Ейми Фетцър
Тес (7)

Глава 7

Дан сграбчи Тес за кръста и я издърпа обратно на палубата, а след това грубо я обърна с лице към себе си.

— По дяволите, жено! — пръстите му се вкопчиха в раменете й. — Какво искаш да направиш? — извика той с груб и остър глас.

Останала без дъх, Тес премигна от гнева му, насочен към нея.

— Аз… аз… защо, за Бога, направихте това? — очите му се впиваха в нейните и тя бе трогната, внезапно спомняйки си, че всичко, което той знаеше за нея, бе скокът й от „Кралицата на Насау“. — Никой не се опитва да ме убие сега, капитане. Нямаше да скоча. Исках само да видя делфина.

Дан се вгледа в обърнатото й нагоре лице, в прямотата, изписана върху нежните му черти. Тя казваше истината. Дали? С нейната обезумяла душа човек никога не би могъл да бъде сигурен. Проклетия! Това бе дяволски несправедливо.

— Капитане? Причинявате ми болка — тя говореше нежно, поставила ръката си върху неговата.

Допирът на нежните й пръсти го опари през плата на ръкава му, възбуди го; изразът на лицето му се смекчи малко и той нежно положи кокалестите си ръце върху раменете й.

— Страхувам се да не се нараните заради моята… моята… — той въздъхна и отпусна ръце. Господи, сърцето му все още биеше като това на породист кон по време на състезание.

— Вашата какво, капитане? — усмивката й бе закачлива. — Загриженост? Ярост? Какво друго?

Това, че тази изплъзваща се жена можеше толкова добре да контролира емоциите си, караше сърцето му да се къса. Моряците от екипажа бяха свидетели на сцената, осъзна той в зловещата тишина. Кога бе станал толкова отпуснат, толкова лесно воден от нейните усмивки и откровеност? Винаги бе предпочитал по-кротки жени, с положителност такива с повече плът по костите си. По дяволите! Бе забравил целта си в момента, в който измъкна жената на борда. Враговете му си ходеха ненаказани, докато той преследваше жена с половин мозък в черепа си.

Тес забеляза промяната в него; приличаше на зараждането на нова идея.

— Като капитан на този кораб, лейди Ренфрю — тонът му бе остър, студен, — аз настоявам за в бъдеще да се въздържате от такива прояви.

Тя постави ръце на кръста си.

— Настоявайте каквото си искате, Блакуел. И да видим какво ще постигнете с това — каза тя, отбелязала внезапната промяна в настроението му. — А аз бих могла да предложа същото и на вас. Вие самият бяхте този, който направи спектакъл.

— А как, моля ви да ми кажете, бихте нарекли излагането на вашата… вашата… — той махна с ръка към полите й — особа на екипажа ми, като бягахте през палубата й, боже опази, се покатерихте на бушприта като презряно от Господа улично хлапе?

Отвращението, с което той бе произнесъл „улично хлапе“, накара Тес да се почувства така, като че ли бузите й горяха от плесници. Точно това бе тя. Оцеляла. А изразът на лицето му й бе болезнено познат, като на хората, които я виждаха да рови из боклука за остатъци от храна в изхвърлените консервни кутии или дрехи, или я отблъскваха заради вонята й, понеже не се миеше; тя би го правила, ако й бяха известни правилата на личната хигиена. Тогава бе само на четири години. Тес бе горда, че бе устояла достатъчно дълго, за да дочака морския офицер, който я спаси от този грозен свят. А със своя ексцентричен мозък капитан Блакуел бе предпочел да вярва, че тя е достойна за вниманието му, наричаше я лейди и мадам, защото ако не го правеше, би се чувствал некомфортно край нея. Подобно на тези безлични странници. Дали от негова страна това бе просто опит да направи играта по-истинска или не, тя никога нямаше да може да бъде сигурна. Да го вземат дяволите! О, той накара тялото и сърцето й да изпитат всички хубави, топли чувства, но неговото сополиво собственическо отношение просто ги изпепели. Вероятно съжалява, че изобщо я извади от океана, реши тя, наранена до дъното на душата си.

