Ейми Фетцър
Тес (27)

Глава 27

Портретът. Същият, който видя в къщата на Ротмиър в нощта, когато открадна диамантите. Жената в зелено бе тя!

Тес не реагира.

Дан и Рам си размениха озадачени погледи.

— Тес?

Ръката на Дан докосна рамото й и тя трепна рязко и бързо се обърна. Имаше вид на подплашено животно с тези широко разтворени сиви очи, втренчени невиждащо право през него. После чертите й се омекотиха и погледът й бавно се насочи към него: тя като че ли се върна в стаята някъде отдалеко…

Дан хвърли поглед за миг към пълната с мъже стая и попита:

— Какво има, скъпа? — хвана я за ръка и я дръпна настрана.

— Виждала съм този портрет и преди, Дан — тя заби пръсти в мускулите на ръцете му. — В моето време. В нощта, когато откраднах диамантите.

Кожата на Дан настръхна, чертите на лицето му се опънаха. Погледна картината, като че ли се опитваше да види нещо извън маслените бои, после върна погледа си на Тес и отново го прехвърли към платното. Очите му се присвиха от напрежение, Тес почти чувстваше как умът му поставяше фактите на място. Когато накрая се обърна към нея, усмивка осветяваше лицето му.

— Не ти ли казах, че ти е предопределено да бъдеш тук? — прошепна той, обхвана кръста й с ръка и притисна заоблените й форми към тялото си.

— Това ми звучи подозрително като „Казах ли ти?“ — той вдигна бавно вежди, ясните му очи я предизвикваха да му противоречи. Господи, той бе образец на мъжка арогантност. И тя реши, че този път е най-добре да игнорира предизвикателството. — И тогава бях шокирана така — питаше се как подарък от Рамзи за Дан се е оказал в крайна сметка в ръцете на такова магаре като Фалън Ротмиър. — Тази картина бе единствената причина, поради която бях забелязана и принудена да избягам.

— При мене — усмивката му се разшири още повече.

Тя въздъхна с преиграна умора.

— Нека бъде както ти искаш, Блакуел.

— Скъпа Блакуел, аз обикновено постигам това, което искам — той я целуна — твърд натиск на уста и език, целувка бърза и собственическа — после погледна над главата й. — Благодаря ти, Рам — гласът му бе искрен. — Това е подарък, който много ще ценя.

— Удоволствието бе мое — Рам се поклони на приятеля си.

— Благодаря ти, Рамзи — тя разгледа внимателно картината. Образът й на платното излъчваше чувственост и мекота, но същевременно бе мистериозен и някак отдалечен. Бризът прилепваше роклята към тялото й, мъгла обвиваше босите й нозе. — Истински съм поласкана… Едва ли някога ще узнаеш, колко много тази… — погледът й попадна на подписа. — Ти си я нарисувал?! — възкликна тя недоверчиво.

— Обиждаш ме, Тес — заяви той, като опъна жилетката си и вдигна брадичка със засегнат вид. — От тона ти човек може да си направи извода, че според тебе всичките ми таланти лежат в…

— Бричовете ти — довърши тя с дръзка усмивка.

Кухнята се изпълни с мъжки смях.

— Ау, какъв остър език — смееше се Рам, опрян на масата със скръстени ръце. — Истинско щастие е, че ти, Дан, ще трябва да го понасяш, не аз.

Усмивката му бе тъжна и малко завистлива; независимо от казаното, очите му ясно отразяваха чувствата, които го измъчваха. Дан разпозна в тях болката, която бе виждал в собственото си отражение през последните години.

Опасността и приключенията губеха постепенно чара си, постоянната борба със смъртта лишаваха мъжа от по-нежни чувства. Рам жадуваше за нещо по-близо до сърцето, искаше му се да се откаже от лекомисления си живот, да открие истински жената — извън удоволствията на леглото. Бе на тридесет и пет години, а те продължаваха да бъдат тайна за него и това много го измъчваше. Дан погледна платното. Рам бе вложил сърцето си в него. Дан бе узрял за любовта, когато Тес се втурна така драматично в живота му. Сега бе ред на Рамзи. Трябваше само да открие момичето, желаещо да приеме и издържи буйния му характер. „Или — помисли си Дан с усмивка — нежно да го постави на място“.

* * *

— Складът е почти препълнен, Дан. Всеки проклет сандък има маркировки на френски, испански, английски и американски стоки. Исусе, те са атакували дори португалците!

— Успокой се, Рам, ще го хванем — Тес го потупа по рамото и му наля още малко ром. — Няма защо да се влудяваш от неща, които не можеш да промениш — той отхвърли теорията й с гримаса. — Поне все още — довърши тя.

Дан проследи с поглед съблазнителното люлеене на бедрата й, когато тя тръгна към кухнята, за да провери нещо, което наричаше „пица“. Бе сигурна, че всички ще я харесат, но изиска от всеки офицер да се закълне, че ще си държи езика зад зъбите. Не ставаше въпрос за семейна тайна, както подразбра Дан; Тес просто не искаше да променя историята. Единственото, което можеше да каже в момента, бе, че от кухнята се носеше божествен аромат.

