Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (6)

1

Тикако позвъни в работата на Кикудзи. Когато той вдигна слушалката и чу гласа й, лицето му се изкриви в досадна гримаса.

— Вие от работа направо в къщи ли се връщате?

— Още не знам…

— Моля ви днес веднага след работа се върнете в къщи. Заради паметта на баща ви. В този ден той винаги устройваше чайна церемония. Откакто се сетих за това, не мога да си намеря място…

Кикудзи мълчеше.

— Докато в чайния павилион… Ало, ало! Чувате ли ме? Докато разтребвах чайния павилион, искаше ми се да приготвя нещо набързо…

— Всъщност, къде се намирате в момента?

— У вас, у вас в къщи, извинете, че веднага не ви казах.

Кикудзи се удиви.

— Спомних си за този ден и място не можах да си намеря. Няма да се успокоя, мисля си, докато не отида у вас и не разтребя чайния павилион. С ваше разрешение, разбира се. Трябваше по-рано да ви позвъня и да ви предупредя, но… страхувах се, че ще ми откажете…

След смъртта на баща му чайният павилион запустя. Докато беше жива майка му, все още го поддържаха. Тя обичаше да ходи там и дълго седеше съвсем сама. Но никога не разпалваше огнището, а вземаше със себе си чайника с гореща вода. Вероятно това място й служеше за отдих и размисъл. Тогава Кикудзи изгаряше от любопитство да види какво прави там майка му, но нищо интересно не виждаше — само самотната й фигура, която го караше да изпитва някаква смътна тъга.

Докато баща му беше жив, в чайния павилион се разпореждаше Тикако и майка му не ходеше там. А след смъртта й павилионът винаги беше затворен. Само старата прислужничка, която отдавна живееше в дома им, го проветряваше няколко пъти в годината.

— Кажете откога там не е влизал никой? Колкото и да ги чистя, тия татами миришат на плесен. Как сте могли да го изоставите.

Тонът на Тикако стана нагъл.

— Докато почиствах, искаше ми се да приготвя нещо. Разбира се, всичко е много набързо, пък и не мога да проявя повечко фантазия, тъй като почти нямате продукти. Но все пак успях да приготвя някои неща. Затова, моля ви, веднага си елате в къщи.

— Хм… вие ме учудвате…

— Кикудзи-сан, сам ще ви бъде скучно. Можете да поканите трима-четирима свои колеги…

— Тук няма любители на чайни церемонии.

— Още по добре, че не разбират много-много. Всичко ще бъде набързо и твърде скромно. Нека дойдат просто така.

— Не, излишно е да говорим повече за това — рязко я прекъсна Кикудзи.

— Жалко? Какво да направим тогава? Може би няма да е лошо, ако поканим някои от старите приятели на баща ви?… Не, не е много удобно. Да, знаете ли какво измислих? Искате ли да позвъня на дъщерята на Инамура-сан?

— Престанете с вашите предложения. Нищо не искам.

— Защо? Ще бъде много хубаво! Трябва да ви кажа, че тяхното семейство е в течение на вашите намерения. Помислете си колко добре се нарежда всичко — тя ще дойде. Вие още веднаж ще можете да я огледате, да поговорите насаме… Няма да имате нищо против, ако сега й позвъня, нали?

— Не, имам! И прекратете всичко това! — Кикудзи се задъха от възмущение. — А в къщи няма да се върна.

— Добре, добре… Този разговор не е за телефона. Ще поговорим след това… И така договорихме се, че след работа си идвате направо в къщи…

— Какво означава „договорихме се“!? Мисля, че достатъчно ясно ви казах…

— Да, разбира се, казахте… Считайте, че съм ви направила малък сюрприз.

Гласът на Тикако като отрова проникваше в душата на Кикудзи. И той отново си спомни огромното петно на лявата й гръд.

Изведнаж в главата му нещо зашумя както в празния чаен павилион, който Тикако почистваше. Той чуваше звука на метлата и шляпането на мокрия парцал.