— Само защото съм облечена в това — тя придърпа полите си — не мога да се променя, капитан Блакуел. Аз се чувствам доста удобно в него, и ако вие не можете да кажете същото, тогава ме свалете на брега колкото е възможно по-скоро.

Той се намръщи:

— Бъдете сигурна, че ще го направя.

— Добре!

— Чудесно!

— Простете вмешателството ми, капитане.

Дан извърна глава настрани.

— Сега пък какво има, мистър Торп?

Гелън посочи:

— Там, сър.

Всички се обърнаха, за да видят как сивият бозайник се плъзга по повърхността на водата с плавниците си. Тес изтича до перилата, за да махне с ръка на лудориите на делфина.

— Здравей, сладък бебчо — провикна се тя. — Аз съм добре, нали виждаш? — делфинът подскочи във водата, гмурна се в морето, след това излетя над повърхността в плавна дъга и отново се потопи под вълните. Отново и отново той подскочи нагоре-надолу, като гъргореше шумно и се приближаваше. — Липсвам ли ти? — Ричмънд изписка, цялото му тяло като че ли кимна в знак на съгласие. — Ти също ми липсваш. Много мило от твоя страна, че се навърташ наоколо.

Дан се втренчи, шокиран от това, че момичето говореше на делфина, а изглеждаше, че те като че ли наистина общуваха. За Бога! Що за жена бе тя?

След това въздухът внезапно бе изпълнен с остри крясъци и страшни викове.

— Господ да ни е на помощ, тя може да си говори с делфина! Казах ли ви, че е една проклета вещица!

— Да! Вещица! Изхвърли я, капитане. Отърви се от нея веднага!

— Обречени сме, ако тя остане. Прокълнати, казвам ви!

— Да. Хубавите дрешки не са я променили отвътре!

Тес се обърна бавно, поразена от чутото, а после видя капитан Блакуел да стои на няколко фута от нея, мълчалив, с ръце на хълбоците, с повече от подозрително изражение на лицето. Каквото можеше да се каже и за останалите от екипажа — лицата им изобразяваха странна смесица от ужас и гняв, саби и отвратително изглеждащи ножове, копия и куки бяха измъкнати и приготвени за атака. Срещу нея.

Това решително не бе корабът „Добре дошли“.

Никой не се помръдна. Сърцето бясно се блъскаше в гърдите й. За части от секундата тя си спомни едно посещение във Форт Уейн, където всички в дървените постройки говореха и действаха така, като че ли живееха стотици години назад. Те работеха усилено, правеха всичко на ръка, дори готвеха на открито и освен това отказваха да бъдат въвлечени в разговор на теми от двадесети век. Дали това бе наистина същото? Подобно на онези мъже, които пресътворяваха отново битките от Гражданската война? Толкова ли всички бяха погълнати от фантазията, че да забравят за имитацията? Тес проследи всяко лице; пръстите им стискаха оръжието и тя не можа да открие дори и намек за реализъм в никой от тях. „Това е смешно“ — помисли си тя неспокойно, с поглед, вперен в Блакуел. Пристъпи една крачка и вдигна ръка към капитана.

— Хайде, де! Вещица? Да говорим сериозно, Блакуел. Кажете ми, вие… — раздвижването зад него привлече вниманието й.

Тес замръзна, протегна ръка и очите й се разшириха, но не бе в състояние да помръдне, когато една голяма извита кука, клатеща се на края на стегнато въже, изсвири във въздуха към главата й.

Дан се извърна и след миг колебание се хвърли на пътя на острия като бръснач сърп, сграбчи Тес за кръста, събори я на палубата и я закри с тялото си, докато месинговата кука се заби в бушприта.

От удара й излезе въздухът; тя се задъха, дишаше тежко, за да напълни отново дробовете си, като потрепваше от парещата болка, пронизала тялото й от коленете нагоре. Като притисна челото си в палубата, тя изчака да се разсее мъглата пред погледа й.

— Ранена ли сте?

— Не — промърмори тя на дървото. — А вие как сте?

— Да, да, добре съм — каза нетърпеливо той. — Сигурна ли сте, че не сте наранена?

— Да — каза тя задъхано. — Въпреки че не е лесно да си поема дъх. Вие тежите цял тон, Блакуел.

Устните му се свиха за миг, докато се освободи от нея и застана прав.