— Време за вечеря — извика тя, когато влезе в гостната с Хига-сан и Дънкан след нея, всеки с голям поднос в ръка. Поставиха подносите на масата и тя подреди салфетки и чинии пред всеки.

Офицерите се вторачиха в червената каша върху хлебно тесто, после погледнаха неуверено Дан. Наистина „нещото“ изглеждаше отвратително, призна си той, но нямаше никакво намерение да я обижда с отказ. Брашното по лицето и дрехите й бе доказателство за усилията, които бе положила да го приготви.

— О, вие, бебета такива — възкликна тя, когато никой не посегна към предложените пици. Взе си демонстративно една и я плъзна на чинията пред себе си. А после, за ужас на Дан, я взе с пръсти — нещо, което никога не бе правила преди — и заби зъби в нея. Тес притвори очи и се усмихна с издути бузи. — Нямате представа какво изпускате — подразни ги тя и продължи да дъвче.

Дан я последва и веждите му се вдигнаха високо след първата хапка.

— Нали каза, че не можеш да готвиш? — възкликна той, като преглътна.

— Казах, че не мога да готвя без електричество — прошепна тя зад салфетката си. — Дан, живях сама повече от девет години. Трябваше да се науча да готвя — нямах избор.

Тес сервира още една пица и я поднесе предизвикателно на Рам. Той простена, намести се на стола и послушно отхапа от нея. Очите му се разшириха, езикът му бързо облиза сока от устните.

— Вкарваш ме в грях, момиче — промърмори той.

— Е, ти сигурно знаеш повече от мене в това отношение — отвърна му тя веднага и той й намигна.

Гелън бе следващият, последван и от останалите мъже, които правилно решиха, че могат да рискуват, след като капитанът им бе все още здрав и прав.

Тес приемаше с царствено кимане похвалите, с които я обсипваха мъжете, докато пиците изчезваха една след друга. Бе работила цял следобед: бели домати за соса, моли Хига-сан да й търси подправки, меси тестото и накрая се съгласи да прибави и парченца наденица към плънката по настояване на Дънкан. Имаше затруднения само със сиренето, но успя да намери заместител, който напомняше онова меко, бяло италианско сирене с по-остър вкус, наречено „моцарела“ в нейното време.

С чинии в ръка Дан и Рам се приближиха към ниската масичка до дивана и се вгледаха замислено в картата върху нея.

— Можем да поставим заряди тук и тук — пръстът на Рам остави мазно петно върху картата. — Канцеларията е тук — последва още едно петно и той облиза пръста си и протегна ръка за още една пица, без да погледне.

Тес го плесна по ръката и посочи чинията му. Той изглеждаше като малко момче, което моли за още един сладкиш.

— Ще го взривяваме ли, сър? — запита изненадано Гелън.

— Не виждам друг избор. Не трябва да разрешаваме тези стоки да бъдат продадени и превърнати в мръсни пари или оръжия.

— Не мога да повярвам, че обмисляте да унищожите насъбраните стоки. Помислете само за хората, на които те могат да помогнат — обади се Тес и подаде на Рам чинията с поредната пица.

Дан я обгърна за миг с погледа си.

— Разбирам те, скъпа. Но нямаме друг избор, както вече казах. Не можем да натоварим на корабите си толкова много товар. Рискуваме оттеглянето си, ако сме под ватерлинията. „Магьосницата“ е бърз кораб, но не и когато е претоварен.

— Трябва да има някакъв друг изход — Тес се настани върху страничната облегалка на дивана и се наведе напред, за да разгледа картата по-добре. — Можете например да поставите хора пред предната и странични врати на склада. Единият от тях чупи катинарите, пуска другите отвътре и организира прехвърляне от ръка на ръка до каруците отвън — тя посочи с пръст точно как вижда нещата, после се облегна на дивана. — Складът е до пристанището, „Тритон“ е вече там, а и „Магьосницата“ лесно може да се промъкне до кея. Времето на прилива ще стигне. Натоварвате каквото можете да си разрешите като баласт, после запалвате останалото.

— Не мога да въвлека в това никой друг, освен Рам — заяви Дан.

— Едва не ми се наложи да се бия с него, за да ме включи в акцията — оплака се Рам.

— Не си прав, Дан. Това засяга всички. А ти не виждаш ясно нещата заради убиеца на сестра ти, който е забъркан във всичко това — мъжете в стаята изразиха шумно съгласието си с нея и Дан я погледна раздразнено. — Не ме гледай така. Имаш на разположение достатъчно тренирани мъже и се обзалагам, че те няма да стоят настрана, независимо от заповедите ти.

Рам се ухили.

— Жена ти е права.

— Знам, дяволите да го вземат!

Тес се плъзна в скута му.

— Планът не е съвършен, но…

— Да не би да предлагаш да взривя склада, докато хората ми са в него?

