държеше уютно в тялото си.

Мъжествеността му откликна удивително бързо на изгарящите представи, които изникваха в мозъка му и Дан знаеше, че едно докосване до тази жена никога няма да му стигне. Желанието му бе глад, който започна да го мъчи, когато за първи път я държеше в ръцете си и бе безсилен да овладее съзнанието, че тя го желае толкова откровено. Отметна назад един черен кичур и я целуна нежно по челото. Стройният й крак се преплете по-здраво около неговия. Той наведе глава, за да вкуси устните й, когато чу стъпки зад вратата на каютата. Тялото му веднага се стегна, хвърли поглед през прозореца. По дяволите! Дневна светлина. Внимателно се откопчи от нея. Тя простена, но не се събуди, а просто се сгуши на неговата възглавница. Дан скочи от леглото, измъкна джобния си часовник, отвори капака и го погледна. Рано беше, едва се бе съмнало.

Внезапно почувства вина. Не смяташе да заспива. Възнамеряваше да напусне каютата рано, за да не ги открият така. Не би могъл да понесе накърнената й чест пред екипажа заради това, че той не можеше да контролира страстната си натура. Дан бе честен към себе си. Тес бе жестоко разстроена, говореше несвързано, и макар че го желаеше повече от всичко друго, той знаеше, че би могъл да отложи любенето им за друго време. Един слаб гласец му се надсмя. Кого искаше да заблуди? Бе я пожелал толкова страстно, че тялото му изтръпна от болка при спомена за това. Почеса се по врата, като се питаше разсеяно какво го бе събудило преди малко.

Той се упъти към скрина, измъкна оттам нова риза и бричове и бързо се преоблече. Претърси каютата за ботушите си и ги откри до леглото. Нахлузваше единия ботуш, когато погледът му отскочи от купата с вода от предишната нощ, а после пак се върна на нея. Очите му се разшириха. Водата бе оцветена в розово от кръв. Исусе! Той погледна към Тес. Как бе възможно това? Той не бе усетил препятствие, когато проникна в нея. А и тя изглеждаше, хм, опитна. Тя бе на двадесет и пет, за Бога! После си припомни нещо друго. Тя може и да знаеше как да възбуди един мъж до невероятна степен, но Дан бе сигурен, че почти не познаваше реакциите на собственото си тяло, като чак сега си спомни подплашения израз на лицето й, когато стигна до кулминацията. Беше ли възможно в този смисъл тя да е девица?

С бушуващо в него странно чувство Дан дръпна силно ботуша нагоре, после се изправи и излезе да изхвърли водата и събере разпилените дрехи. Той застина, когато вдигна късото кимоно от пода и потърка материята между пръстите си. Беше по-твърда от коприна и сатен, но по-тънка от тях. Той щеше да го хвърли на таблата на леглото, когато забеляза етикет. Намръщи се, докато четеше спираловидното писмо. Кимона Мисакацу. Направено в Япония. Япония? Прочете написаното на гърба. Инструкции за пране. Машинно пране, особен режим, хладка вода. Без белина. Суши в центрофуга.

Със сключени вежди Дан остави кимоното на един стол и се насочи към вратата. Не му харесваше това, че не можеше да разбере значението на тези думи. Пране на дрехи в машина? Сигурно щяха да станат на парцали? Ами „суши в центрофуга“? В какво и как? Не искаше да изглежда малоумен, като попита Тес.

Той се спря с ръка на бравата и се ослуша, преди да отвори вратата. Предпазливо погледна навън, после излезе в коридора и се упъти нагоре. Дан не отговори на никого, всъщност много малко хора го попитаха нещо, но осъзна, че заради Тес не би се спрял пред нищо, за да й спести всякакви насмешки.

Нямаше защо да се тревожи за това, защото екипажът на „Морската Магьосница“ я обожаваше. Без да го съзнава, тя бе спечелила твърдите им сърца и на борда нямаше и един човек, който не би умрял за нея. Тя бе спасила живота на някои от тях, на капитана, и най-важното, бе им простила злонамереното държане.

