Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (25)

1

След като се върнаха в къщи от сватбеното пътешествие, Кикудзи още веднаж препрочете миналогодишното писмо на Фумико, преди да го изгори.

На борда на „Когане-мару“,

пътуващ към Бепу,

19 септември.

Търсите ли ме все още? Моля ви, простете внезапното ми бягство.

Реших повече никога да не се срещам с вас. Затова и надали ще отправя това писмо. А ако все пак реша да го изпратя, това няма да стане днес или утре, а сама не зная кога. Пътувам към родното място на баща ми, в градчето Такеда, но когато получите това писмо, вече няма да съм там.

Баща ми е излязъл оттам преди двадесет години и аз никога не съм била в този град.

Зная за него само от стиховете на Хироши и Акико Йосай в сборника „Песни от планините Кудзю“ и от разказите на баща ми.

Четири страни — четирите посоки на света,

обградени с верига от диви планини

и положен в средата,

притихнал е градът Такеда

и нестихващият шум на пролетни води.

 

Такеда — непристъпен като древен замък

е врязан във скалата

и само тунелът пронизал планината,

е врата на каменния замък,

други пътища към него няма.

 

От двете страни на тунела

като сребриста бяла вълна

от век на век и ден след ден

пази входа на Такеда

високата разлюшкана трева.

Завръщам се в родните места на баща ми, които не съм виждала и не познавам. Тегли ме натам. Привличат ме и стиховете на местните поети, които баща ми е знаел от детството си.

Като тези например:

Шуми, шуми водата жива,

поела от високи планини,

а те сякаш сърцето си откриват

и нежност затаена в дълбините

върху гранита сив разливат.

 

Два цвята — на небето и земята

се сливат в тънък цвят един,

от детството ми те във мен са двата

и оттогава със мелодия неуловима

и двата цвята в мен звучат.

 

Нима съм само аз

тоз, които страда и тъгува?…

Гледам как облаците тежко се събират

с бремето печално на сивотата

и лягат върху планините стари…

 

А сърцето, някога непокорно,

забравило е вече всичко, бие тихо и немее

и повече не се бунтува

и само за едно небето моли —

да прати на любимия покой!

И ето следващите стихове на Йосай ме привличат в планините Кудзю:

Нежността сърцето ми изпълва

с блаженство светло,

когато виждам планината Кудзю —

сякаш прекрасните учители

ме въвеждат в своите покои.

 

Бедният познава бедността,

но ако той не я забравя,

сърцето му ще се обърне към планината

и тя с мъдростта си

ще го изпълни, ще го утеши.

 

Преплуваха във планината ниско

лилави облачни ята

и скриха планината Кудзю

и ето тя почти се губи

като пътник, безследно изчезнал.

Написах ви стихове за непокорното сърце. Но моето сърце никога не се е бунтувало срещу вас, а ако се е противяло някому, то само на себе си. Впрочем това даже не е било бунт, а нещо значително по-печално.

Оттогава минаха три месеца. И аз моля само за покой за вас. Действително, не трябва да ви пиша такова писмо. Сигурно ви пиша това, което, искам да кажа на самата себе си. Може би няма да го допиша или след като го завърша, ще го изхвърля в морето.

Пиша в хола. Наблизо мина юнга и спусна щорите. Освен мен в хола има само две съпружески двойки — чужденци.

Взех каюта първа класа, защото не мога да понасям многото хора. Неприятно ми е. Каютата от първа класа е двуместна. Моята съседка е собственичка на хотелите от горещите извори Канкайдзи в Бепу. Тя се връща от Осака, където омъжената й дъщеря съвсем неотдавна е родила. Тя ми каза, че много се е измъчила там, тичала, уреждала и помагала, без да знае сън и затова решила да пътува с параход, за да си отспи. И наистина следобеда тя веднага си легна.

Когато нашият „Ногане-мару“ излизаше От Кобе, там влизаше иракски параход „Звездата на Суец“. Параходът беше необикновен, подобен по-рано не бях виждала.

Моята спътничка ми обясни, че той е товаро-пътнически.

А аз се замислих за времето, в което живеем, даже иракски параходи идват в Япония.

Нашият параход се отдалечава все повече от брега — от Кобе, и планините, оставащи зад нас, постепенно придобиват неясни очертания. Сега е есен, дните са кратки, вечерният здрач се спуска рано. По уредбата предадоха съобщение на спасителната служба (за хазартните игри — на борда на кораба те никога не водят до нещо добро. Към отговорност се привличат дори пострадалите).

