Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (32)

1

Кикудзи започна да забелязва, че обикновено жизнерадостната и стремителна в движенията си Юкико понякога седи зад рояла с унесено и безразлично изражение на лицето.

За тази квартира роялът изглеждаше прекалено тромав. Той беше от една фирма, с която Кикудзи поддържаше връзки от известно време. Баща му беше акционер във фирма за музикални инструменти. През войната тази фирма, както и всички други, се преустрои за производство на оръжие. Преди няколко години един от инженерите на фирмата предложи да въведе производство на нова марка рояли. Като стар познат на баща му, той често се отбиваше при Кикудзи и му разказваше за проблемите си. И след продажбата на къщата Кикудзи вложи парите в това предприятие.

В квартирата му сега стоеше един от експерименталните образци на новото производство. Юкико имаше роял, но го подари на по-малката си сестра и го остави в дома на родителите си. Родителите й можеха да купят на сестра й друг роял и Кикудзи няколко пъти каза това на Юкико.

— Ако не ти е удобен този роял, вземи си своя, стария. Може би ти заради мен не искаш, страхуваш се, че може да ме обидиш, така ли?…

Кикудзи помисли, че на Юкико не се харесва новият роял и затова често седи зад него с разсеян израз на лицето.

— Защо? Този роял ме удовлетворява. — Юкико дори се учуди. — Впрочем аз не разбирам много, но човекът, който го настройваше, много го хвалеше.

Честно казано, Кикудзи добре разбираше, че роялът нямаше нищо общо със състоянието на Юкико. А и тя не свиреше толкова добре, та да проявява претенции към инструмента.

— Пък аз помислих, че не ти харесва. Така често сядаш зад рояла, но не свириш, а само гледаш в някаква точка.

— Това няма нищо общо с рояла — чистосърдечно каза Юкико и изглежда искаше да добави нещо, но размисли.

— Значи, стори ви се, че седя разсеяна. А кога?

Роялът стоеше в хола — обикновена, обзаведена в европейски стил стая до антрето. Нито от столовата, нито от своята стая на втория етаж Кикудзи можеше да види какво прави Юкико, седнала зад рояла.

— Да, понякога наистина се замислям… В къщи беше много шумно. Почти не беше възможно да поседиш и да помислиш спокойно.

Кикудзи си представи дома, в който е израснала Юкико. Там винаги беше шумно и весело. Това беше щастливо семейство — баща, майка, братя, сестри, винаги пълно с гости.

— А когато се срещнах с теб преди сватбата, мислех, че си мълчалива.

— Аз ли? Аз съм ужасна бъбрица. Наистина. Случваше се често да седим с мама и по-малката ми сестра и да бъбрим безспир. Не знам, може би от всички ни аз съм най-мълчаливата. Мама не може да мълчи. Като започне да говори пред гостите, не може да спре. В такива случаи аз се стараех да говоря по-малко, а то не е много удобно. Сигурно и на вас ви е омръзнал нейният светски брътвеж. Може да си помислите, че при такава майка дъщеря й трябва да е мълчалива и затворена… А по-малката ми сестра с всички сили й подражава…

— Изглежда, майка ти се е надявала ти да се омъжиш за по-блестяща партия…

— Да — откровено кимна Юкико. — Сега говоря значително по-малко, отколкото в къщи.

— Ами че ти цял ден си сама.

— Да, но когато се върнете в къщи, също не съм много разговорчива.

— Затова пък си много словоохотлива, когато се разхождаме.

И в паметта на Кикудзи възкръснаха спомените за разходките по вечерните улици. Юкико говори, без да спре, весело и оживено. Притиска се към него, често дори сама го хваща за ръката. Може би тя изпитва чувство на облекчение, когато излиза от дома им?…

— Разбира се! Нали се разхождахме двамата, сама почти не излизам и когато сме заедно, ставам ужасно приказлива. По-рано, когато се връщах отнякъде в къщи, веднага започвах да разказвам всичко с подробности, отначало на мама, след това на татко.

— Сигурно това е било особено приятно на баща ти.

За миг Юкико внимателно погледна Кикудзи.

— Знаете ли колко забавно беше? Аз преразказвам отново всичко, а мама ме прекъсва по сто пъти — пита едно и също нещо. А вече е чула разказа ми. Много беше смешно…

Юкико се беше откъснала от родния дом, от семейството си. Тя седеше с него, своя съпруг, в мрачната столова… Какво ли чувствуваше сега? За Кикудзи жена му все още беше загадъчно същество. Когато те започнаха съвместния си живот, той всеки ден откриваше у Юкико по нещо ново, като например малката светла бенчица между ресниците й.

А красиво очертаните й устни… Те също му изглеждаха непознати и учудващо невинни. Даже когато ги целуваше. Може би защото той не правеше повече нищо от това.

Кикудзи прегръщаше привикналата към целувките му Юкико и очите му се наливаха със сълзи. Тя беше такова трогателно и мило същество.

Изглежда, Юкико не страдаше много от това, че отношенията им не отиваха по-далеч от целувките, които си разменяха. Поне не толкова, колкото Кикудзи. Тя отговаряше на целувките му и вероятно за нея в това се състоеше очарователната новост и даже чувството за удовлетвореност в любовта. Друго тя не знаеше. Кикудзи често мислеше, че в подобни отношения между новобрачни има нещо мило и не си струва така да се измъчва заради неестествеността на това, което ставаше между тях.

Той с учудване забелязваше красотата на всичко наоколо: белият и зелен цвят на зеленчуците — репички и китайско зеле, които тя купуваше от съседния магазин, го умиляваше.

Нима ежедневието не предлагаше достатъчно щастие? По-рано, когато живееше в стария си дом заедно с прислужничката, и през ум не му минаваше да надзърта в кухнята, а зеленчуци дори не беше виждал.

— Не ви ли беше тъжно да живеете сам в такава голяма къща? — запита Юкико, когато се преместиха в новата квартира.

Този кратък въпрос развълнува Кикудзи. Той прозвуча като загриженост за него. Юкико се вълнуваше от всичко — от предишния му живот, от това дали не е тъгувал, когато е оставал сам.

Събуждайки се рано сутрин, Кикудзи се натъжаваше, ако Юкико не беше до него, въпреки че би било съвсем естествено тя да е станала по-рано, за да приготви закуската. Но на него така му харесваше да я гледа спяща! Той даже се стараеше да се събуди по-рано, за да може да я види, като спи. И винаги изпитваше леко безпокойство, ако не я виждаше до себе си.

Веднъж, завръщайки се по-рано в къщи, Кикудзи запита от входа:

— Юкико, как се казва твоят парфюм? „Принц Макиавели“, нали?

— Да, но какво се е случило?

— Нищо особено, просто една жена, с която разговарях във фабриката, ми каза, че се казва така. Някои хора имат много тънко обоняние!

— Интересно как е могла миризмата му да се пренесе и върху вашите вещи… — Юкико пъхна лице в сакото, току-що свалено от Кикудзи. — А-а, забравила съм шишенцето в гардероба.