Ейми Фетцър
Тес (10)

Глава 10

Слънцето и луната се сражаваха за превъзходство още миг и сребърният полумесец протръби за победата си високо в небето, докато чакаше победеният да се оттегли крадешком. Като медна монета, потъваща в синя копринена чанта, слънцето изчезна зад хоризонта. Тъмата се спусна бързо и покри морето, а бисерната лунна светлина пронизваше неестествената тишина като блещукането на полиран оникс.

„Морската Магьосница“ се гмуркаше във вълните и караше преследвача си да я гони няколко мили, като му позволяваше да вярва, че се смята за по-слаба и иска да избегне сблъсъка. Както предвиждаше капитанът, бригът вдигна повече платна и премести баласта си, за да увеличи скоростта.

Тънка усмивка играеше по устните на Дан. „Ще дам на копелето всички предимства“ — реши той, като се отказа да даде първия залп. Той се обърна тихо към втория помощник:

— Повдигнете леко предните платна и бизана, мистър Финч. Дискретно. Нека му позволим да бъде абсолютно уверен в нещо.

Арън се усмихна и без да използва свирката си за тази цел, тихо предаде заповедта, като знаеше, че това ще ги забави малко и ще даде на брига шанс да ги държи под око. Екипажът на фрегатата бе добре обучен, а капитанът знаеше как да изтръгне максималната й скорост. Когато му дойдеше времето.

Един час като че ли се проточи в безкрайна агония, докато екипажът нервно чакаше атаката с разтуптени сърца и заредени оръдия. Никой на борда не се съмняваше какво ще последва. Три други кораба бяха нападали преди и те бяха изпратили и трите на дъното. Когато бригът бе достатъчно близо, прозвуча команда да се угасят всички фенери, и като че ли с изящния замах на четка на художник „Морската Магьосница“ се стопи в нощта.

Бригът лесно се забелязваше в оскъдната светлина, защото имаше бяла обшивка над ватерлинията си — мъгляво петно върху плаща на нощта. В настъпилата тишина мъжете на борда на фрегатата чуха объркани гласове, носещи се над океана. Много наблизо. Погледите им се местеха между брига и капитана, всички очакваха сигнала му. Истинско облекчение бе, когато най-после го чуха.

Въжета изскърцаха срещу дървото, докато мъжете се мъчеха да прикрепят бизана, предните платна и преградите от греди отзад. Черните платна се разгънаха, зашибаха мачтите и заплющяха под напора на вятъра, улавяха го и впрягаха невидимата му мощ. Бърза и точна, „Морската Магьосница“ се обърна на другата страна. Мощната фрегата тръгна по посоката на вятъра, като шумолеше в мастиленосиньото кадифе като сабя във влажен въздух. Бригът отдавна я бе загубил в тъмнината и изобщо не разбра, че се е обърнала обратно и вече плаваше наблизо зад двумачтовия кораб. След това катраненочерната фрегата започна да маневрира на разстояние за бой, безшумно като гладна акула.

* * *

Просната на леглото, Тес четеше „Здравият разум“ на Томас Пейн. Бе захвърлила чехлите, чорапите и три долни фусти заради горещината в каютата. За момента тя се бе отказала от желанието си да види как Блакуел се гърчи след садистичното й отмъщение. Бе похабена енергия, реши тя, да се тормози за нещо, което не би могла да промени, и се отказа от опита си да разбере политическите теории на писателя. Затвори книгата и взе друга: „Пътешествията на Гъливер“. Блакуел имаше богата библиотека: Чосър, Шекспир, Дефо. Някои от книгите дори бяха на френски и латински. „Обзалагам се, че не може да ги чете“ — помисли си тя злобно, тръшна се по гръб и пожела да има екземпляр от последния шпионски трилър на С. Е. Бейкър, за да се потопи в него.

Като усети жажда, тя се изтърколи до ръба на леглото и посегна към каната. Внезапно корабът се наклони на една страна и порцелановият съд падна на пода. Тес се хвана за ръба на дюшека и се напрегна, за да не падне върху натрошените парчета, докато корабът не се изправи. Тя се отпусна в средата на пухкавия дюшек и видя как незакрепените предмети се изтъркаляха от масата.

