Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (35)

4

В събота времето беше такова, сякаш беше настъпил март. На следващия ден трябваше да дойдат бащата и по-малката сестра на Юкико. След вечерята Юкико сама отиде да пазарува. Върна се с пълни ръце с направените покупки, беше взела и цветя. До късно разтребваше кухнята. След това седна пред огледалото и дълго разглеждаше прическата си.

— Днес съвсем определено реших да се подстрижа. Нямате нищо против, нали? Но след това помислих — татко утре ще ме види и ще се изплаши. Затова ще взема да си навия косата, но не е хубаво, не ми харесва. Не ми отива.

Тя дълго се гледа в огледалото и разговаря сама със себе си.

След като си легнаха, тя не можеше да се успокои.

Нима толкова много я радва предстоящото посещение на баща й и по-малката й сестра? Кикудзи дори изпита нещо като ревност. И все пак той си помисли, че може би на нея й бе тъжно. Нежно я притисна до себе си.

— Колко са студени ръцете ти! Съвсем са измръзнали.

Кикудзи положи ръцете й върху гърдите си. С едната си ръка я прегърна, а другата пъхна в ръкава на нощното й кимоно и погали рамото й.

— Разкажете нещо! — Юкико извърна лицето си и размърда глава.

— Гъделичкаш ме. — Кикудзи оправи кичурите коса зад ушите й. — Спомняш ли си, че в Идзи също ме молеше: „Разкажете нещо“…?

— Не си спомням!

А Кикудзи не можеше да забрави. През нощта той отчаяно се мяташе на самото дъно на мрака и притваряйки трепкащите си клепачи, се стараеше да извика в паметта си образите на госпожа Оота и Фумико и от това да придобие сили за Юкико. Утре ще дойде бащата на Юкико. Може би тази нощ ще бъде решаваща… Кикудзи отново си спомни госпожа Оота и тръпките, но от това усещането за непорочността на Юкико само се усили.

— Може би ти ще ми разкажеш нещо, Юкико?

— А аз нямам нищо за разказване…

— Утре, когато баща ти дойде, какво възнамеряваш да му кажеш?

— Добре е предварително да помисля! Каквото ми дойде на ум, това ще му кажа. Татко иска да ни погостува… Той ще се зарадва, като види колко щастливо живеем. Това ще му бъде достатъчно.

Кикудзи лежеше неподвижно. Юкико сгуши лице в гърдите му и също замря…

На другия ден бащата и по-малката сестра на Юкико пристигнаха рано, към десет часа. Юкико беше много оживена, весело се суетеше из стаите и в кухнята. Когато седнаха да обядват, дойде Тикако Куримото.

— Виждам, виждам, че имате гости. Само за минутка искам да поговоря с Кикудзи-сан… — донесе се от антрето гласът й.

Юкико извика Кикудзи. Той излезе в антрето.

— Значи, все пак сте продали черната чашка? Взехте я от мен, за да я продадете? А как ще заповядате да разбирам това, че ми изпращате пари за нея? — нахвърли се върху него Тикако. — Веднага исках да дойда у вас, но помислих, че не сте в къщи, нали само в неделя може да ви намери човек. Впрочем можех да дойда и вечерта…

Тикако извади от пазарската си чанта писмото на Кикудзи.

— Връщам ви писмото и парите в плика. Моля проверете ги.

— Искам да ви помоля да ги приемете — каза Кикудзи.

— Защо трябва да ги приема? Като компенсация ли?

— Престанете да говорите глупости! От къде на къде ще ви давам компенсация. Още повече сега?

— Именно. Странно е да ми ги давате от парите за чашката.

— Всичко е много просто! Чашката е ваша и следователно парите от нея са ваши.

— Кикудзи-сан, нали ви я подарих! Вие ми искахте тази чашка. Аз ви я дадох, реших, че тя е добър сватбен подарък, въпреки че тя ми бе скъп спомен от баща ви.

— А вие считайте, че сте ми я продали.

— Не, не мога. Вече ви казах, че не съм паднала дотолкова, да продавам скъп подарък от баща ви… Сега вие я продадохте. Тя е у търговеца. Ако настоявате да взема тези пари, ще откупя чашката обратно!

Не трябваше да й пиша истината, помисли Кикудзи. Тогава нямаше да знае, че чашката е продадена на търговеца на чайни сервизи.

— Но защо стоите тук? Влезте, моля ви! — кротко каза Юкико. — У нас са само баща ми и по-малката ми сестра, стигнали са от Йокохама. Влезте, моля заповядайте!

— Баща ви ли?… Господи, това не очаквах! Колко приятно е да се срещна с него тук! — Тикако изведнаж удовлетворено отпусна рамене и кимна с глава.