Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (24)

5

И на третия ден времето по крайбрежието се задържаше горещо. И отново Юкико се събуди първа и облечена очакваше Кикудзи.

Тя му съобщи сутрешните новини — според думите на камериерката вчера в хотела пристигнали шест двойки младоженци. Но чайният павилион се намираше почти до морския бряг, далече от главното здание и шумът оттам не достигаше до тях.

Днес морето изглеждаше различно от друг път: сияещите звездици не се появяваха върху вълните нито сутринта, нито следобеда. Сигурно лъчите не падаха така, както вчера. Звездици нямаше, но затова пък се появи малка флотилия рибарски лодки. Те отплуваха в далечината, наредени една след друга. Първата, най-голямата, теглеше останалите на буксир. Веригата завършваше най-малката.

— Погледни, истинско семейство — усмихна се Кикудзи.

Администрацията им поднесе сувенир — „съпружески хаши“^[1], опаковани в оризова хартия, с нарисувани жерави. Кикудзи си спомни нейната фурошики и попита:

— Ти взема ли онази фурошики с хилядата жерава?

— Не. Всичко у мен е ново. Дори малко се страхувам от това — тя се изчерви и дори безупречно очертаните й клепачи порозовяха. — И прическата ми е друга… Но сред подаръците има предмети, върху които са нарисувани жерави.

Около три часа следобед те отпътуваха. Колата трябваше да ги откара до Кавана. Пристанището Адзиро гъмжеше от рибарски лодки. Сред тях имаше и празнично украсени, боядисани в бяло.

Юкико дълго гледаше към Атами.

— Какво море… — каза тя. — С лек розов оттенък, също като моите перли. Да, същия цвят.

— Розови перли?

— Да, огърлица и обици. Да ги извадя ли!

— Когато пристигнем в хотела.

Склоновете на планината Атами постепенно потъмняваха. В падините между тях надвечер изглеждаха особено дълбоки.

По пътя си срещнаха мъж и жена. Мъжът тикаше пред себе си велосипедна количка, натоварена със съчки.

— Колко е хубаво! — възкликна Юкико. — Ако можехме и ние така да живеем…

Кикудзи помисли, че сега тя беше готова да живее с него дори в колиба. От тази мисъл се почувствува малко неловко, но му беше приятно.

Над смърчовата алея, до самия морски бряг, летеше ято някакви малки птички. Те летяха с учудваща скорост и почти не изоставаха от колата.

След това Юкико видя същата тази рибарска флотилия, която около обед отплува в морето. Сега седем лодки в същия ред — отпред голямата, отзад най-малката — плуваха успоредно на брега.

— Колко е красиво! — отново възкликна Юкико. — Те идват на среща с нас!

Тя се радваше като дете на всичко, даже на тези лодки, станали частица от нейния празник. Възторжеността й умиляваше Кикудзи и той помисли, че ще си спомня за този ден като за най-щастливия ден през живота си.

Миналата година есента, когато Кикудзи, измъчен от търсенето на Фумико, продължило цяло лято, изпадаше в някакво странно мъчително състояние, при него дойде Юкико. Тя дойде сама. Тиха, но ослепителна като дългоочаквано слънце в мирен ден. Той беше поразен и даже искаше да притвори очи, изплашен от нетърпимо яркото сияние. Държа се с нея сухо. Но Юкико дойде още веднъж и още веднъж.

А скоро Кикудзи получи писмо от баща й. „Изглежда, дъщеря ми има удоволствието да прекарва времето си у вас — пишеше господин Инамура. — Интересува ме дали все още имате намерението да се ожените за нея? Нали преди предложението ви беше направено чрез Тикако Куримото. Ние, родителите на Юкико, бихме желали дъщеря ни да намери щастието си в брака с човек, когото първи е обикнала…“

Това писмо можеше да бъде сметнато за полуофициално предложение от страна, обезпокоена от сближаването на дъщеря му с него. Всичко обаче беше значително по-просто: бащата беше дошъл на помощ на дъщеря си, която не се осмеляваше да каже заветното си желание и в писмото си беше изразил нейните мисли.

Оттогава мина една година. Година, която беше изключително тежка за Кикудзи. Той все не можеше да разбере себе си, кое от двете желаеше по-силно — да намери Фумико или да завладее Юкико… Търсенето продължаваше, тъгата, болката и разкаянието все още живееха в душата му. А някъде в дъното все още блуждаеше образът на госпожа Оота. Цялото му същество се стремеше към изчезналата Фумико, но в най-тежките и горчиви минути в смръщеното небе изведнаж се появяваха хиляда белоснежни жерава. И те напомняха за Юкико. Юкико се премести по-близо до Кикудзи, за да разгледа по-добре плуващите във верига лодки, и така си остана.

В хотела „Кавана“ ги настаниха в ъглова стая на третия етаж. Две от стените бяха стъклени за по-добър обзор.