— Внимавай с мене. Знаеш, че спя с теб — заплаши го тя и в стаята избухна смях. — Можеш да възпламениш взрива отвън — Дан се намръщи и я отмести от скута си, силно заинтересуван от новата идея. — Търколи една-две бъчвички с барут вътре и метни един коктейл „Молотов“. Повече не ти трябва.

— По дяволите, за какво говориш? — запита Рамзи.

— Това е бутилка, пълна с нещо леснозапалимо — например, газ за лампа или чист спирт; в гърлото й се вмъква парцалена ивица, която трябва да се натопи малко в течността. Ето това — тя посочи бутилката със силен ром — може да свърши работата. Запалвате парцала и хвърляте бутилката в склада. Тя се счупва и…

— Ще запали барута — довърши Дан, отпусна се на дивана и я притегли към себе си.

— Или ще предизвика пожар. Можете да подредите останалите сандъци около буретата с барут, запалвате единия от тях и се оттегляте: по този начин огънят ще стигне до барута. Трудно е да се определи необходимото за това време, но ние можем да свършим работата спокойно, без много шум и няма да бъдем притеснени за време. Може да използвате и детонатор: буретата с барута са вътре, свързани с тънко, дълго въже, изтеглено навън, запалвате въжето и — край. Но така рискувате въжето да не изгори до края.

Дан разтри замислено брадичката си, преди да я погледне.

— Това току-що ти хрумна, така ли?

— Не — тя го ощипа незабелязано. — Мислех за това, откакто видях плана.

Той погледна жената, сгушена до него.

— Ако бе на наша страна, сигурен съм, че щяхме да печелим битките си по-бързо и по-лесно.

* * *

— Искам да дойда.

— Не.

— Покажи ми поне една основателна причина.

Дан стисна гневно устни.

— Не те искам там.

— Това не е убедителна причина, Блакуел — Тес скръсти ръце на гърдите си, което още по-силно подчерта красивата им форма.

Дан побърза да отмести погледа си. Тя нямаше представа каква покоряваща чувственост излъчваше.

— Тес, скъпа…

— Не смей да ме наричаш така сега, пирате! Аз тръгвам! — тя засъблича роклята си и Дан замря за миг, очарован от голите й крака и тялото, които се показаха под нея.

— Знаеш, че мога да бъда полезна. Мога да отворя ключалките, например, без особени усилия.

— Твоите умения като крадла не са ни нужни — озъби се той.

— Сарказмът не ти отива, Дан — тя отиде до шкафа за дрехи и извади черното си памучно трико от едно от чекмеджетата.

Той го грабна от ръцете й и го захвърли.

— Не! Ти си ми жена, Тес, и аз ти нареждам да стоиш тук!

Тя обърна бавно глава и го прониза с поглед.

— Какво каза?

— Забранявам ти да напускаш тази стая.

— Ти забраняваш, ти забраняваш? — повтори тя бавно, като едва сдържаше закипелия в нея гняв. — Слушай, Блакуел. Аз няма да разреша да бъда третирана като вещ! Заповядваш? Ха! — тя го удари с малкия си юмрук в гърдите. — Предстои ти да се събудиш с гръм и трясък, драги, ако смяташ, че можеш да ми говориш така! Аз съм господар на себе си! Никой, повтарям, никой няма право да ми заповядва какво да правя! Фактът, че сме женени, не ти дава право да си присвояваш моя живот, когато и както ти хареса!

„Господи, колко е прекрасна дори и в гнева си“ — помисли си Дан, когато тя го дръпна за ризата и го накара да се наведе, за да я погледне в лицето.

— Ако си искал някоя от онези кротки, боязливи женички, които чакат от мъжете си да им кажат какво да правят, отговарят, както се очаква от тях, висят на прага с лулите и чехлите им в ръце, то тогава ти, капитан Блакуел, си се оженил за неподходяща жена.

Дан знаеше много добре за какъв вид жена се бе оженил. Точно както знаеше, че не може да спечели този спор сега: бе притиснат от времето.

— Не мога да си изпълня задачата, ако се безпокоя непрекъснато за твоята безопасност.

— А какво се очаква от мене да правя? Да седя тук и да стискам палци?

— Можеш да ме чакаш.

Идеята не се намираше на първо място в нейния списък.

— Мога да дойда с вас.

— Проклятие! Няма ли да се откажеш от това?

— А ти?

— Дяволите да те вземат, жено! — зарева той към тавана, после затрополи гневно към вратата. Спря се с гръб към нея и с ръка върху резето. — Обичам те, Тес. Повече от живота си.

Раменете му се отпуснаха, когато тя не отговори. Отвори вратата и заповяда на пазачите да не пускат никой да преминава. Не се сдържа и хвърли поглед през рамо. Болката в очите й разкъса сърцето му. Но той не трябваше да отстъпва, заради нейното собствено добро и заради неговото. Затвори тихо вратата зад себе си.

Заслепена от червената мъгла на яростта си, Тес протегна ръка към черното си трико.