И отново в него се надигна старото отвращение към тази жена. Мисълта, че тя тайно се е промъкнала в дома му и сега се разпорежда в кухнята, още повече усилваше неговата неприязън.

Ако тя беше само почистила чайния павилион и поставила там цветя, той би се смирил заради паметта на баща си.

И сред насъбралия се гняв, като светъл лъч изплува образът на Юкико Инамура.

След смъртта на баща си Кикудзи не поддържаше никакви връзки с Тикако. Може би сега, използувайки младата Юкико като примамка, тя отново искаше да възвърне предишното си положение — да стане приятелка на дома им.

В телефонния разговор с Тикако имаше нещо смешно, предизвикващо пренебрежителна усмивка, и в същото време подобна натрапчивост го караше да бъде нащрек.

Той се чувствуваше уязвим. Ако не беше това чувство, той надали би отреагирал така на телефонния разговор и наглостта, проявена от Тикако — сигурно би я срязал в самото начало. Но сега той не можеше дори истински да се ядоса, собствената му уязвимост го правеше безпомощен. Ами ако Тикако е разбрала за неговата слабост към вдовицата?

След работа Кикудзи се разходи по Гинза^[1] и влезе в малък тесен бар. Не му се връщаше веднага в къщи, но в края на краищата Тикако беше права — рано или късно трябваше да го стори. Той отлагаше този момент, измъчван от собствената си уязвимост.

Но откъде тя можеше да знае за нощта, прекарана с госпожа Оота в хотела, след чайната церемония в павилиона на храма Енкакудзи?

Или тя вече беше успяла да се срещне с госпожа Оота?

Нейният требващ и нагъл тон по телефона го накараха да подозира, че зад всичко това се крие нещо повече от обикновена натрапчивост.

Или може би това бе прелюдия в стила на Тикако, за да получат някакъв първоначален тласък отношенията му с дъщерята на Инамура?

Кикудзи не можеше повече да стои в бара. Излезе и тръгна към спирката на трамвая. Теглеше го към къщи.

Седна до прозореца на вагона и започна да наблюдава широкия, залесен с дървета, булевард, свързващ станция Юракучо с Токийската гара. Булевардът се простираше от изток на запад и образуваше почти прав ъгъл с железобетонния надлез. Слънцето залязваше и асфалтът блестеше ослепително като ивица полиран метал. Дърветата Кикудзи виждаше срещу слънцето и зеленината им изглеждаше тъмна, а сянката прохладна. Покритите с гъста зеленина корони бяха разпрострели нашироко клоните си. От двете страни на булеварда се извисяваха сгради от европейски тип — солидни и здрави.

По булеварда цареше странна пустота. Не се виждаше жива душа. Голямата лента на асфалта в далечината опираше до рова и стените на императорския дворец.

Натъпканият вагон на трамвая обаче беше ужасяващо реален и нямаше нищо общо с приятната вечер. Само булевардът изглеждаше неземен в този час.

Кикудзи изведнаж си представи как от дълбочината на алеята идва Юкико, а в ръцете си държи нежнорозовата фурошики с хилядата бели жерава.

Особено ярък в паметта му беше не толкова споменът за Юкико, колкото за нейната фурошики с хилядата жерава.

Настроението му се повиши.

При мисълта, че момичето в този момент го чака в къщи, Кикудзи почувствува как сърцето му заби по-бързо.

Но защо Тикако искаше той да покани колегите си, а едва след като й отказа, предложи да покани Юкико? Кикудзи нищо не разбираше.

Когато той си стигна в къщи, Тикако излезе в преддверието да го посрещне.

— Сам ли сте?

Кикудзи кимна.

— И много хубаво, че сте сам! Заповядайте, вече ви чакат. — Тикако пое шапката и чантата му. — Къде сте се отбивали по пътя?

Помисли, че лицето му го издава, че е пил.

— Къде сте били? Аз още веднаж звъних на работата ви — продължаваше Тикако. — Казаха ми, че сте си тръгнали. Засякох времето, изчислих колко ви е необходимо, за да си дойдете…

— Вие действително ме учудвате!

