Ейми Фетцър
Тес (15)

Глава 15

— Тя пристигна, сър.

Русият мъж се напрегна, макар че никой не разбра това, защото стройното му тяло остана отпуснато в изящното кресло с преметнат върху облегалката му крак.

— Пусни я вътре — нареди той с лениво движение, като че наистина не можеше да бъде обезпокоен. Вдигна кристалната чаша към устните си и отпи една глътка, като се вглеждаше в отворените врати на верандата, където лекият вятър нежно надипляше чистите завеси.

Миг по-късно облеченият в ливрея слуга се появи отново на прага с наведени надолу очи.

— Мисис Кабреа, сър.

Мъжът в креслото хвърли последен поглед към океана и се обърна към жената.

— Жълтото не ти отива, Лизи. Изглеждаш така, като че ли си нарисувана цялата в един ужасен нюанс.

Тя се изчерви от обидата.

— Един джентълмен обикновено става, когато в стаята влиза дама, Филип.

— Когато влиза дама, ако трябва да се съобразявам с този абсурден обичай.

Ъгълът на устата му се изкриви и Елизабет сви устни, като се бореше с желанието да го ухапе. Тя започна бавно да сваля ръкавиците си, пръст по пръст, след това махна малката шапка с пера от главата си. Нехайно остави прашните си вещи на полираната маса и влезе вътре, а широкият й кринолин се полюшваше, докато вървеше бавно към бюфета. Елизабет очакваше момента, в който щеше да може да предаде вестите, които носеше. Тя се усмихна леко в себе си, докато пълнеше миниатюрна чашка със сладък портокалов ликьор.

— Лизи!

Гласът му прониза тишината, в тона му имаше предупредителна нотка. Тя трепна и разля малко от течността върху дървената маса. Избърса петното с пръст, облиза го и се обърна към него.

— Трябва ли да изстисквам сведения от теб, любими мой? — тонът й подсказваше, че това би я забавлявало. Пръстите й стиснаха дръжката на чашата, идеалните черти на лицето й бяха помрачени за миг от страха. Преглътна. Филип Ротмиър не бе човек, който можеше да бъде насилван, напомни тя на себе си. — Честно, Филип — каза тя, като повдигна брадичка и нервно въртеше в пръстите си един кичур от къдравата си руса коса.

Седна, издърпа ръкава си, а след това насочи вниманието си към тучната гледка отвъд терасата, не съвсем сигурна какво точно ще направи той, когато я изслуша. С бялото на очите си видя как той стана от креслото си и се насочи към нея. Приближи се, дългият му тънък показалец повдигна брадичката й и я принуди да срещне сините му северни очи.

— „Чатъм“. Какво стана с него и с капитана му?

Елизабет се замисли защо ли се бе свързала с човек, който бе изпратил беззащитна жена в най-опасните райони на този остров да му върши работата. Причината бяха парите, реши тя и вдигна чашата към устните си.

— Той бе унищожен — тя усещаше напрежението му. — Всички, с изключение на един, са мъртви, а твоят хубав бриг не е нищо повече от купчина горящи дъски, плаващи по морето — завърши тя с известно задоволство.

Ноздрите му се разшириха, очите му се превърнаха в същински цепнатини, а отрупаните му със скъпоценности пръсти стиснаха изящната чаша.

— Как? — попита той. Не бе особено впечатлен.

Изписаните й руси вежди се повдигнаха.

— Има ли нужда да питаш?

Той я сграбчи за косата.

— Разкажи ми! — каза той тихо, като изви силно назад главата й.

Дъхът му я удряше в лицето; миришеше на ликьор и Елизабет изпусна нервите си; страхуваше се да не я удари.

— Беше Блакуел.

Тя не успя да каже нищо повече, защото той я блъсна на пода и след това отиде до бара. Наля си разтреперан вино в нова чаша, изпи го на един дъх, след това напълни отново чашата и я вдигна към устните си. Внезапно я запрати срещу стената. Финото стъкло се счупи в измазаната стена, виното закапа като кръв, а привлечените от шума любопитни слуги веднага бяха изпратени за кърпа.

Той се извърна и леденосините му очи пронизаха жената.

— Лъжеш!

— Не! Той беше — Елизабет се дръпна към завесите, когато той тръгна към нея. — Вчера вечерта на брега бе намерен човек. Кормчията на Бенет — тя говореше, паднала на колене; на лицето й бе изписана молба да й повярва.

Той се надвеси над нея, широките му лапи стиснаха болезнено ръцете й.

— Къде е този моряк? — попита той тревожно.

— В църквата. Той умира, Филип. Вчера вечерта го изморих с въпросите ти, докато отецът не ме помоли да си тръгна.

