Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (12)

1

Кикудзи изми зъбите си и се върна в спалнята. Прислужничката поставяше цветя във висящата на стената вазичка — декоративна тиквичка с дръжка.

Лягайки отново в леглото си, Кикудзи каза:

— Днес ще поспя до по-късно.

Той легна по гръб, отметна глава върху възглавницата и се загледа във вазичката, висяща в ъгъла на стенната ниша. Като влизаше в съседната стая, прислужничката запита:

— Ще ходите ли днес на работа?

— Няма да ида. Ще си почина един ден… Но няма дълго да се излежавам.

Кикудзи беше настинал — имаше силно главоболие и вече пет дни не беше ходил на работа.

— Слушай, къде успя да намериш това цвете? — посочи той към вазичката.

— До оградата… Само едно беше разцъфнало — дива Cuscuta Europea^[1]. Само е израсло. Тънко стебълце, малки листенца и едно-единствено цветче — обикновено, скромно, тъмновиолетово.

Но от малките листенца и от тъмновиолетовото цветче, висящи от покритата сякаш с потъмнял от времето червен лак тиквичка, лъхаше пролетна прохлада.

Старата прислужничка, която живееше в дома им още по времето, когато баща му беше жив, често беше изобретателна.

На висящата вазичка още се беше съхранил обеленият лакиран печат с името на майстора, а и на старата извехтяла кутийка, в която се е съхранявала, беше написано, че това е изделие от Сотан. Ако надписът не лъже, значи, че тази тиквичка беше на повече от триста години.

Кикудзи не се ориентираше добре в изкуството да подбира цветя за чайни церемонии, пък и прислужничката надали разбираше нещо от това, но на него му се стори, че това цвете е подходящо за утринна чайна церемония.

Кикудзи гледаше цветчето и си мислеше: едно нежно цветче, което няма да проживее и ден в тристагодишната вазичка…

Може би едно такова съчетание също има своята хармония? Може би така е значително по-изящно, отколкото да се поставят градински цветя в шино, имащо също около тристагодишна история…

Той изведнъж се разтревожи: колко ли часа живее това цветче?

На закуска Кикудзи каза на прислужничката, когато тя му сервираше:

— Мислех, че това цвете почти веднага ще увехне, а то още е свежо.

— Да, наистина.

Кикудзи се сети, че искаше да постави божури в подареното му от Фумико шино. Божури — в чест на спомена за госпожа Оота. Когато Фумико му подари шино, божурите бяха преминали, но някъде все още можеха да се намерят отделни цветове. А сега вече е късно.

— Бях съвсем забравил за тази тиквичка. Как успя да я намериш!

— Сетих се за нея.

— Не знаеш ли дали баща ми е слагал такова цвете в тази вазичка?

— Не знам, но струва ми се, че не е. Аз просто как сама го поставих. Нали е виещо се растение, а и тиквичката също… Помислих си, че…

— Какво? Виещи се растения ли?

Обезкуражен, Кикудзи се усмихна.

След закуската се опита да почете вестник, но главата отново го заболя и той се изтегна направо върху татами в столовата.

Прислужничката влезе, като бършеше мокрите си ръце.

— Ти оправи ли ми леглото?

— Не, но почакайте малко да разтребя и ще можете да си полегнете.

Когато се върна в спалнята, цветето от нишата и вазичката ги нямаше.

Кикудзи изхъмка. Махнала ги е. Сигурно за да не вижда той тъжното увяхване на цветчето.

Стана му смешно, когато прислужничката каза, че и цветето, и тиквата са виещи се растения. Сигурно тази стара жена по такъв начин е възприемала естетическите схващания на бившия си стопанин.

Подареният от Фумико съд стоеше празен в нишата.

Ако тя изведнаж дойде, ще й бъде неприятно от такова небрежно отношение към подаръка й.

Когато го донесе в къщи, Кикудзи същия ден постави в него бели рози и бледорозови карамфили.

Нали такива цветя стояха пред урната с праха на госпожа Оота — цветя, изпратени от Кикудзи на седмия ден след смъртта й.

На връщане от Фумико с шино в ръце, той влезе в същия цветарски магазин и купи от същите цветя, от които беше вземал предния ден — рози и карамфили.

Но след това не поставяше там никакви цветя. Струваше му се, че само като се докосва до това шино, изпитва такова вълнение, че нищо след това не е в състояние да го успокои.

