Ейми Фетцър
Тес (11)

Глава 11

Тес не се вцепени, а замахна с ръце и скочи. Стройното й стегнато тяло приличаше на падаща звезда, докато летеше към бизанмачтата. Тя се молеше на Бога, защото разстоянието бе по-голямо от всякога, когато се бе осмелявала да го прави, и му благодари, когато се хвана за дървото и се завъртя около него. Десетка за изпълнение, Ренфрю.

Масивният стълб подпираше корема й; движенията й бяха бързи, настойчиви, но все пак сигурни, когато протегна крака; тялото й се извиваше, докато прекрачи стълба, а после отново сви крака, закрепи се с глезените си на дървото зад нея и направи стойка. „Вятърът е твърде силен за лесния начин“ — помисли си тя, обърна се и застана на крака. Сграбчи едно въже, дръпна го, за да бъде сигурна, че е здраво, после провря дебелия коноп между бедрата си и около единия си крак. Като се наведе леко назад, за да запази равновесие, Тес видя ятагана близо до гърба на Дан и отново призова шампионските си способности.

С вик „Ура-а-а!“ Тес се хвърли и полетя в тъмнината с краката напред. Петите й улучиха главата с чалмата и тя чу противно изпукване, но инерцията я отнесе високо във въздуха и я плесна в едно обгоряло ветрило като муха в стъкло. Докато висеше неуправляемо, вкопчила се във въжето, Тес тръсна глава и погледна надолу към палубата. Тогава пожела да си бе стояла горе на мястото. Чалмалията лежеше до шпила, вратът му бе пречупен под невъзможен ъгъл.

Дан хвърли поглед към ятагана и мъртвия му собственик.

— Ти се биеш нечестно, Бенет — изръмжа той. — И тази нощ ще умреш като куче.

Тласкан от желанието за отмъщение, мускулестата ръка на Дан се стрелна напред, юмрукът му улучи челюстта на Бенет и го изпрати върху перилата, които едва го задържаха да не падне във водата. „Още не е свършило — помисли си Дан, — не съм вкусил достатъчно кръв.“

Бенет се вгледа в тези изпълнени с решимост очи и ясно видя в тях смъртта си. „Този човек е обладан от дявола — помисли си той. — Играеше си с мен от първия миг. Да те вземат дяволите, Филип, и твоята надменност!“

Уморен от тази разправия, Дан се нахвърли отмъстително върху него; удар, париране, удар; първият раздра бузата му, вторият разряза сакото му напряко от рамото до бедрото. Кръв бликна изпод жълтата тъкан. Бенет обезумя, напудрената му перука се плъзна върху челото, докато не я изхвърли в морето; голото му теме разсмя Дан и разяри англичанина. Той шибаше въздуха в диво безумие, без да премерва ударите си.

Дан му позволи да напредне няколко стъпки и докато го примамваше към себе си, се намери опрян с гръб в някого.

— Съжалявам, че прекъсвам чудесния бой със саби, Блакуел, но тази бъчва гори — тя изрече тези думи бързо, бе изплашена.

Очите на Дан се разшириха малко от познатия глас. Сърцето му пропусна един удар. „Как, по дяволите, е успяла да се добере дотук?“ — зачуди се той, а после я дръпна близо зад себе си; сабята му нанасяше удари толкова близо до лицето на Бенет, че той се дръпна назад.

— Господ не ти е дал разум и колкото грахово зърно, жено — изръмжа той, а след това с върха на сабята сряза няколко копчета от ризата на Бенет.

— Впечатлена съм, Блакуел, но… — тя преглътна, очите й се стрелнаха към пламъците, които бързо поглъщаха кораба. Той се клатеше и фокмачтата рухна, върхът й падна в морето. — О, господи! Виж това! — задъха се тя, като го сграбчи отзад за ризата.

— Свали флага си, Бенет! — нареди той със студен глас.

— Не, Блакуел, никога — Бенет нанесе удар, като се целеше в сърцето на Дан.

Това стана мигновено. Дан пое удара, изви китката си с въртеливо движение и Тес видя как направи три кратки завъртания, а с четвъртото запрати сабята на Бенет високо във въздуха. Като на забавен кадър тя се премяташе във въздуха, преди да цопне в морето. Миг по-късно върхът на сабята на Дан влезе под брадичката на Бенет, и това бе краят му.

— Искаш ли още? — попита Дан, но тежката въздишка на Тес го накара да отстъпи назад. Със свободната си ръка той хвана ножа, който носеше на кръста си, и преди Бенет да може да отвърне на удара, го заби дълбоко в сърцето му.