* * *

Тес се събуди бавно, сънена усмивка се появи на устните й, докато търсещата й ръка се протегна под натрупаните завивки. Когато намери мястото до себе си изстинало и празно, тя отвори очи и се подпря на лакът. Въпреки че бе разочарована да се събуди сама, Тес се усмихна, докато поглаждаше чаршафа. Изминалата нощ бе безумно вълнуваща. Никога не бе си представяла такова нещо. Тя пламна при спомена за собственото си агресивно поведение и се тръшна обратно на възглавниците. „Ето какво значи да си мома повече от пет години — помисли си тя. — Всичко това натрупва сексуална енергия.“

Действителността нахлу в сладострастните й спомени със силата на плесница.

Капитан Блакуел вече не бе ексцентрик, а истински. „Живея в 1789 година“ — призна си отново тя. Предишният ден премина през мозъка й с учудваща яснота. Лебедката, мистър Потс, битката и кръвта. Тръпки я побиха, когато си спомни колко близо до смъртта бе Дан. „Какво трябваше да направя? Какво да правя сега?“ — измъчваше се тя с пламтящи очи; чувствата й я задушаваха. Тес седна, провеси крака от леглото и потърка лицето си. Стегни се, Ренфрю. Плачът няма да ти помогне, сълзите не означават нищо. Ти си забодена тук. Настрой мисленето си. „Исусе! Двеста години!“ — помисли си тя, стана и посегна за кимоното си. Спря се с протегната ръка. Внимателно положена, на стола лежеше чиста риза от виненочервена тафта, черен колан и красиво бродирана блуза от виненочервена коприна, изящно обшита с дантела с подобен цвят. Корсет, долна риза, чорапи, фуста, дреболиите — отново. И всичко това в наситено розово. Тес се намръщи. „Сигурно има изобилие от женски дрехи на този кораб“ — помисли си раздразнена тя. Проклет пират, плячкосващ магазини за жени, без съмнение.

Измита и облечена, Тес реши по-добре да ходи боса и напъха чехлите под леглото. Дръпна натъпканите с мъх покривки и осъзна, че не е готова да се качи горе. След като изтупа възглавницата за трети път, тя грабна една четка за коса, отиде до прозореца и се отпусна на кадифето.

„Трябва да остана тук — помисли си тя — или поне докато не се появи друга стена. Съвземи се, Ренфрю. Най-напред, шансът това да се случи, е един на трилион. И какво, ако наистина се появи друга черна стена?“ — питаше се тя, докато прекарваше четката през косата си. Кой можеше да каже дали щеше ще попадне в своето време или в някое друго? Дали щеше да се върне напред? И колко далеч? В 60-те години? В 70-те? В деветнадесети или в двадесети век? Ами ако не уцели стената и бъде пренесена още по-назад? Може би на друго място? Трябваше ли да поема риска да попадне в по-лоша ситуация?

Не, засега бе в 1789 година, тук, в Карибите. И щеше да се възползва максимално от това положение. Усмивка се появи на устните й, когато погледът й падна върху килима. Изглежда, че вече го бе направила.

Тес все още не бе събрала кураж да се качи горе на палубата, когато на вратата се чу почукване.

— Влез — извика тя, докато търсеше в чантата си нещо, с което да забоде косата си.

Дънкан показа главата си през вратата и тя се усмихна лъчезарно.

— Добро утро, Дънкан.

В ръцете си държеше поднос; той бутна вратата с рамо и влезе вътре.

— Става вече почти половин час след четвъртата камбана, милейди, но все пак добро утро.

Тес хвърли бърз поглед на небето, докато свиваше плитката си на кок. „Трябва да съм спала повече от дванадесет часа“ — помисли си тя и погледна пак стареца.

— Предполагам, че едва ли ще има полза, ако настоявам да ме наричаш Тес.

Той остави подноса на масата с остър звън.

— Със сигурност няма.

— Не мисля така — измърмори тя, когато той махна покривката. — Знаеш ли, Дънкан, не си длъжен да ме обслужваш така — тя махна към подноса, един дантелен маншет се развя. — Грижила съм се сама за себе си доста дълго време.

— Тогава е дошло времето да ви се угажда — каза той сериозно, като разгъна ленената салфетка и с жест я покани да седне.

Тя го направи, но когато той започна да постила салфетката на скута й, тя я грабна.

— Аз не съм дете — напомни му тя, а после го покани да седне на масата.