Често, вървейки по улицата, той спираше изведнаж погледи си върху някоя жена на средна възраст и инстинктивно вървеше след нея. След като се опомняше, ставаше мрачен и си мърмореше под носа:

— Тегли ме, като престъпник…

И тогава виждаше, че жената съвсем не прилича на госпожа Оота. Само линията на бедрата й напомняха с нещо фигурата на вдовицата.

Все едно в такъв момент го овладяваше нетърпимо желание. Дъхът му секваше, но след секунда желанието му се сменяше от изумление, всичко това се преплиташе, наслояваше едно върху друго и той изведнаж идваше на себе си, като човек, току-що възпрял се от извършване на престъпление.

Престъпно желание… Откъде се взе то, питаше той сам себе си, опитвайки се да заглуши надигащата се в него страст. Но отговор нямаше, а тъгата по госпожа Оота растеше.

Стана му страшно — с такава сила усещаше живото тяло на мъртвата. Какво ще стане с него, ако това чувство го следва постоянно?…

Може би го терзае съвестта му, чувствата не му дават покой?…

След като положи шино в кутията му, Кикудзи си легне. Погледът му разсеяно се зарея в градината. Прогърмя.

Бурята, далечна, но страшна, се приближаваше с всяка из мината минута.

Светкавица проблесна между дърветата в градината. Но дъждът изпревари бурята. Гръмотевиците започнаха да се отдалечават.

Дъждът беше силен. Струите му вдигаха фонтани от пясък, по пътечките.

Кикудзи стана и набра по телефона номера на Фумико.

— Оота-сан се премести — му отговориха.

— Как!… — Кикудзи се стъписа — Извинете за безпокойството, но не бихте ли могли да…

Той разбра, че Фумико е продала къщата.

— Не знаете ли къде се е преместила Оота-сан?

— Извинете… една минута…

С него изглежда разговаряше някой от прислугата. След малко тя отново взема слушалката и назова адрес и телефон, сигурно ги четеше от листче. Кикудзи записа — дома на господин Тодзаки и номера на телефона. Позвъни там.

— Да, на телефона е Фумико… Извинете, че ви накарах да чакате…

Гласът на Фумико прозвуча неочаквано весело.

— Фумико-сан, познахте ли ме? Аз съм, Митани… А пък аз ви търсих у вас…

— Да?… Ох, не се получи много добре… Извинете ме, моля ви!…

Гласът й секваше и замираше като на майка й.

— Кога успяхте да се преместите? Съвсем неотдавна… И дори не ме предупредихте…

— Продадох къщата… От известно време живея у приятелката си, ползувам се от гостоприемството й…

— Значи, продадохте я?

— Да. Колебах се дали да ви съобщя. Отначало реших, че не е нужно. А след това се почувствувах неудобно.

— Защо сте се колебали?

— Не е ли трябвало?… Наистина ли така мислите?

Кикудзи изведнаж почувствува леката й свежест, сякаш се беше наплискал със студена вода. И сам се учуди, че може да изпита такова усещане от един телефонен разговор.

— Знаете ли, все гледам вашия подарък шино… Достатъчно е да го погледна и в мен възниква желанието да ви видя.

— Да?… А аз имам друго изделие — малка цилиндрична чашка. Миналия път исках нея да ви подаря вместо шино, но… Това е мамината чашка, от която тя пиеше постоянно и на ръба й е останало следа от червило… Аз…

— Какво?… Следа от червило?

— Мама така казваше…

— Как така? Следа от червило да остане върху керамика?

— Не! Не е това… Тази чашка има червеникав оттенък. А мама казваше, че червилото й е оставило следа. Сега вече, когато я няма, внимателно разгледах чашката. На ръба наистина има мътно петно, където червенината е значително сгъстена…

Нима Фумико говори съвсем равнодушно за всичко това? Кикудзи дори не беше в състояние да слуша, а камо ли да продължава разговора на тази тема.

Той прибързано каза:

— Тук дъждът е ужасно силен. А при вас как е?

— В момента, когато позвънихте, така тресна, че се свих от страх.

— След дъжда сигурно ще бъде по-свежо, а то от тази задуха… Днес съм си в къщи. Вече няколко дни не ходя на работа. Вие свободна ли сте? Можете ли да дойдете?

— Благодаря! Мислех да намина у вас, но преди това исках да си намеря работа. Тогава и щях да дойда, ако все пак бях решила да идвам.

Преди Кикудзи да успее да отговори, Фумико каза:

— Но така се зарадвах, че се обадихте, че веднага ще дойда… Въпреки че… сигурно не си струва повече да се срещаме…

Кикудзи изчака, докато дъждът престане, облече се и поръча на прислужничката да оправи леглото му.