Бенет рухна на палубата, без да издаде звук.

На Тес й се догади, когато Дан грубо издърпа острието от гърдите на Бенет, избърса го в жълтото му сако и го върна на мястото му. Той сграбчи ръката й, за да я откъсне от ужасната гледка; тя продължаваше да гледа втренчено мъртвеца.

— Къде, по дяволите, отиваш? — изкрещя тя, когото той тръгна надолу към каюткомпанията на горящия кораб. — Това нещо ще потъне!

Мъжете скачаха през борда и Тес усещаше почти неудържимо желание да се присъедини към тях.

— На борда има карти и лоцмански дневници, които трябва да притежавам — каза той, като се спускаше по стълбата.

Тес не знаеше какво друго да прави и го последва. При не толкова ужасяващи обстоятелства щеше да се разсмее, когато той на няколко пъти си удари главата в тавана. Каютата бе като бисквитена кутия.

Дан претърси писалището, без да обръща внимание на изплашеното й изражение, и събра всичко, което можеше. Като натъпка нещата под ризата си, той я издърпа навън от каютата; широките му крачки я караха да тича след него. Той не й даде възможност да се изкатери по стъпалата и я метна през рамо.

— Дойдох тук на собствените си крака, Блакуел. Сигурно ще мога и да се върна по същия начин!

Той не отговори. В момента, в който се качиха горе, Дан извика първия си помощник и като стъпваше върху тела и останки, нареди хората му да напуснат незабавно кораба.

— Неандерталските ти качества са забележителни, Конан.

Той сграбчи едно въже, провери здравината му, после посегна под задника й, плъзна ръка между краката й и се хвана здраво за собствената си риза.

— Блакуел! — изпищя тя от интимната му хватка. Никакъв отговор. — Блакуел! — тя се извъртя, очите й се разтвориха широко. — О, не, няма да го направиш!

Той завърза въжето за ботуша си, после отстъпи няколко крачки назад.

Тес изпищя пронизително, когато се откъснаха от палубата и полетяха във въздуха; ръцете й се вкопчиха толкова здраво в ризата му, че я чу да се съдира. Излезе й въздухът от дробовете, когато краката й усетиха твърда опора, и през замъглените си очи тя видя как оставащите мачти и надстройката над кърмата на брига рухнаха. Вик наблизо. Веднага няколко чифта ръце им помогнаха да стъпят на краката си. Тя чу как Дан излая някакви заповеди, но не можа да разбере нито една от тях; ушите й шумяха много силно. В следващия миг се намери по гръб.

— Вие, мадам, сте най-безмозъчната идиотка, която съм имал нещастието да познавам! — изръмжа Дан, наведен над нея с ръце на хълбоците си, а очите му пламтяха от ярост.

Очите й станаха почти кръгли.

— И това го казва човек, който би трябвало да обитава единична килия за луди! — „Нека си рецитира“ — помисли си тя, все още трепереща от това, което бе видяла и преживяла през последния час. — Какво стана с блестящите ви джентълменски качества, Блакуел? Да не ги загубихте, когато насякохте тези хора на парчета? — Тес отметна разпилените кичури от лицето си и се помъчи да се изправи на отмалелите си крака.

— Лейди Ренфрю! Наистина ли бяхте вие? — попита Гелън, като й помагаше да стъпи на краката си; покритото му със сажди лице изразяваше неверие.

— Да, аз — погледът й не се откъсваше от Дан. — Как можете да бъдете толкова безмилостен, толкова студен? Исусе, аз ви видях да убивате повече от двадесет души!

— Признавам се за виновен — каза той без следа от разкаяние. — И както можете да видите — той направи нетърпелив жест към кораба си, — ние също бяхме насечени на парчета!

— Вие ли спасихте капитана, милейди? — попита Гелън недоверчиво.

— За нещастие, да — промърмори тя, след което се обърна да огледа кораба.

Дан се намръщи на първия си офицер.

— Какво казваш, човече?

— Тя беше, сър, която… — Гелън посочи към мачтата, описа въртеливо движение, после сви рамене.

Дан хвърли поглед към мачтата, а после и към горящия бриг. „Чалмалията“ — помисли си той и някакво особено чувство го връхлетя. Погледна надолу, като очакваше да намери дамата пред себе си. Тя не бе там. После чу гласа й — остър, ясен, раздаващ команди — и погледът му последва звуците до мястото, където Тес се бе навела над един моряк…

Тес преглеждаше раната на крака му. Не беше много дълбока и след като я наложи с една не съвсем чиста кърпа, тя реши, че може да почака.

