Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (23)

4

Когато се върнаха от ресторанта в хотела, Юкико позвъни на майка си.

— Мама се безпокои от нещо, пита дали всичко е наред. Не искате ли да поговорите с нея?

— Не… Предай й поздрави от мен…

Не му се искаше да разговаря с майка й.

— Мама също ви поздравява и ви желае всичко най-хубаво.

Телефонът беше в стаята. Юкико позвъни оттам. Значи, тя нямаше намерението тайно да се оплаква на майка си. Впрочем Кикудзи и не мислеше за това.

И все пак госпожа Инамура е почувствувала със своята женска интуиция, че с дъщеря й не всичко е наред.

Кикудзи нямаше понятие как се държат щастливите съпруги на втория ден от сватбеното пътешествие. Звънят ли на майките си или не звънят? Може би едно такова позвъняване да е дотолкова необичайно, че майката неволно да се е обезпокоила. Да, по-вероятно е момиче, което току-що е станало жена, да не звъни на родителите си от чувството за срам.

Към пет часа се появиха три малки американски военни кораба. Редките облаци в далечината над района Адзиро се разсеяха, морето застина във вечерния здрач, стана лениво и сънно като в пролетна вечер. Корабите тихо се плъзгаха по водата. Какво носеха те в трюмовете си? Може би някакво яростно въжделение?… Може би. Но изглеждаха мирни, съвсем като играчки.

— Гледай, истина е било, че военните кораби идват тук да се забавляват.

— Нали ви казах. Тази сутрин, когато станах, отплуваха вчерашните — каза Юкико. — Дълго гледах след тях от нямане какво да правя…

— Чакала си почти два часа, докато се събудя ли?

— Сигурно е било повече. Във всеки случай стори ми се, че повече. Толкова странно и толкова хубаво беше всичко. Аз — изведнаж тук с вас! Чаках да се събудите да говорим, да говорим…

— За какво?

— Така, за нищо конкретно.

Корабите се движеха със запалени светлини, въпреки че все още беше достатъчно светло.

— Знаете ли — каза Юкико, — интересно ми е какво всъщност мислите за мен. Например как смятате, за какво се омъжих за вас… Бих искала и за това да поговорим.

— „Как смятате“… Много странен начин да се говори за това.

— Разбира се, че е странен! И все пак е интересно. Интересно какво си мисли един мъж за момичето, което по-късно става негова жена. Приятно ми е да мисля за това. Само не разбирам защо ме смятате за недостижима?…

— Ти употребяваш същия парфюм, какъвто използуваше и миналата година, когато ми дойде на гости.

— Да.

— В същия този ден мислех за теб като за недостижима!

— Така ли?… Сигурно е заради парфюма. Не ви ли харесва?

— Напротив! Тогава… на другия ден отидох в чайния павилион. Струваше ми се, че там все още се чувствуваше неговият аромат…

Юкико учудено го погледна.

— Разбираш ли — продължаваше Кикудзи, — пристигнах тук и неочаквано помислих, че трябва да се откажа от теб… И изведнаж ти стана абсолютно недостижима за мен.

— Не говорете така, това ми причинява болка. Всъщност можете да говорите, но не на мен… Нека тези думи бъдат за другите, за тези, на които ще разказвате за мен… Аз всичко разбирам, но… Днес ми се иска да слушам думи, предназначени само за мен.

— Как да го кажа другояче… Ти олицетворяваше една моя мечта…

— Мечта?…

— Да! Нали мечтата е само мечта. Тя е недостижима. И аз се примирих с това — с недостижимостта.

— Мечта… Тази дума ме порази… А всичко е точно така. Аз също трябваше да се примиря с действителността… тогава… Навярно също съм мечтала за вас… Но именно тези думи — мечта, примирение — дори не ми идваха на ум.

— Ето, виждаш ли, подобни думи са типични за лексикона на грешниците, а ти…

— Престанете! Вие пак говорите сякаш на други!

— Не, не е вярно.