„Какво, за Бога, представляваш ти, Блакуел“ — измърмори тя към тавана. Когато реши, че вече няма опасност, стана от леглото, почисти счупения порцелан, след това отиде до масата и се наведе, за да събере картите и книжата. Силен трясък разцепи тишината и учуденият й възглас бе незабавно заглушен от гръмотевичен тътен. Фрегатата се мяташе бясно и ръцете й се размахваха в безполезни опити да сграбчат нещо стабилно. Миг по-късно тя се озова паднала по гръб. Остана така за секунда, като проклинаше красивия лунатик и почти изпадна в състояние на умопомрачение, а после се пребори със заплетените си поли и се изправи.

Чуваше бързи стъпки над себе си. Викове от всички посоки, с изключение на десния борд. Скочи към прозореца и очите й се разшириха. Ярки проблясъци на светлина се отразяваха от океана при всеки вибриращ сблъсък. Водата изригваше в огромни фонтани, докато Тес се промъкваше опипом към покритата с кадифе пейка. Преглъщаше конвулсивно, когато седна тежко на нея, дотолкова шокирана, че не можеше повече да се движи. Не бе в състояние да види много, но, господи, можеше да го чуе. Викове на болка, на истинска агония отекваха до нея и караха кожата й да настръхва. Толкова реалистично! После фрегатата потрепери от трикратния залп на оръдията. Чу плискане на вода, пукане на дърво, метал стържеше в метал, платна се раздираха. „Дано не са нашите“ — помисли си тя, като не бе сигурна дали корабът може да издържи толкова автентично представление. До нея достигна миризма на барут и тя видя ужасена как едно гюле падна на няколко ярда от отворения прозорец — достатъчно близо, за да попаднат по лицето й пръски солена вода.

„Това е“ — помисли си тя, докато се промъкваше в задушаващата влага и затваряше прозореца. Тес стана от мястото си, втурна се към вратата и започна да удря по нея, като отчаяно молеше да се качи горе. Чу шум от стъпки отвън и извика да я пуснат. Шумът стана по-тих, заглъхна, после се чу по-далече — човекът пренебрегна зова й. Това бе лудост! Ами ако тази бъчва действително потъне? Бясно задърпа дръжката на вратата, но тя не се поддаде. Тогава Тес се усмихна и повдигна полите над бедрата си. Концентрира се, прицели се и ритна дървото точно под бравата. Едно съвсем малко парченце се отчупи и докато виковете отгоре поглъщаха всеки шум, който би могла да предизвика, Тес продължи да рита с пета дървото, докато не го чу да се пропуква. Тя се вкопчи в бравата и я задърпа, докато не се откърти, и за втори път тя се просна на пода. „Няма време да пазя достойнството си“ — помисли си тя и се втурна навън, като едва докосна ръба на масата.

Коридорът бе пуст и тя тръгна по него. Придърпа полите си с ръка и се спря пред отвора, за да потърси опора при вида на това, което можеше да намери. Чуваше как Блакуел крещеше команди и ругатни. Шумът от търкалянето на оръдията назад, за да бъдат заредени, гърмеше под краката й; след това корабът се разтресе от друг удар и тя бе запратена срещу вратата. Тя се отвори с трясък и Тес изхвърча навън, като се просна върху мократа палуба. Бързо се претърколи и седна, очарована от гледката пред очите й.

Двама потънали в пот мъже се дуелираха със саби само на метър от нея и тя бързо се отдръпна от пътя им. Чу единият да нарича другия „подъл плъх“ и го видя да вдига сабята си. Светлината трепкаше по стоманата, когато мъжът, когото тя позна, замахна със сабята. Другият изкрещя ужасно и Тес зяпна от изненада, когато една ръка тупна на палубата пред коленете й, а треперещите пръсти все още стискаха дръжката на сабята.