Тес бавно си пое дъх, като отметна плитката от лицето си, преди да напусне палубата. Не можа да направи нищо, когато го чу да ругае, и се озова в ръцете му. Той се изправи и тръгна към коридора.

— Пуснете ме, Блакуел.

— Но вие кървите.

Тя погледна към източника на болката си.

— Ожулени лакти, голяма работа. Падала съм на земята и с по-голяма сила от тази преди малко — веждите му се повдигнаха озадачено, но той не се спря. — Мога да вървя и сама.

— Сигурно е така, лейди Ренфрю, но няма да рискуваме.

Само миг преди това той нямаше сили дори да си отвори устата пред екипажа си, за да я защити от смешните им обвинения, а сега играеше ролята на сър Галахад!

— Слушайте, капитан Блакуел — каза тя с нисък глас. — Ако веднага не ме оставите на земята, ще видите точно какво проклето улично хлапе съм!

Болката в гласа й го накара да спре и той нежно я пусна на краката й. Устните му се свиха, като че ли искаше да каже нещо, но после реши обратното, обърна се и остана така, докато тя вървеше по коридора.

След няколко крачки тя спря.

— Благодаря, че ме спасихте, капитан Блакуел — измърмори тя троснато, без да го гледа, и след това продължи пътя си.

Дан се намръщи пред вратата и остана така дълго след като я бе затворила след себе си. По някакъв начин бе наранил чувствата й, и то дълбоко. Тя го бе изкарала от кожата му, когато се бе покатерила на бушприта, и той я бе наругал здравата, но когато видя към сърцето й да се носи онзи сърп, всичките му колебания бяха изчезнали. „По дяволите тази създаваща проблеми жена“ — реши той, когато първият му помощник мина покрай него.

— Е, мистър Торп? — погледът му не се отделяше от вратата.

— Това дойде от мястото на мистър Потс, сър. Той твърди, че било случайност.

— Не кървава все пак — промърмори Дан, като тръгваше към квартердека.

* * *

Тес бе възбудена. Обидена, ядосана и разтърсена от това, което се случи, тя крачеше из каютата, потънала в терзанията си. Никой на кораба, изглежда, не желаеше да се откъсне от измислицата, включително и капитанът му. Никой нямаше да позволи мисъл от двадесети век дори да премине през тъпата му глава. А онази кука? Със сигурност това бе инцидент. Бяха ли толкова побъркани, че да не могат да различат измислицата от действителността? И къде ли щяха да я оставят? Единствената чужденка в този странен сценарий? Дни, възможно и седмици далеч от цивилизацията, на пълен с луди кораб? Щеше да й се наложи да изчака да я оставят на брега или да чака спасителна експедиция, което означаваше, че първо трябваше да забележат отсъствието й. А само Пени можеше да направи това. Тес се спря. Господи! Сигурно вече полудяваше. „Седмица пътуване, четиридесет и осем часа може би по вода — изчисли Тес, — да не говорим за времето, докато оздравявах.“ Да, Пен сигурно бе изпаднала в истинска паника, тя сигурно също се чувстваше виновна за това. Тес се молеше актрисата да не изпита угризения заради кражбата; целият план бе съставен така, че името й да не изниква в него. Господи, каква каша!

Като реши, че не сега бе моментът да пита капитана дали има на борда радио, по което да се свърже с Пени, Тес се помъчи да си припомни уроците по история и вярванията през осемнадесети век. „Знанието е сила — реши тя и мислено си припомни всичко, което знаеше от времето на Американската революция насам. — През 1782 Англия признава независимостта на САЩ. Върховният Съд на Масачузетс забранява робството. Да видим 1788: във Филаделфия се събира Конгресът. 1789: Вашингтон е избран за президент.“

„Друго, друго? — тя се пляскаше с длан по челото, като че ли това можеше да й помогне да си спомни. — Ох, майната му! Каква полза? — каза си тя. — Нищо от това, което мога да си спомня, няма да ми помогне. За тях аз съм проклета вещица!“

Тогава те са бесили заподозрените в магьосничество, затваряли са ги и са ги изгаряли на клада. Дали щяха да отидат толкова далеч — да унищожат физически някого само защото е бил партньор на делфина в игривите му лудории?