— Ще се оправите, но другите са по-зле. Ще се върна.

Тя нареди на моряка да натиска кърпата, после се премести при друг. Той бе загубил пръст и имаше дълбока рана отстрани. Прииска й се да повърне, но не можеше да губи време; превърза ръката и ребрата му, и нареди на един незасегнат моряк да притиска превръзките. Отиде до друга жертва и коленичи.

— Не сте ли Сайкс? — попита тя, като раздра кървавата риза и започна да го преглежда.

Той изглеждаше поразен от това, че тя знаеше името му.

— Да, мис — ахна той. — Един куршум ме улучи.

— Виждам — Тес го погледна. Той изглеждаше по-изплашен от нея, отколкото от всичко друго. — Вие ще сте първият, мистър Сайкс. Мистър Потс! — извика тя, понеже не знаеше други имена.

— Да, милейди?

— Нуждая се от всички лекарства, които имате на борда, чисти парцали, нарязани на ленти, вода… прясна вода — натърти тя, като отметна плитката си назад и отиде при следващия мъж. — Нека всички, които са невредими, да измият незабавно палубата! — нареди тя. — След това пренесете всички ранени на сухо място! — тя се огледа около себе си и добави: — Ако можете да намерите такова.

Всичко наоколо бе или мокро, или потънало в кръв. Моряците вече отнасяха мъртвите и Тес потисна в съзнанието си мисълта кои бяха те. Тя се крепеше само на духа си, нервите й бяха опънати, мозъкът й отричаше истината, която можеше ясно да види.

— Извинете, милейди, но обикновено готвачът и мистър Макпийт се грижат за ранените.

— Тогава ви предлагам да ги извикате тук горе, мистър Потс, защото се нуждая от помощ!

Тес се изправи доволна, когато кървенето бе овладяно донякъде. „Толкова много ранени — помисли си тя, докато масажираше носа си със силно стиснати очи. — Колцина ли ще оцелеят?“ Три пъти тя се натъкна на рани, покрити с мръсни превръзки и намазани отгоре с някакви вонящи мехлеми. В една модерна болница раните щяха да се нуждаят от много малко грижи, но тук можеше да се развилнее инфекция. „Чантата ми“ — помисли си тя и хукна. В нея трябваше да има нещо, което да помогне. Почти бе стигнала до каюткомпанията, когато шум, неприличащ на нищо, което някога бе чувала, я накара да спре.

В мъчителния миг преди експлозията бригът приличаше на викингски погребален кораб, оранжева огнена топка по морето. Пламтящи отломъци се носеха към черното небе, проблясващите знамена на поражението падаха в океана съскащи и цвъртящи. Още смърт. Сълзи бликнаха в уморените й очи и Тес се втурна по коридора.

* * *

„Морската Магьосница“ бе претърпяла минимални повреди — сцепени греди и няколко раздрани платна — но в сравнение с брига бе излязла от битката незасегната. Блакуел стоеше на кормилото и бързо маневрираше с кораба си по-далеч от плаващите отломки. По негова команда хората му хвърлиха въжета на оцелелите от брига. Като предостави управлението на кормчията, Блакуел тръгна с широки крачки към релинга. Щеше да им даде шанс да се закълнат пред капитана на „Магьосницата“ и да се присъединят към екипажа му. Ако не го направеха, щяха да бъдат оковани, докато станеше възможно да бъдат оставени на брега в следващото пристанище. Акт на милосърдие, защото всеки друг капитан щеше да се подиграе на затворниците. С този подход фрегатата спечели дванадесет нови моряци. Като подкрепи заповедта си да се погрижат за ранените с рязко кимване на глава, капитанът изпрати хора да започнат поправки по кораба, да свият черните ветрила на войната и отново да потеглят.

Мускулите му се напрегнаха, когато дръпна въжето и го хвана здраво, докато един моряк го подсигуряваше с лебедката. Като чу женски глас, той прекрати за миг работата си и хвърли поглед надолу. Лейди Ренфрю се бе качила междувременно на палубата с пълни ръце. Нямаше представа къде бе намерила кутиите и бутилките, но сега тя яростно се мъчеше да извади куршума от тялото на Сайкс. По дяволите, тя бе удивителна жена, която, изглежда, не губеше лесно самообладание. Дан бе убеден, че му харесва мисълта за многостранните й способности, по-големи от тези, на който и да е мъж. „Да, но каква жена е тя!“ — помисли си той, докато лакомият му поглед изпиваше нежните извивки на закръглените й гърди, скрити под най-старата му риза. Нежно чувство, което той не можеше да назове, се събуждаше в гърдите му само при вида й, и Дан осъзна, че нямаше значение дали бе облечена в коприна и дантела или както бе сега, когато стегнатата й фигура бе скрита в мъжките дрехи.