Сигурно са очаквали голяма игра — в трета класа пътуват професионални играчи.

Съседката ми заспа и аз се преместих в хола. Тук са две съпружески двойки, чужденци, впрочем една от жените е японка. Мъжът й не е американец, а струва ми се, европеец.

И изведнаж ми мина през ума, че би било хубаво, ако се омъжа за чужденец и замина далече в чужбина.

Помислих за това и сама се учудих на себе си. Какви абсурдни мисли! Сигурно са били породени от пътешествието ми на парахода, но все пак мисълта за брак е твърде неочаквана за мен.

Тази японка, по всичко личи, че е от добро семейство и се държи с достойнство, но лошото е, че влага много старание да подражава във всичко на европейците. Признавам, че това й се удава, но все едно изглежда малко пресилено. Поне на мен така ми се струва. Може би тя се гордее с това, че е омъжена за европеец и затова се държи така?…

Впрочем на човек е трудно да вниква в собствените си душевни пориви. Аз самата се затруднявам да определя какво ме е ръководело през последните три месеца. Ужасно се срамувам заради чашката. Защо я разбих тогава в градината ви?!

„Нали има по-хубави?“ — казах тогава. И в този момент бях напълно искрена. Считах, че съм права.

Вие се зарадвахте на шино, което ви подарих като спомен за майка ми. Реших да ви подаря и чашката. Необмислена постъпка от моя страна. След това ми мина през ум, че има по-хубави от нея и от този момент започнаха терзанията ми. Място не можах да си намеря. А вие — спомняте ли си — казахте: „Според вас излиза, че могат да се подаряват само шедьоври“. Да, тогава мислех така — ако подарявам нещо на вас, Кидзи-сан, това трябва да са само шедьоври. А считах, че трябва да е така, защото ми се искаше да създам идеален образ на майка си, да я направя прекрасна… За вас тя трябваше да стане най-прекрасното същество. В това беше единственото спасение и за нея, изоставила ни преждевременно, и за мен, изоставената. Затова и страдах, и горях от това единствено желание, а сърцето ми се изпълваше с болка заради тази чашка, която съвсем не беше шедьовър, и когато я счупих, изведнаж настъпи пробуждане като от сън, кошмарен или вълшебен — сама не знам. Но мама и аз се сбогувахме с вас. Завинаги. Въпреки че се срамувам от това, че счупих чашката, но все пак ми се струва, че съм права и че трябваше да го направя.

Тогава ви казах, че върху чашката е останала следа от маминото червило. Сега не съм уверена в това. Сигурно не съм била аз тази, която е произнесла тези думи, направила го е моята сдържаност. Това ми напомни един случай, отвратителен според мен. Баща ми беше още жив, а аз бях още малка. Веднаж у нас дойде Куримото и той й показа чашка, покрита с черна глазура, струва ми се работа на Гьодзиро, не помня вече точно.

— Божичко, ами че тя е цялата в плесен!… Как сте я съхранявали?! Нима сте пили чай и не сте я измили както трябва?

Куримото направи презрителна гримаса.

Наистина, цялата чашка беше покрита с бели петънца. Тя я изплакна с гореща вода и като я постави върху коленете си, впери неподвижен поглед в нея.

— Странно — каза Куримото, — петната не се измиват дори с вряла вода.

Тогава тя изведнаж почеса енергично главата си и с омазнените си пръсти потърка чашката. Петната изчезнаха.

— Ето, виждате ли! — тържествуващо възкликна тя.

Баща ми дори не се докосна до чашката.

— Колко противно и нечистоплътно! Чак ми се повдига…

— Глупости! Нищо особено, сега ще я измия.

— Все едно, неприятно е. Няма да мога повече да пия чай от тази чашка. Ако искате, вземете я за себе си…

Аз, малко момиченце, седях до баща си и гледах с широко разтворени очи. На мен също ми стана неприятно.

Казват, че Куримото продава тази чаша.

И ето, мисля си за чашката, която счупих. Следа от червило — може би това е също така неприятно?

Моля ви, постарайте се да забравите мама. Моля ви, постарайте се да забравите и мен. Оженете се, моля ви, оженете се за Юкико Инамура.