— Моля ви, не трябва! Впрочем аз самата си мислех, че бих могла да обикна дори женен мъж — каза Юкико, и очите й блеснаха. — Истината ви говоря! Но това, за което може само да се мечтае, е страшно. Няма да приказваме повече за тия неща, съгласен ли сте?

— Добре. А тази нощ изпитах необикновено чувство. Мислех, че не само Юкико, но и ароматът на парфюма й ми принадлежи.

— О?

— И все пак — ти си моята мечта. Вечната…

— А ако скоро се разочаровате?

— Никога и за нищо на света!

Кикудзи каза това с пълна увереност, защото изпитваше дълбока благодарност към Юкико.

Юкико изглежда се поизплаши, но тутакси произнесе с необикновено твърда нотка в гласа:

— Кълна се!

— И аз никога и за нищо на света не ще се разочаровам!

Но колко време оставаше до поредното разочарование на Юкико? Пет или шест часа, не повече. И ако тя не се разочарова, а само бъде изпълнена със съмнение, няма ли да настъпи разочарование за него? Дълбокото ледено разочарование в самия себе си…

Кикудзи се страхуваше и всячески отлагаше момента, когато трябваше да си ляга. Но това не беше само страх. Харесваше му да беседва с Юкико. Тя се държеше доста по-свободно от вчера. Заседяха се до късно. В гласа и в движенията й не се чувствуваше никаква скованост. Весело и непринудено тя приготви и поднесе чая.

Когато след банята и бръсненето Кикудзи си слагаше крем на лицето, Юкико опита крема му с пръст.

— Аз винаги купувах крем за татко, но друг…

— Да го сменя ли? С такъв, какъвто употребява баща ти.

— Не, нека да бъде друг.

И днес, както вчера, Юкико държеше в ръцете си хавлия и така, както вчера, се поклони, преди да влезе в банята. А след като се върна, тя каза:

— Спете спокойно, лека нощ!

Произнасяйки тези думи, тя се поклони, леко докосна татами с върховете на пръстите си и легна в своята половина. Нейната чистота и невинност го развълнуваха.

Настъпи нощта и мрак обви всичко. Клепачите на Кикудзи трептяха. Той ги стискаше и се мъчеше да извика от спомените си образа на Фумико. Да, тогава тя не се съпротивляваше. Съпротивляваше се само нейната невинност. Бореше се с низостта, подлостта и разврата. И той въпреки всичко потъпка тази невинност. И след всичко това да оскверни Юкико, също така невинна и чиста като дъщерята на госпожа Оота?… Тези мисли тровеха душата му и не му даваха покой. Какво да прави? Чиста и неопетнена Юкико възкресяваше в паметта му образа на Фумико. Може би това е отчаяние?…

Паметта на плътта — това е страшно нещо. Той си спомни Фумико и в спомена за нея почувствува отново сладостните тръпки от допира на госпожа Оота? Какво беше това — дяволско проклятие или същност човешка?… Нали госпожа Оота почина, Фумико изчезна. И ако те не са изпитвали ненавист към него, защо той сега се страхува?…

На времето той горчиво се каеше, победен от тялото на госпожа Оота и равнодушен към всичко останало. А сега му беше страшно — може би той вече не беше способен за нищо? Може всичко в него да е умряло и да не възкръсне повече никога?…

Изведнаж Юкико се размърда.

— Разкажете нещо — помоли тя. Кикудзи се изплаши.

Дяволът протягаше ръце… За какво? За да обгърне тази света невинност?… Той почувствува как горещи сълзи се стичаха по бузите му.

Юкико нежно положи глава на гърдите му и тихичко захлипа.

Едва сдържайки трептенето на гласа си. Кикудзи прошепна:

— Какво има?… Тъжно ли ти е?

— Не. — Тя поклати глава. — Но толкова обичах Митани-сан, че трудно се справях със себе си, а от вчера го обикнах още повече… Затова и заплаках.

Кикудзи повдигна брадичката на Юкико и впи устни в нейните. Той вече не криеше сълзите си. Спомените за госпожа Оота и Фумико изчезнаха.

Защо да не прекара няколко невинни дни с една невинна жена?…