Стомахът й се разбунтува, погледът й се стрелна към ранения тъкмо в момента, когато съперникът му го прониза в гърдите. Той изрева, когато острието излезе от другата страна, и като се гърчеше и извиваше, рухна на палубата, а кръвта продължаваше да блика от раните му. Тес скочи на крака и се втурна към перилата, където започна да повръща през борда, докато в стомаха й не остана нищо. Откъсна парче от фустата си, избърса си устата и след това го изхвърли в морето. Когато се върна обратно, мъжът със сабята го нямаше вече, а убитият продължаваше да кърви върху мокрите дъски. „Това не е истина“ — напомни си тя, като се опитваше да контролира учестеното си дишане и се насили да отиде при човека.

Имитация! Специални студийни ефекти.

Тя коленичи, ръката й се разтрепери силно, когато я протегна, след това се дръпна обратно, преди да стигне до тялото. „Жив е“ — молеше се тя в себе си, докато отново посягаше. Пръстите й потрепериха, когато докосна топлата кожа на гърлото му. Тес търсеше пулса му. Нищо. Погледът й попадна върху тъмното петно, което се разливаше върху гърдите му. Тя го докосна, потърка лепкавата влага с бакърен цвят между пръстите си, а после вдъхна миризмата й. О, господи! О, господи! Тес положи ръка на гърдите му. Нищо. Тя почти не забеляза, че някой се блъсна в нея, когато направи последен опит и постави пръстите си под носа му. Задавен вик се изтръгна от нея, тя стана рязко, дръпна се назад и покри устата си с трепереща ръка. Мъртъв. Можеше да усети всичко: миризмата на барут, месо и дърво се смесваше и дразнеше ноздрите й. Главата й се тресеше напред-назад, свирепа отвратителна битка се вихреше край нея, като че ли тя бе призрак. Това не можеше да се случи!

Тес сподави още един писък, когато друг мъж падна в краката й с изцъклени очи; ръката му се протегна към нея за части от секундата и след това падна, докато кръвта клокочеше между безмълвните му устни и се разливаше по палубата. Мъртвите очи се бяха втренчили в нея. Ужасена, Тес се мушна в отвора на коридора, водещ към каюткомпанията. Корабът се заклати и тя загуби опора под краката си, спъна се в прага и се блъсна в противоположната стена; прехапа устни, за да не извика от болка. Като се люшкаше зашеметена, без да чака болката да отзвучи, тя се хвана за стената и се заклатушка обратно към каютата. Облегна се тежко на рамката на вратата за миг, после влезе вътре и затвори вратата. Краката й се подкосиха и тя се свлече на пода като розова купчина.

„Това беше истина“ — помисли си тя, като преглъщаше мъчително. Погледът й блуждаеше, после тя стисна пламналите си очи и отпусна глава върху дървената стена. Господи боже в небесата, това не бе игра! Те наистина се избиваха един друг там горе! Стомахът й се бунтуваше при спомена за онази ръка, все още тръпнеща, готова да продължава да убива. Ох, какво да прави сега? Как би могла да спре това? „Не бих могла“ — осъзна тя, докато изтриваше изцапаните си с кръв ръце в полите си. Те няма да се откажат, а тя не би могла да започне да търси логична причина за тази истинска битка. Трясъкът от сцепено дърво проникна в обърканите й мисли и една представа завладя съзнанието й.

Блакуел! Къде бе той? Боже мили, дали не умираше някъде потънал в кърви, проснат на палубата? „Ами Дънкан, Торп и… те може би умират, докато ти седиш тук“ — помисли си тя, отметна косата от лицето си и скочи на крака. Колкото и странно да беше, Тес знаеше едно нещо със сигурност. Ситуацията, в която се намираше, внезапно се бе превърнала във въпрос просто на физическо оцеляване.