Той се ухили и услужливо зае мястото срещу нея, като си мислеше каква прекрасна гледка е тя за уморените му очи. Свежа и енергична. Не бе чудно, че капитанът — той се намръщи — внезапно си загуби ума по нея. „Младият жребец се е възползвал от нея“ — заключи Дънкан, като знаеше как действа капитанът с хубави моми. Дънкан щеше да направи така, че това да не се случи отново, като се самоназначи за неин пазач. „Поне докато не си разменят клетвите“ — добави той мълчаливо. Веждите му се сключиха по-здраво. Дънкан разбра, че момичето не изглеждаше разстроено от случилото се предишния ден. Не приличаше на това, което бе наблюдавал у жените в миналото. Едно разклащане на крехкия им свят и следваше цяла седмица нервничене, припадъци и хленчене…

— Чу ли ме, Дънкан? Ало? Ало? — тя размаха ръка пред лицето му. — Къде витаеш, Макпийт?

Той премигна, изчерви се.

— Извинете ме, мис. Аз…

Тя постави ръка върху неговата.

— Добре ли си? — той изглеждаше озадачен. — Забрави го — махна тя с ръка и му предложи резен ябълка. — Питах за мъжете, за ранените.

Дънкан въздъхна, чертите на лицето му се отпуснаха, когато й позволи да го придума да сподели закуската й.

— Те са добре, момиче. Не се безпокой за нищо. Повечето са по местата си вече.

— Но не и мистър Сайкс, нали? — попита тя, учудена от твърдостта на екипажа на Дан.

Дънкан се ухили.

— Почива на слънце, както наредихте, мис — загорелият моряк май разправяше историята за геройствата й вече за десети път през деня.

— Добре. Искам да го видя по-късно.

Дънкан гризеше бисквита, когато Дан прекрачи прага. Погледът му веднага се спря върху Тес. Тя се вторачи в него. Той й се усмихна с ъгълчето на устните си и сърцето й пропусна един удар при вида на мъжествената му фигура, а въображението й изпадна в транс при спомена за пламенните му целувки, гладка кожа и… удоволствието.

Тя облиза внезапно пресъхналите си устни и в този момент разбра кои са главните неща в живота й. Трябваше да го убеди, че не е луда, че наистина е дошла от бъдещето. Тя можеше да докаже веднага историята си с това, което се намираше в чантата й, както и със самата чанта, но поради известни причини Тес не искаше да се разкрива толкова много, тя искаше Дан да повярва на думата й. Да повярва в нея.

„Няма да е никак лесно“ — реши тя, като си спомни колко се ядоса той предишния път, когато спомена за това. Дан Блакуел нямаше да приеме истината като евангелие и Тес знаеше, че няма да може да го убеди изведнъж, че действително е дошла от бъдещето. По дяволите, та и самата тя трудно го вярваше. Това, което трябваше да направи, бе да поражда съмнения в ума му, въпроси, които да бъде принуден да й задава. Само тогава можеше да му каже всичко.

— Добър ден, милейди — наруши той проточилото се мълчание; гласът му бе дълбок и дрезгав.

— Здравейте, капитане — в един нелеп миг Тес се чудеше дали не е забравила да облече ризата си, като го виждаше как я гледа.

— Довиждане, Дънкан — добави Дан, пристъпи навътре и тръгна към писалището си.

Столът изскърца, когато Дънкан рязко се изправи на крака.

— Довиждане, капитан Блакуел — натърти той; острият му глас привлече вниманието на Тес.

Дан спря да прелиства страниците на една книга. Сви вежди. Прислужникът изглеждаше като въоръжен пазач — твърд поглед, стиснати устни.

— Ако си свършила, момиче, аз ще те придружа до палубата — каза Дънкан, като хвърли свиреп поглед към капитана.

Дан се намръщи над навигационното ръководство.

— Искам да поговоря с лейди Ренфрю, Дънкан. Ти можеш да тръгваш — каза той и обърна една страница.

Дънкан не се помръдна и на инч.

„Какво по дяволите става тук?“ — чудеше се Тес, докато ставаше бавно; погледът й се местеше от единия мъж на другия.

— Свободен си, Дънкан — повтори Дан, като седна на писалището и натопи едно перо в мастилницата. Започна да прави бележки върху книгата.

Тес успя да забележи, че на Дънкан му бе трудно да се подчини и да не каже това, което имаше наум, каквото и да бе то. Той вдигна подноса, кокалчетата на ръцете му побеляха от свирепата им хватка.

