Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (14)

3

— Когато тази сутрин ви позвъних, сигурно сте чули в слушалката какъв дъжд валеше тук — каза Кикудзи.

— Нима може да се чуе по телефона, че вали? Не знам, не обърнах внимание… Чуват ли се в слушалката такива неща — шумът от падащи капки във вашата градина?

Фумико погледна към Кикудзи, а след това погледът й се премести на градината.

Зад храстите и дърветата се чуваше шумоленето на метли. Тикако подмиташе чайния павилион.

Кикудзи също погледна нататък.

— Аз също не чух как валеше при вас. Но дъждът беше толкова силен, че след това започна да ми се струва, че чувам.

— Да, истински порой! Гръмотевиците също бяха страшни!

— По телефона ми казахте, че е прогърмяло силно.

— Колко странно… Оказва се, че децата дори в дреболиите приличат на родителите си. Спомням си, че когато бях малка, по време на буря мама при всяка гръмотевица прикриваше главата ми с ръкава на кимоното си.

Фумико малко се смути и сви засрамено рамене.

— Донесох ви чашката шино — каза тя и излезе в антрето. Върна се и постави чашката пред Кикудзи, но не я разви. И след като видя, че Кикудзи не се решаваше да се докосне до пакетчето, придвижи го към себе си, разгърна опаковката и извади чашката от кутията й.

— Изглежда, майка ви е обичала онези две чашки, изработени от Рьоню… И е пила всеки ден чай от тях — каза Кикудзи.

— Да, но най-често използваше тази. Тя казваше, че в черната и червената чашка се губи зеленият цвят на чая.

— Това е вярно! На черен и червен фон зеленият цвят губи своята прелест.

Кикудзи все още не се решаваше да вземе в ръце извадената чашка и Фумико каза:

— Може би не ви харесва.

— Не, напротив.

Но той все още не се решаваше да я вземе.

Върху бялата глазура, както беше казала сутринта по телефона Фумико, имаше едва забележимо розово петънце. Червеникавият оттенък сякаш избиваше някъде изпод повърхността.

На горния край се виждаше леко кафяво очертание. На едно място бледокафявият цвят едва-едва се сгъстяваше.

Сигурно на това място са се докосвали устните и от постоянното съприкосновение глазурата малко се е напукала и се е оцветила от чая.

Кикудзи гледаше това петънце и постепенно то започна да му изглежда червеникаво.

Нима това наистина е следа от червило, както каза Фумико?

И от вътрешната страна на чашката на същото място се забелязваше бледо червено-кафяво петънце.

… Цвят на полуизтрито червило… Цвят на увехнала алена роза… И… цвят на кръв, отдавна засъхнала върху белоснежна повърхност… Кикудзи чуваше зачестилите удари на сърцето си.

Същевременно отново го обхвана предишното болезнено остро желание. Какъв ужас, помисли си той, каква гадост!…

Върху чашката бяха нарисувани в черно-син цвят широките листа на някакво растение. На места рисунката беше потъмняла.

Простият й реализъм заглушаваше нездравата чувственост у Кикудзи. Същото въздействие имаше и строгата форма на чашката.

— Прекрасно! — каза той и най-после взе чашката в ръце.

— Не знам, не всичко разбирам… Но мама много я обичаше и постоянно пиеше чай от нея.

— Да, за жена, няма съмнение, чашката е добра.

За жена… Кикудзи каза това и почувствува: майката на Фумико беше жена, и за него, и въобще…

Защо Фумико му е донесла тази чашка? Със следи от червилото на майка й на това отгоре.

Какво е това — наивност или дебелоочие?

Кикудзи държеше чашката върху дланта си, но се стараеше да не докосва мястото, където се виждаше странната следа.

— Фумико, моля ви, приберете я! Ако Куримото започне да я разглежда, ще ни дотегне с коментарите си.

— Добре.

Фумико положи обратно чашата в кутията й, опакова я и излезе в антрето.

Разбира се, тя искаше да му подари тази чашка! За това я беше донесла. Но пропусна подходящия момент или помисли, че тя не му харесва.

Влезе Тикако.

— Кикудзи-сан, ще ни дадете ли подаръка от госпожица Оота?

— А може би ще използуваме нашия съд? Още повече че Фумико-сан ни е на гости.

— Странно. Точно заради това, че Фумико-сан е тук, искам да взема този съд. Нали искахме да си поговорим, да си спомним за майка й. Това шино е подарък, нали… като спомен за покойната.

— Но вие мразите госпожа Оота! — внезапно каза Кикудзи.

— Мразя? Но това не е вярно! Просто не ни съвпадаха характерите. А и как е възможно да се мрази покойник?… Вярно е, че не си симпатизирахме. Отново поради несходство на характерите. И нали добре я виждах каква е…

— Да виждате добре какви са тия около вас е ваша специалност.

— Ако се страхувате, крийте душите си от мен. Това е всичко!

Върна се Фумико и седна недалеч от прага. Тикако взе съда и отиде в чайния павилион.

— Знаете ли, когато тази сутрин ви позвъних и разбрах, че сте се преместили, се изплаших. Как сте успели сама да се справите с продажбата и всичко останало.

— Справих се. Но ми провървя. Къщата я купи един наш познат. Той живееше в малка къща в Ооисо. Искаше да се разменим, но аз предпочетох да я продам. Да живея сама дори в малък дом е някак неуютно. Да живееш под наем е значително по-добре, особено когато ходиш на работа. А засега намерих подслон у приятелката си.

— Вие сте започнали работа?

— Още не. Когато стана въпрос за работа, оказа се, че аз нищо не умея. — Фумико се усмихна. — Нали смятах да ви се обадя, след като вече започна някъде. А то е тъжно да ходиш на гости, когато си бездомна и безработна. Когато човек нищо не прави, безцелното разтакаване започва да го дразни.

Кикудзи искаше да каже, че точно в такъв период е нужно да се ходи на гости. Той си представи Фумико в непозната стая: седнала сама, с тъжно лице. Но момичето не изглеждаше тъжно.

— Аз също имам намерение да продам моята. Все се каня и не мога да се реша. А докато умувам, всичко се разваля — покривът протече, татами станаха на дупки. Но ме ми се иска да се занимавам с ремонти.

— Защо ще я продавате? Вие сигурно ще се ожените и ще доведете жена си тук — високо каза Фумико.

Кикудзи погледна учудено към нея.

— Повтаряте думите на Куримото… Нима мислите, че сега съм в състояние да се оженя?

— Заради мама ли? Вие страдахте, нали? Но сега всичко вече е минало… Знайте — всичко е вече минало.