Тя се пребори с роклята, като я скъса на раменете и я издърпа покрай хълбоците си, след което я ритна встрани. Хвърли фустите върху изцапаната рокля, отиде до скрина на капитана, издърпа чекмеджетата, прерови дрехите му, след което претърси и куфара и намери чифт износени панталони и риза. Смъкна бельото си и навлече ризата, като пристегна краищата й в талията си. Пъхна крак в панталоните и се огледа за нещо, с което да ги върже. Не видя нищо под ръка, затова откъсна една ивица от фустата и си приспособи колан. Крачолите висяха на повече от един фут над глезените й; взе ножа и отряза подгъвите, а след това разпори ръбовете до коленете и остави парчетата да висят. „Поне мога да ходя“ — помисли си тя, като напъха плитката си под ризата, докато вървеше към вратата. По средата на пътя се спря, отвори сандъка, наля си бренди в една чаша и я пресуши. Веднага обаче съжали, когато очите й плувнаха във влага и се задави жестоко от кехлибарената течност.

Неестествено стегната, тя напусна каютата и си проправи път до каюткомпанията. „Каква съм глупачка — помисли си тя, като се държеше за преградите на стената. — Идиотка, която не си стои завряна на сигурно място долу да изчака всичко това да отмине.“ Но тя не можеше. „Импровизирай с наличното — като че ли чуваше баща си да говори, — адаптирай се бързо към ситуацията и ще можеш да преодолееш всяко препятствие.“

Тес натисна бравата.

Изскочи на палубата и огледа хаоса около себе си. Саби се сблъскваха и дрънчаха, пищови пукаха, гърлата им изхвърляха бели огньове в тъмнината. Въздухът бе наситен с дим, мъжете крещяха, когато падаха във водата, а противниците им продължаваха безмилостно да се бият на „Морската Магьосница“ и на другия кораб. Криминален тип! Блакуел, не ти ли стига собственият кораб? Тя се предпази, когато един ръмжащ мъж замахна към нея. Стъпалото й улучи слънчевия му сплит и той се преви на две, като й даде по този начин време да изтича на кърмата и да се покатери няколко фута по такелажа. „Слава Богу за тези уроци по карате“ — помисли си тя с опънати нерви. Позицията й даваше възможност да вижда и другия кораб.

Главната му мачта бе пламнала. Нямаше и помен от Блакуел. Тя се покатери по-високо, като лесно се нагаждаше към процепите в преплетените като решетка въжета. Дали Блакуел е атакувал кораба? Можеше ли да бъде толкова безмилостен? С навито около бедрото въже, закрепено за стабилност около глезена, Тес се спусна от главната мачта, като махаше с ръка пред лицето си, за да разпръсква дима. Тя се оглеждаше на всички страни, погледът й се спираше на всичко, което се движеше. Сърцето биеше в гърлото й, докато търсеше. Къде си, архаична сепия такава? Мускулите на ръцете й се напрягаха до скъсване, цялото й тяло бе вкопчено във въжето; Тес се бореше с желанието да изкрещи. О, господи! Дали вече не бе мъртъв? Дали не бе паднал зад борда? Втренчи се в тъмнината. Моля те, господи, не!

* * *

Изящната му толедска сабя издрънча от сблъсъка и Дан се напрегна, мощният му тласък изпрати противника му зад перилата, докато прескачаше на брига. Друг дойде; острието прониза голите гърди на мъжа и го повали. Морякът изкрещя, залитна назад и падна върху цевта на едно оръдие; тялото му се опари в горещия метал. Стонът му заглъхваше, но Дан продължаваше да мушка; мисълта за Филип го тласкаше да търси подобаващо отмъщение тази нощ.

На палубата на брига Дан Блакуел развъртя сребърната сабя и си проправи път към капитана му. Хленчещият страхливец стоеше заобиколен от хората си на квартердека с извадена сабя, готов за момента, когато щеше да му се наложи да се защитава. Устните на Дан се свиха презрително. Напудреният денди буташе мъжете пред себе си, не вършеше нищо друго, освен да крещи отчаяни заповеди и да размахва оръжието си. Дан не виждаше причина да убива ненужно и избутваше мъжете от пътя си, докато не бе принуден да ги пронизва. Бе дал шанс на брига да се предаде, макар че именно той пръв бе открил огън; отговорът на фрегатата бе разрушил главната му мачта.

Дан сграбчи едно въже и тръгна по перилата, като напредваше, без да спира. Скочи на палубата.