Времето засича, а да му се извини, че без негово позволение се разпорежда в дома му, дори и не мисли.

Тикако го последва в стаята и имаше намерение да му подаде кимоното, предвидливо оставено от прислужничката, да се преоблече.

— Оставете! — Спря я рязко Кикудзи. — Кимоното мога да облека сам, а вие не оставяйте гостенката сама.

Той съблече сакото си и като да бягаше от Тикако, се отправи към килера да се преоблече. Оттам излезе вече в кимоно. Тикако така си и седеше в стаята му, както я беше оставил.

— Ех, вие самотни мъже! Не ви ли омръзна ергенският живот? — каза тя и насмешливо погледна към Кикудзи.

Беше препасала кухненската престилка, която някога принадлежеше на майка му. Ръкавите й бяха високо запретнати и заголените й ръце, изглеждаха сякаш съставени от различни части: изсушените силни китки, приятно закръглените лакти, а горната част от ръцете, особено вътрешната страна — пълни, отпуснати и на гънки. Кикудзи се изненада, той мислеше, че ръцете й са силни и мускулести.

— Сигурно най-добре ще се чувствувате в чайния павилион. А засега поканих момичето в хола — каза Тикако. Тонът й беше станал сух и официален.

— Не знам само дали там електричеството е в ред — никога не съм виждал в павилиона да свети.

— Ще запалим свещи. Това дори е по-оригинално.

— Не, само не свещи. Неприятно е…

Тикако трепна, сякаш се сети за нещо и каза:

— Да, когато позвъних на Юкико, тя ме попита с майка си ли да дойде. Разбира се, аз й казах, че така дори ще бъде по-добре… Но госпожа Инамура имала някаква работа и решихме момичето да дойде само.

— Решихме ли? Това вие сте решили! Интересно какво ли са си помислили хората? Естествено, вътрешно са се възмутили от такава наглост — звънят и едва ли не им заповядват да отидат на гости!

— Може и така да е, но момичето е вече тук. А щом е дошло, то не може да става и дума за проявена неучтивост от наша страна.

— Защо?

— Много просто! Момичето дойде след първото позвъняване, значи й е приятна вашата покана, значи вие сте й интересен. А това, че погледнато отстрани, всичко изглежда малко необичайно, няма никакво значение. След това вие заедно ще ми благодарите, заедно ще се посмеете дори над моите сегашни усилия. Когато хората се разберат помежду си, не е важно как са стигнали до това. От собствен опит го зная…

Тикако говореше твърде самоуверено, сякаш можеше да чете и предугажда мислите и чувствата на Кикудзи.

— Ама вие… да не би да сте говорили за това?

— Да.

Като че Тикако сама изгаряше от нетърпение и сякаш подканяше Кикудзи — е, хайде, решавай се!

Кикудзи излезе на верандата и се отправи към стаята за гости. Пътьом той се опита да промени израза на лицето си. Не беше удобно да се появява с кисела физиономия пред момичето. Гъстата сянка на наровото дърво, покрай което мина, напомняше с очертанията си формата на петното върху гърдата на Тикако. Кикудзи тръсна глава, стараейки се да пропъди тези свои мисли. Около входа на стаята за гости и по каменните плочи на пътечката в градината се виждаха последните отблясъци на залязващото слънце.

Вратите на стаята бяха разтворени и Юкико Инамура седеше почти на самата веранда. На Кикудзи се стори, че от момичето се излъчва слабо сияние, което осветяваше до дъното просторната стая.

В стенната ниша в плоска ваза имаше червени петунии. Същите цветя бяха и върху пояса на Юкико. Дали беше случайност?…

Едва ли — нали тези цветя са широко разпространен символ на пролетния ден.

Цветята в нишата бяха розови, а не червени, с много високи стебла. Личеше, че бяха току-що отрязани. Сигурно Тикако ги беше поставила неотдавна.