Внезапно на целия кораб настана мъртвешка тишина, когато тя поиска от мистър Потс остър нож.

— Потс? — Тес изви пръстите си, след това погледна нагоре, когато поисканият нож не бе поставен в ръката й. Погледът й се плъзна по мъжете, които я заобикаляха, върху Сайкс, обратно върху Потс. Пфу! Какво им ставаше на тези момчета сега? — Хайде, Потс, подай ножа. Веднага!

Почти самодоволно, Потс й подаде ножа. Една вещица не би могла да докосне хладната стомана. В мига, в който пръстите й се сключиха около дръжката, всички, които я виждаха, въздъхнаха в един глас. Тес не видя леката усмивка на Дан, когато за известно време подържа острието над пламъка на един фенер, преди да се заеме отново с работата си, но разсеяно забеляза, че Сайкс изглеждаше малко по-спокоен.

— Говорете ми, мистър Потс — тя се нуждаеше от нещо, което да отвлича вниманието й, докато вадеше куршума. — Бихте ли ми казали накъде плавахте, преди да ме спасите? — Сайкс пъшкаше през стиснатите си зъби, докато тя въртеше ножа. — Съжалявам — измърмори тя, после кимна към Потс да даде на моряка още ром.

— Борехме се с жестока буря, мис — измънка Сайкс, докато я гледаше как се мъчи над него.

— Престани да бръщолевиш, човече! Не забравяй, че си ранен.

Сайкс се ухили леко. „Дръзко момиче“ — помисли си той, като се възхищаваше от куража й.

Тес почувства как върхът на ножа остърга метал. С щипките от комплекта за маникюр тя измъкна мекото оловно топче от рамото му и го пусна в протегнатата ръка на Потс. Стомахът й се бунтуваше при вида на бликащата кръв и тя бързо покри раната.

— Да, беше най-лошата, която сме виждали — каза Потс. — Не приличаше на ураган, имайте предвид. Искам да кажа, че подмяташе „Магьосницата“ като вейка близо до стена от черни буреносни облаци, милейди.

Движенията й замряха, но тя не вдигна поглед, докато притискаше раната. Преглъщаше трудно.

— Кажи го пак? — мускулите на раменете й се стегнаха.

— Аз го забелязах пръв — каза самодоволно млад мъж, клекнал срещу нея.

Устните на Потс се свиха снизходително.

— Ти си наблюдателят, Тъфи! Предполага се, че ти трябва всичко да видиш пръв.

— На тебе толкова ти пукаше, колкото и на другите! — отвърна му Тъфи.

— Дръж си езика, момче! — изръмжа Потс и другият веднага се разкая.

— Моля ви, джентълмени! — прекъсна ги рязко Тес; всеки нерв в нея вибрираше, докато се насилваше да шие човешка плът. Главата й се пръскаше от въпросите, които не можа да зададе. Тес премигваше често и хапеше устните си, докато направи последния бод, после отряза конеца и намаза раната с бацитрацин. Кимна бавно, когато Потс предложи да превърже раната, и се обърна да прегледа следващия моряк. — Продължавайте, мистър Потс — каза тя разтреперана.

— Ще ви кажа истината, милейди — започна той със заговорнически шепот, като не съзнаваше как се измъчва тя. — Един могъщ кораб, бял като крилото на ангел и бърз като стрела — в един момент зад кърмата, в следващия на левия борд. Кълна се, така беше. Никога не съм виждал нещо толкова голямо!

„Кралицата на Насау“ — помисли си Тес и усети как косата на тила й настръхна.

— Какво… ааа… — преглътна тя. — Какво имахте предвид под стена от буреносни облаци?

Като свърши, Потс се наведе по-близо, стомахът му се сви при страшния спомен.

— Този голям кораб бе далеч зад кърмата ни и се насочваше право към нас. После внезапно — той махна с ръка — се появи откъм левия борд и изчезна!

— Тя попита за стената, мистър Потс — прекъсна го някой.