— Искаш ли дуел, Бенет? — извика той и видя как очите на капитан Бенет се разшириха. — Да, познавам те. Само страхливец би се сражавал за пияница като Ротмиър.

Предизвикан така пред екипажа си, Бенет скочи напред, като разбутваше мъжете от пътя си в опита си да се добере до легендарния капитан.

Очите на Тес се отвориха широко, когато видя Дан да се бие; сабята му сечеше плътта така, като че ли това бяха плевели. Облечен в черно от главата до петите, той бе хубав, като изваден от „Капитан Блъд“. Сигурно бе казал нещо, за да разяри мъжа, смешно пременен с бяла перука и жълто копринено сако, защото човекът престана да се крие зад хората си. Той скочи напред, измъкна сабята пред лицето си, а след това я заби в палубата.

Гредите пращяха и горяха, отломките падаха на палубата, въздухът бе пълен със сажди, но като че ли все пак стана по-тихо, когато капитаните заеха позиция за бой; екипажите им освободиха място за дуела. Бенет замахна във въздуха, сабята му изсвистя, а Дан посрещна острието със своето, сви китка и тласна мъжа обратно. Бенет парираше, нанасяше удари и посрещаше тези на Блакуел фронтално. Той бе подценил прочутия капитан и способността му да маневрира с кораба си. „Морската Магьосница“ приличаше на фантом, изчезваше в нощта само за да се появи там, където господарят й избереше. Побиха го тръпки на ужас, когато се загледа в тези пъклени очи. Човекът искаше кръв — тази на Филип, но и неговата, както изглеждаше, щеше да е достатъчна засега. Той замахна отчаяно с острието и разцепи въздуха на косъм от гърдите на Блакуел.

Дан блокира насочения към сърцето му удар, но върхът на сабята все пак го докосна, сряза ризата му и остави червена рязка върху рамото му. Тес се задъха, като очакваше Блакуел да падне, но той дори не се сви от болка; стойката му остана отпусната, бледозелените очи тесни и остри. Металът запя отново и, подобно на художник, рисуващ батална сцена, капитан Блакуел боравеше със сабята си с хладнокръвно майсторство, като че ли тежката стомана бе само едно перце.

Дан притисна противника си и принуди Бенет да отстъпи към кърмата. Макар че бе само малко по-дребен, той губеше сили, тежките дрехи спъваха движенията му, правеха действията му трудни и при всеки сблъсък Дан се приближаваше до него. С опрян гръб на перилата, той се нахвърли върху Дан с всичката си останала сила.

Но черният капитан бе бърз като светкавица и приклещи тънкото острие със стоманената си толедска сабя.

— Ти участва в това, признай! — настоя Дан в лицето на мъжа, докато ръцете им бяха долепени една до друга.

Усмивката на Бенет бе садистична.

— Да. Дезире беше като дива котка, Блакуел; пищеше, викаше те на помощ.

Ниско ръмжене се изтръгна от гърдите на Дан, устните му се свиха жестоко. Мускулите на Бенет се напрегнаха, за да го отблъснат.

„Филип грешеше — помисли си Бенет, — корабът на Блакуел не може да бъде разрушен, но човекът е друга работа“ — реши той, като се осланяше на умението си да борави със сабята.

— Филип ми е осигурил убежище, където да харча парите ти — изгрухтя той, като хвърли цялата си тежест напред в опит да извади Дан от равновесие.

Не се получи.

Черните вежди се свиха.

— Доста ще ти е трудно, обещавам ти — изръмжа Дан. — Защото ще умреш.

Нещо проблесна в очите на Бенет.

— Искаш ли да се обзаложим, Блакуел?

Тес почти си глътна езика, когато забеляза един човек с чалма на главата да се приближава към Дан отзад, вдигнал един отвратителен ятаган високо над чалмата си.

— Дан! Зад теб! — изкрещя тя, но гласът й се загуби в шума от битката.

Никой не се намеси, а Дан не чу дивите викове на хората си. Главата й се замая, пръстите се вкопчиха във въжетата. О, господи, помогни му! Моля те! Ще го убият! Тес направи единственото, което можеше. Превърна се във вятър.