Не че Тес не можеше да повярва, че я мислеха за вещица — съществуваха истински такива, тя самата познаваше една добра магьосница, всъщност лечителка — но я смущаваше начинът, по който моряците даваха израз на непоколебимите си убеждения. Тя разтърси глава, когато осъзна, че хората на Дан искрено вярваха в противното, в съществуването на зли вещици или магия, съхранена от легендата и смесена с изплашеното им въображение. Черната магия нямаше нищо общо с истинското магическо изкуство, а единствено със Сатаната. Почитащите гуру, нацистите и оглупели същества като Чарлз Менсън бяха постоянни доказателства за хората, които практикуваха подобни глупости. Наистина раздразнени, те считаха, че тя е от последния вид. Просна се на леглото и реши, че не може да си спомни нищо полезно, с което да се бори срещу обзелите я страхове.

Ужасен вой я вдигна на крака. Тес почака, като броеше със затаен дъх секундите, сигурна, че това е бил вятърът. След това го чу отново по-високо и преди да заглъхне като нисък стон, тя събра полите си и напусна каютата. Тес изтича по коридора с учудваща бързина. Това, което видя, когато се втурна на палубата, бе като ритник в зъбите. Един мъж понасяше удари с камшик, гол от кръста нагоре с вдигната над главата ръце и привързан към стълба на мачтата.

Хората от екипажа й пречеха да вижда по-добре, но тя успя да забележи, че кожата му вече кървеше от двата предишни удара. Останала без дъх, тя си проправи път между миризливите тела и замръзна ужасена, когато ръката на палача замахна и се спусна рязко надолу, а деветте сплетени опашки изплющяха върху разголената кожа, като се увиваха около гърдите на жертвата. Мъжът крещеше, тялото му се тресеше, гърбът му се извиваше като дъга, а коленете на Тес трепереха. Погледът й се стрелна към мястото, където стоеше капитанът — неподвижен, със стиснати юмруци и безстрастно изражение на лицето, като издялано от камък.

Дан сведе очи, когато камшикът сцепи кожата на нещастника, но се насили да гледа, независимо че това го ужасяваше. Боцманът бе проявил нехайство. Дали нарочно или не, той никога не би могъл да установи, но непростимият му пропуск за малко да доведе до смъртта на дамата. За това Дан не прощаваше. Камшикът се вдигна отново.

— Нее!

Тес изкрещя и скочи напред, като застана между затворника и камшика. Въздухът излезе от дробовете й със свистене, когато тънкият насмолен коноп се вряза в кожата й; тя чу проклятието на капитана сред изненаданите викове, които се носеха около нея.

— Богородице! — промълви вторият помощник, изпуснал камшика като попарен. Той хвърли изплашен поглед към капитана си. — Моля за прошка, сър, не я видях! Кълна се!

Дан вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат; погледът му бе впит в грозната рязка на рамото й. „Господ е проклел този ден“ — помисли си той.

Като изскърца със зъби от парещата болка, Тес се извърна рязко с прострени назад ръце, за да защити жертвата.

— Блакуел, копеле такова! Какво, по дяволите, правиш?

— Не е твоя работа, жено. Слез долу — гласът му бе равен.

— Как пък не! Това е варварство!

Дан не сваляше поглед от нея.

— Мистър Торп, придружете лейди Ренфрю до каютата ми — думите му бяха също толкова ледени, колкото и изражението на очите му. Бледи, яростни, попарващи като слана.

Първият помощник направи крачка към нея.

— Само ме докосни и си мъртъв, човече — озъби се тя на блондина, като все още закриваше с тялото си младия мъж.

Дънкан пристъпи напред, погледът му шареше между дамата и капитана.

— Моля ви, милейди, не се намесвайте.

— Зарежи тази работа, Макпийт — изсъска тя с поглед, все още впит в капитана. — Няма да се помръдна, докато някой не ми обясни какво става тук!

Дънкан погледна към капитана и той кимна рязко, като едва сдържаше гнева си.

— Мистър Потс хвърли куката по вас — изрече той с труд. — За малко щеше да стане причина за смъртта ви.

— И затова вие му свличате кожата от гърба? Боже мили, Блакуел! Това бе насочено срещу мен и аз съм тази, която трябва да налага наказания, ако искам!