— Знам, ще стигна и до това! — очите му блеснаха гневно, но после се усмихнаха меко на лейди Ренфрю; гордееше се, че е привлякъл вниманието й. — Капитанът извика Тъфи да му докладва — той посочи момчето с пръст. — А когато погледнахме отново, корабът бе изчезнал зад тази движеща се мъглива завеса.

— Всички сме виждали мъгла в морето, Потс — добави Сайкс с отслабнал глас. — Но това не беше мъгла.

Няколко мъже се приближиха, като кимаха утвърдително с глава.

— Да, мъглата не се извива като змия!

Въпреки горещината Тес усети студени тръпки да лазят по кожата на ръцете и врата й, докато се изправяше несигурно на краката си. Като в транс тя си припомни ясното небе, когато скочи от кораба. И колко бе изплашена, когато се носеше срещу вихрещата се пелена на мъглата. Смътно си спомни трясъка на гръмотевиците и раздиращия небето блясък на светкавиците. Дали бурята, която тези мъже бяха преживели, не се бе развихрила от другата страна на черната преграда? Сърцето й се сви болезнено. „През нея ли преминах или под нея? И в какво?“ Тялото й се тресеше силно, ръцете й трепереха, докато в мозъка й се блъскаха необуздани мисли.

Тес се запъти с олюляваща се походка към перилата, кокалчетата на ръката й побеляха от яростното стискане. Всичко в нея рухна под напора на вълната от факти. Да, те бяха вече факти. Дрехите, обзавеждането. Архаичните поверия, недодяланите оръжия и, мили боже, смъртта. В осветените от фенера тъмни води долу Ричмънд писукаше щастливо, а Тес изкрещя отчаяна:

— Защо ме доведе тук, Ричмънд? Защо? — питаше тя, като не съзнаваше, че вика. — В кое време си ме стоварил? — тя се плесна с ръка по устата, тропаше с пети, като се опитваше да задържи бушуващия в нея вик. „Кажи го — настояваше разумът й. — Погледни истината в очите.“ Стиснала силно клепачи, Тес позволи на мисълта да се оформи. Нямаше друго обяснение, освен това, което тя бе избягвала.

Черната стена е била врата. Към миналото.

— Лейди Ренфрю?

Тя се обърна и погледът й срещна онези учудени зелени очи.

— Ти — нападна го тя, като отстъпи назад, — ти си пират! Проклет пират, да не повярваш просто.

Той се вцепени, очите му заприличаха на бяла слана.

— Моля?

— Не се прави на толкова обиден, Блакуел. Ти сам знаеш какво представляваш — тя се изплю, метално сивите й очи го изпепелиха с презрението си.

„Тя е изтощена — помисли си съчувствено Дан, — на границата на припадъка е.“ Той почти усещаше неукротимата енергия, която струеше от нея. Почти експлозивна, чакаща като че ли само някой да запали фитила.

„Не мога да понесе това — мислеше си тя; погледът й блуждаеше из кораба. — Не мога!“ Тес се спусна към каюткомпанията, като подмина Дънкан, натоварен с превръзки и мехлеми. Тя дори не го видя, когато се препъна във високия праг. Мушна се в каютата и започна да къса дрехите по тялото си, докато вървеше към банята. Ваната бе пълна с топла вода, и въпреки объркването си тя знаеше, че дължи това на неговата загриженост за нея. Тя се наведе, потопи главата си във водата и остана така колкото й стигаше дъх. Изправи се, отметна глава назад и изпръска стените с топлата вода, която се стичаше и по нея. Миризмата на смърт остана. Като трепереше неудържимо, тя стъпи в бъчвата и насапуниса косата си за рекордно време. Натърка се бясно, после още веднъж. Кожата й гореше, когато излезе от ваната и се загърна в една кърпа.

Това не промени нищо.

— Трябва да се върна обратно — промърмори тя, докато нервно крачеше с превити рамене в каютата.

Двеста години назад. Тя вече не отричаше тази възможност. Всичко вече се изпълваше със смисъл. Тес внезапно изпита непреодолима нужда да докосне нещо от своето време и отиде до жълтия си сак. С рязко движение издърпа черна сатенена ризка и късо кимоно.

Тя се вторачи в жълтата чанта.

„Моето минало“ — помисли си тя, а после я запрати насред стаята. Тя се удари в стената и падна на пода. Тес стоеше по средата на обширната каюта неподвижна, с празен поглед. След това със задавен стон се свлече на пода и падна на колене.

— Не съм оттук! — изкрещя тя, като плъзна ръце по талията си. Сълзи течаха по бузите й и капеха по голите й колене. — Не съм.