Той уж нямаше намерение днес да кани Фумико, а ето че я покани. Дори сам се учуди.

Но още повече го учудваше усещането за лекота, което настъпи у него след телефонния разговор. След разговора с Фумико, тежестта на вината пред госпожа Оота се свали от раменете му.

Може би заради гласа на Фумико? Гласът на дъщерята възпроизвеждаше всички интонации на майката, сякаш с него говореше оживялата госпожа Оота.

Докато се бръснеше, Кикудзи се забавляваше: тръскаше от четката сапунена пяна върху листата на храстите, а след това мокреше четката под струите на дъжда, стичащи се от покрива.

Следобед някой дойде. Кикудзи изскочи в антрето, мислейки, че това е Фумико. Но пред него стоеше Тикако Куримото.

— А, това сте вие…

— Отдавна не съм била у вас и затова реших да ви се обадя. Как се чувствувате в такава горещина?

— Не много добре.

— Ай, ай, ай? И цветът на лицето ви е нездрав. — Тикако с намръщено чело разглеждаше Кикудзи.

Фумико сигурно ще бъде обута в европейски обувки, помисли той, а пък аз чувайки тропането на гета^[2] по плочките, реших, че това е тя…

— А вие, — погледна Кикудзи на свой ред към Тикако, — сте си сложили зъби… Много сте се подмладили.

— Да, имах малко свободно време… Само дето са прекалено бели! Но нищо, скоро ще потъмнеят.

Минавайки в стаята, където малко преди това лежеше Кикудзи, Тикако погледна към стенната ниша.

— Нищо няма, чисто и празно — каза Кикудзи.

— Да, празно. Какво да се прави, нали постоянно валеше. Но цветята биха могли… — Тикако се обърна към него. — А какво решихте да правите с това шино?

Кикудзи мълчеше.

— Не мислите ли, че е по-добре да го върнете?

— Това си е моя работа.

— Не е съвсем така.

— Във всеки случай, не сте вие тази, която ще ми казва какво да правя с него.

— Не е така… — Тикако блесна ослепително с изкуствените си зъби. — Аз за това съм дошла, да ви дам съвет. — Тя изведнаж протегна ръце и направи жест, сякаш гонеше някого. — От този дом трябва да бъдат изгонени магьосническите заклинания…

— Не ме плашете, моля ви!

— Но аз искам да предявя определени искания. Като сватя…

— Ако имате предвид дъщерята на Инамура-сан, то аз съм в и много благодарен, но се отказвам.

— Какво говорите, какво говорите! Да се отказвате от брака си с девойка, която ви е по душа, само заради това, че сватята не ви харесва! Това е глупаво! Сватята е всичко на всичко едно мостче. Така че, минете по това мостче. Баща ви винаги се ползуваше от услугите ми безцеремонно.

Върху лицето на Кикудзи се изрази явно недоволство. Но Тикако вече се беше увлякла. Раменете й бяха приповдигнати, както винаги, когато говореше с апломб.

— А как иначе? С мен е значително по-леко, не е както с госпожа Оота… Въобще добре би било да ви разкажа за отношенията между мен и баща ви. Но, за съжаление, няма много за разказване. За баща ви аз бях празно пространство. А минутното увлечение избухна и почти веднага изгасна. Дори не успях да ахна… — Тикако наведе глава. — Никога не съм му се сърдила за това. Винаги се радвах, когато можех да му бъда полезна. А той винаги се ползваше от услугите ми, винаги когато имаше нужда… Мъжете обичат това — да се ползува от услугите на жените, с които са имали някакви отношения. Впрочем, аз не съм в загуба. Благодарение на баща ви в мен се разви здрава житейска мъдрост.

— Хм…

— Така че всичката моя насъбрана мъдрост е на ваше разположение.

Може би тя за себе си е права, помисли Кикудзи. От Тикако изведнаж повя безгрижие и сигурност.

— Кикудзи-сан, разберете, човек не може да бъде благоразумен и мъдър, ако в него е силно мъжкото или женското начало.

— Така ли? Значи, мъдростта е привилегия на средния пол?

— Презирате ли ме? Но само когато се превърнеш в същество от среден пол, започваш да разбираш и мъжете, и жените. Не ви ли учудва това как госпожа Оота се е решила да умре, оставяйки дъщеря си съвсем самичка? Нали младата Оота-сан никога не е имала друг близък човек на този свят, освен майка си. Мисля, че майка й се е надявала на някого. На вас, например, вие да се погрижите след смъртта й за момичето…

— Как смеете!