— Лейди Ренфрю — започна Дан с тон, от който я побиха тръпки. — Това е моят кораб…

— И, разбира се, вие сте собственик и господар. Колко глупаво от моя страна да забравя — каза тя, като го изгледа презрително от главата до петите. Отвращавате ме, Блакуел. Аз мислех, че вие сте далеч над тази… — тя посочи към камшика, който лежеше в краката й — … гнусотия.

Думите й го пронизаха право в сърцето. Тя не би могла да знае колко го караше да страда това наказание. Но да бъде снизходителен означаваше хаос, екипаж, в който нямаше да има респект към него, към решенията му. И, за бога, не бе нейна работа да оспорва властта му! Не можеше ли да види, че те искаха тя да изчезне по какъвто и да било начин!

— Мис, недейте! Моля ви. Ще стане по-лошо за мен — молбата дойде отзад и Тес се обърна, за да се озове лице в лице с моряка.

— Наистина ли искаше да ме нараниш, Потс?

Той извърна засрамен лице.

— Боже мой, защо? — гласът й се пречупи.

— Вие сте вещи… мислех, че искате да навредите на капитана — довърши той неубедително.

„Такава безразсъдна вярност“ — помисли си Тес, като хвърли унищожителен поглед към Дан.

— Всички вие сте болни и си заслужавате това, което изкривените ви представи могат да ви навлекат — присмя им се тя през рамо, като се опитваше да освободи мъжа от въжетата.

Тя не видя как Дан уморено прекара пръсти през косите си и после кимна към мистър Торп, преди да успее да развърже човека. Като пренебрегна предупредителните погледи на първия помощник, Тес се втурна стремително по палубата към носа, а капитанът я следваше по петите, когато тя измъкна от перилата една забита там кост от риба-меч. Обърна се и му я връчи.

— Удари с това по кораба.

Той се намръщи.

— Слез долу, Тес.

— Сега ме наричаш Тес! Да, но загуби това право, капитане. Предизвиквам те. Удари перилата, палубата, каквото и да е.

— Има ли смисъл в тази лудост? — осведоми се той с ръце на хълбоците.

— Аз съм разстроена. Развесели ме.

— Помогни ми, жено…

— Уплашен ли си, Блакуел?

С изопнати нерви, Дан знаеше, че е подведен, докато измъкваше костта от ръката й, след което се наведе, удари палубата с нея, после корпуса, като си изкарваше яда на фрегатата.

— За какво трябва да послужи това, за бога? — скръцна със зъби той.

— Знам, че ти липсва интелигентност, Блакуел, но се опитай. Искам да докажа нещо — като че ли тънка жица бе опъната между тях и тя знаеше, че ще се скъса и приятелството им щеше да бъде унищожено, ако нещо се случи. — Продължавай да удряш — каза му тя, когато той се изправи пред нея.

— Ти си луда — изръмжа той, докато блъскаше по перилата.

Смехът й бе неприятен, напрегнат.

— Аз ли? Как би нарекъл ти тези удари върху човек, като че ли не е нищо повече от обикновено килимче?

Той прекара пръсти по разчорлената си коса; ненавиждаше отвращението, което видя в погледа й.

— Ти не разбираш…

— Прав си, аз не разбирам — отсече тя; гневът й потискаше това, което близостта му предизвикваше у нея. Погледът й обхвана наведнъж целия кораб; тя отказваше да приеме в себе си безумните причини за това нещастие. — И никога няма да го разбера, Блакуел — срещна погледа му. — Дори и след сто години.

Пронизващ звук се носеше във въздуха и тя се наведе над перилата, а екипажът се въртеше около нея. Белокореместият делфин писукаше щастливо откъм левия борд, гмуркаше се под повърхността и скачаше над вълните в грациозна дъга.

— В името на вси светии, момиче — обади се Дънкан от мястото си. — Как го извика?

— Не съм го викала. Делфините реагират на вибрациите — тя погледна втренчено Дан, като повдигна леко изтънените си вежди. — Кой е сега магьосникът, Блакуел? — попита кротко тя, след което се отдръпна от него и си проправи път сред скупчилите се мъже.