Хватката му се затегна, тя изпищя.

— Нещо друго, Лизи?

Сълзи потекоха от очите й; Елизабет преглътна няколко пъти, не се решаваше да се изправи на крака, за да се освободи от хватката му.

— Блакуел има лоцманските карти — погледът му освирепя и под окото му заигра един мускул. — Морякът го е видял, а един юнга е влязъл в каютата му, Филип. Блакуел ги притежава! Той ще те намери!

Лицето на Филип внезапно се проясни, той се изсмя тихо и я блъсна настрани, докато се изправяше.

— Никак не харесвам надеждата, която усещам в гласа ти, Лиз. Не разчитай на това — каза той, като махна с ръка.

Елизабет се опитваше да се изправи с известно достойнство сред струпаните на куп платна и китови кости, докато той небрежно тръгна към отворената врата, като се поклащаше на токовете си.

— Не. Благородният капитан Блакуел е воден от желанието за отмъщение. Такава безполезна емоция! Толкова много грешки може да направи — той въздъхна уморено, погледът му блуждаеше между палмовите листа и се спря върху младото тъмнокожо момиче, което береше цветя в градината му. — Ще му трябват години на този надут самохвалко, за да ме намери из тези острови. Това бе единствената причина, заради която избрах този рай за мухите — той врътна глава. — И все пак можеш да бъдеш съвсем сигурна, Лизи, че ще се радвам на сблъсъка, ако се стигне дотам. Бъди съвсем сигурна — усмивката му бе тънка, самоуверена и накара Елизабет да потрепери.

Филип представляваше приятна гледка — строен, с бяла кожа, с добре вчесана светла коса, но очите му смразяваха хората — студени като на акула, безмилостни. И Елизабет не искаше да има нищо общо с тайните, които те криеха.

Филип улови погледа й, като се наслаждаваше на следите от уплаха върху грижливо изписаното й лице, на потрепването на ръцете й. Тя цялата бе пламнала от напрежение. Малката женица бе твърде прозрачна за играта, която играеше.

— Без съмнение Блакуел е наясно за двуличието ти — безпричинно й напомни той.

Погледът на Елизабет се спря върху петното на полите й. „Не, Дейн не знаеше“ — молеше се тя. Тя бе заедно с него, когато той разбра какво се бе случило с Дезире. Бе наблюдавала бесния му гняв, начина, по който той тръгна из града да търси Филип. Точно тя бе завела Филип при Дезире и баща й, бе го насърчила. Нервна тръпка мина през тялото й. „Дейн няма да ми стори зло“ — мълчаливо се убеждаваше тя. Ако се бе срещнала с мрачния капитан, Елизабет бе сигурна, че щеше да го накара да повярва, че тя самата също е измамена от Филип. Разсеяно попипваше топазената огърлица, блещукаща върху млечнобялата кожа над гърдите й. Наистина, не се тормозеше особено от това, което Филип бе направил с лековерното дете; съзнанието й не допускаше такива мисли. Елизабет щеше да си получи парите колкото може по-скоро, да намери кораб и да отпътува от това нещастно парче земя. Преди Дейн да ги намери.

— Трябва да тръгвам, Филип — каза тя, като гледаше смачканата си рокля. — Трябва да се преоблека — тъй като той не отговори, тя вдигна поглед. Дъхът й спря от изражението на лицето му. — Не! — изстена тя, като се опитваше да се изправи.

Устните на Филип се бяха изкривили в жестока усмивка, докато сваляше завързаната около врата си кърпа, а след това бавно разкопча ризата си. Дантелените й маншети се развяваха при движенията му. Проблясваха скъпоценни камъни, в които се отразяваше светлината, докато той бързо я сваляше от гърба си. Той я гледаше как нервно ближе устните си и веднага се озова при нея, когато тя успя да се изправи на крака.

— Не, Филип, моля те. Недей пак.

Въпреки молбите си, тя остана замръзнала под празния му поглед. Грубите му ръце я хванаха за гърдите, пръстите му се впиха в колана на роклята й. Тя се задъха, когато той разкъса плата на кръста й. Бутна я на пода, след това разкопча копчетата на бричовете си. Очите й се разшириха и тя избухна в ридания, като се опитваше да избяга.

Той я удари с опакото на дланта си, пръстенът му раздра бузата й. После я сграбчи за челюстта и плътта й побеля под пръстите му, когато обърна лицето й към себе си.

— Никога не ми отказвай, Лизи. Ще съжаляваш за този ден.

Ужасена, тя кимна покорно, а сълзите капеха от големите й черни очи. Той тържествуваше заради уплахата й, наведен над нея, ближеше стичащите се по пръстите му капки кръв, доволен, когато сестра му се предаде.