— Аз много мислих върху това. И у мен се появи подозрение… Нали госпожа Оота със своята смърт попречи на вашия брак. Досещате ли се? Всичко не е така просто. Имаше тя причина да умре.

— Имате чудовищна фантазия — каза Кикудзи, но сам беше поразен от думите на Тикако. Сякаш мълния го бе заслепила.

— Кикудзи-сан, нали казахте на Оота-сан за сватосването ви с дъщерята на Инамура-сан?

Кикудзи отлично помнеше, че го е казал, но направи учудена физиономия.

— Аз ли? Доколкото си спомням, вие съобщихте на господ Оота по телефона за евентуалния брак!

— Да, съобщих й и я помолих да не пречи. Същата нощ тя и умря.

Настъпи мълчание.

— Интересно, откъде знаете, че аз съм й звънила — отново заговори Тикако. — Тя идва ли у вас?

Кикудзи се смути и се обърна.

— Ясно, идвала е! Помня как тогава тя извика в слушалката.

— Прекрасно! Излиза, че вие сте я убили!

— Можете да смятате, че съм аз. Така ще ви бъде по-леко. Свикнала съм да играя ролята на злодейка. Затова и баща ви ме ценеше, че при необходимост винаги отлично се справях с тази роля. Ето и днес се явих в същата роля пред вас. Не заради баща ви, а така — по собствена инициатива.

На Кикудзи се стори, че тази жена не може да си намери място от злоба и хроническа ревност. Но Тикако продължаваше съвсем спокойно да говори, сякаш разглеждаше собствената си длан.

— А вие не трябва да се интересувате какво става около вас, Кикудзи-сан. Ако ви е много неприятно, махнете с ръка — нахална жена, все се бърка не в своите работи. През това време ще разруша магията и добрият брак ще се състои.

— Ще ви помоля повече да не споменавате за този добър брак.

— Добре, добре, на мен самата не ми се ще да забърквам в такова свято дело госпожа Оота… — Тикако изведнаж смени тона и гласът й стана по-мек. — Междувпрочем, Оота сан не беше толкова лош човек… Тя сигурно се е молил, пред смъртта си вие да се ожените за дъщеря й. А на вас и дума не е промълвила за това…

— Пак с вашите глупости!

— Но така е било! Нима не мислите, че на нея никога не е минавало през ума да ожени дъщеря си за вас? Ако мислите така, значи витаете из облаците. Тя наяве и на сън мечтаеше само за едно — за вашия баща. Това дори може да бъде квалифицирано като цялостност на натурата й. Тя и дъщеря си забърка, живееше като в кошмар. И в края на краищата се самоуби… Гледайки я отстрани, човек може да си помисли, че някакво проклятие тегне над нея… И защо трябваше да разстила мрежите си…

Кикудзи срещна погледа на Тикако. Като в състояние пред екстаз тя показваше бялото на малките си очички и в същото време гледаше право в него. Той не издържа и се извърна.

Кикудзи й позволи да се разприказва, не я спря. И не толкова заради собствената си уязвимост, колкото заради вцепенението, обхванало го след чудовищното предположение на Тикако.

Нима госпожа Оота действително е искала да го ожени за дъщеря си?… Подобна мисъл не беше минавала през ума му. Пък и не вярваше на тия неща.

По-вероятно бе това да са злобни и необосновани мисли на Тикако. Ревността й беше така безобразна и незаличима, както петното на гърдата й…

И все пак думите й го поразиха като ударите на мълния.

На Кикудзи му стана страшно.

А може би той сам е мечтал за това някъде дълбоко в душата си.

Нали има на тоя свят случаи, когато влечението на един мъж към майката след известно време се прехвърля към дъщеря й… Но Кикудзи все още беше опиянен от обятията на госпожа Оота, как можеше да се увлече от дъщеря й? И все пак нещо го теглеше към това момиче, привличаше го с цялото му тяло, без той сам да забелязва това. Нима наистина под влиянието на магьосническия й чар?

Сега му се струваше, че след близостта си с госпожа Оота той е станал съвършено различен човек. Нещо в него умря, нещо онемя.

Влезе прислужничката.

— Госпожица Оота е тук. Каза, че ако имате гости, ще дойде друг път…

— Какво?… Да не си е отишла?

Кикудзи бързо изскочи в антрето.