Тес сложи ръка върху ръкава му.

— Никога не съм те виждала такъв, Дънкан. Можеш ли да му кажеш какво ти е?

Той въздъхна, чертите на лицето му омекнаха.

— То е, понеже те обичам, момиче. И никога няма да си простя, ако се отнасят зле с теб.

Тес се намръщи, още по-смутена, когато той протегна ръка и докосна бузата й, а после тихо ги остави сами.

Тя погледна към Дан.

— Някаква представа за какво беше всичко това?

Той постави перото на мястото му, поръси написаното с пясък и после се отпусна назад в коженото кресло. Погледът му бавно обходи тялото й, докато говореше.

— Да. Изглежда, че Дънкан е разстроен заради мен. Поради причини, които все още не разбирам.

Сърцето й спря от знойния му поглед.

— И дори не те е грижа за това, нали?

— В него има майчински тенденции — обясни той, като стана от креслото си и заобиколи писалището.

„Не мога да му позволя да ме докосне“ — помисли си тя, но не можа да помръдне и мускул, докато той се приближаваше. Преди да успее да се дръпне, той сграбчи ръката й, дръпна я рязко в прегръдката си и я целуна жадно. Впи устни в нейните, прекара езика си зад бариерата на белите й като слонова кост зъби и отпи от сладката й енергия. Ближеше, хапеше, а после погълна ниските й стонове. „Господи, потъвам“ — помисли си той, луд от желание по нея.

Тес увисна върху него, обви ръце около врата му и отговори на търсещите му устни. Защо да се бори сега? Тя се топеше, мека като масло отвътре, докато ръцете му се вкопчваха във формите й и ги притискаха върху твърдите му мускули. Тя бе замаяна и останала без дъх, когато той се дръпна.

Той притисна челото си в нейното.

— За Бога, копнеех да направя това още когато те напуснах тази сутрин.

— Виж ти! Можеше да ме излъжеш — задъха се тя.

— Извинявам се, ако съм ти причинил някакво прекалено безпокойство.

— Не съвсем, но ти със сигурност казваш много с тези трап… хей, какво има? — гледаше я толкова странно.

Той прекара пръст по устните й, гласът му се понижи до шепот.

— Заболя ли те, момиче?

Тя се намръщи и се дръпна назад напълно объркана.

— Какво искаш да кажеш?

Той затвори за кратко очи и въздъхна. Въпросът, който го тормозеше днес, трябваше да получи отговор.

— Миналата нощ… имаше малко кръв, но аз не усетих съпротива, когато…

— Стой! Почакай малко, Блакуел — тя го блъсна по гърдите, не грубо, но достатъчно силно, за да я разбере й да я пусне.

Тес се обърна встрани, като се опитваше да събере самообладанието си, и откри, че й е трудно да се владее, когато той бе наблизо. Защо му трябваше да започва тази тема? Защо? По дяволите, нейното минало бе нейна тайна, която трябваше да бъде погребана.

— Господи, какви нерви имаш, човече — каза тя с груб глас, обърната с гръб към него, докато се вглеждаше в огледалото.

Дан усети яда й дори и през разстоянието, което ги делеше, но не можеше да замълчи.

— Тес, не исках да любопитствам…

— Но го правиш — отряза го тя. — И аз съм наистина възмутена!

Един мускул играеше по челюстта му.

— Имам право да знам всичко, жено.

— Охо, не, нямаш, Блакуел — думите й го блъснаха. — Просто е заговорило мъжкото ти самолюбие — тя се спря. — Предполагам, че си очаквал девица?

— Не, и това няма значение.

Тя му се присмя:

— По това време…

— Дори и сега, Тес. Кълна се!

— Тогава защо ме тормозиш? — тя потърка челото си. — Слушай, Блакуел, ти си имал други жени в леглото си и аз не те питам за това, така че не насилвай нещата, о’кей?

Дан се пресегна за нея, дръпна я за ръката, докато тя не се обърна към него. Държеше главата си извърната, отказваше да го погледне в очите. Той нежно я хвана за брадичката и я накара да срещне погледа му. Тогава видя блясъка на сълзите в оловносивите й очи, крайното унижение, изписано на лицето й.

— Ах, Тес — промърмори нежно той, като я притегли в ръцете си. — Какво, за Бога, ти е направил той?