— А морето е кръгло! — весело извика Юкико. Наистина хоризонтът описваше едва забележима дъга.

Под прозореца на едната страна имаше зелена полянка и басейн. По поляната се разхождаха момичета, които прислужваха при играта на голф. Тънки и стройни, облечени в небесносини униформи, с чанти през рамо. От чантите стърчаха стикове.

От другия прозорец, който имаше западно изложение, се виждаше Фудзияма.

Кикудзи и Юкико слязоха долу и отидоха на поляната.

— Какъв вятър, ужас! — каза той, обръщайки гръб на вятъра.

— Голяма работа, това вятър ли е! Елате! — тя го дръпна силно за ръката.

След като се върнаха в стаята си, Кикудзи се изкъпа, докато Юкико се преоблече и поправи прическата си, за да отидат в ресторант.

— Да ги сложа ли? — попита тя, като му показа обиците и огърлицата от розови перли.

След вечерята те поседяха в солариума. Денят беше ветровит и в солариума, огромна полукръгла остъклена зала, от която се излизаше в парка, нямаше никаква душа. Стъкло и завеси. Камелии в саксии. Тишина.

След това преминаха в хола. Седнаха на дивана пред камината. В камината горяха дебели цепеници. Над нея бяха наредени саксии с цъфнали африкански лилии. Зад дивана в голяма ваза плавно се извиваше клонка на рано цъфтяща червена слива. Дървената инкрустация на високия таван в английски стил беше лека и изящна.

Всичко наоколо действуваше успокояващо.

Кикудзи се беше изтегнал на кожения диван и гледаше към огъня. Юкико също седеше неподвижно. Бузите й бяха поруменели от топлината.

Когато се върнаха в стаята, стъклените стени бяха плътно завесени.

Стаята беше просторна, но без преграда и Юкико се преоблече в банята.

Кикудзи седеше на стола по халат. Юкико, облечена в нощно кимоно, се приближи до него и застана неподвижно.

Кимоното й беше особено: от моден материал, годен и за рокля — рижаво-ален фон с разсипани по него малки гербове, къси ръкави в стил „Генроку“^[2], със свободна кройка, с леки и свежи линии. Кимоното бе прихванато с тесен мек зелен пояс.

В това кимоно Юкико приличаше на кукла в японски стил, подобна на тия, които се продават в Европа. Под аления му край се подаваше част от бялото долно кимоно.

— Какво мило кимоно. Сама ли измисли модела?… А ръкавите в стила „Генроку“?

— Не, това просто е едно мое хрумване.

Те си легнаха в полумрак, без да изключат лампата върху нощното шкафче. Посред нощ силен шум разбуди Кикудзи. Зад прозорците бушуваше вятър. Паркът завършваше над самия морски бряг и Кикудзи помисли, че това е шум на разбиващи се в скалите вълни.

Мястото на Юкико беше празно. Тя стоеше до прозореца.

— Какво се е случило? — попита Кикудзи, като се приближи към нея.

— Ами ето… през цялото време гърми… Толкова е неприятно! Ужасен шум! А над морето — ето вижте, вижте! — появява се и изчезва розово зарево…

— Сигурно е фар.

— Събудих се и вече не мога да заспя. Страшно е. Отдавна стоя тук и гледам.

— От какво се страхуваш? Шумът е от вълните. — Кикудзи постави ръка на раменете й. — Глупавичкото ми, защо не ме събуди?

Вниманието на Юкико изглеждаше изцяло погълнато от морето.

— Ето, вижте там, розови отблясъци…

— Да, това е светлината на фара.

— Може би, но освен фара има още нещо, много по-ярко. Това е истинско сияние.

— Нищо особено — фар и бушуващи вълни.

— Не!

Наистина, грохотът, който събуди Кикудзи, не беше от бушуващото море. То беше слабо осветено от хладната нащърбена луна и изглеждаше загадъчно.

Известно време Кикудзи се вслушваше и се вглеждаше в черната пустош. Розовите отблясъци, озаряващи мрака, не приличаха на светлината на фара. Интервалите между тях не бяха еднакви.

— Това са оръдия. Помислих, че се води морско сражение…

— Да — страшно… и неприятно.

Раменете на Юкико се отпуснаха. Кикудзи я прегърна. Над черната морска повърхност, осветена от лунния полумесец, шумеше вятър, избухваше и гаснеше розово зарево — отражение на далечните изстрели. Кикудзи също изпита някакво вътрешно безпокойство.

— Не трябва да стоиш така цялата нощ и да гледаш.

Той я взе на ръце. Юкико плахо го обгърна през шията.

Остра, пронизваща скръб го завладя изведнаж и той рязко произнесе:

— Не, не… Не съм импотент, не съм импотент… Но миналото ми… Изпълнено е с разврат и гадости. Те не ми позволяват да се докосвам до теб…

Юкико изведнаж омекна и натежа в ръцете му, сякаш загуби съзнание.