Ясунари Кавабата
Хиляда жерава (30)

6

В градчето Такеда,

24 октомври.

На гарата в Такеда всеки път, когато отпътува влак по линията Хохисен, пускат плочата „Луна над развалините на замъка“ Тук разказват, че композиторът Рентаро Таки създал музиката под впечатленията си от развалините на замъка Окаро в Такеда. Около двадесета година от управлението на императора Мейдзи^[1] бащата на Таки пристигнал по тези места и станал началник на областта. Рентаро се е учил в Такеда в началното училище по старата система на обучение. Сигурно често е ходил да играе сред развалините на замъка.

Рентаро Таке починал в тридесет и петата година от управлението на Мейдзи^[2], още съвсем млад — около двадесет и петгодишен. Само три години по-възрастен, отколкото съм сега аз.

Спомням си, че в гимназията говорехме с приятелката ми: „Искаме да умрем на двадесет и пет години.“ Мисля, че това го каза тя, но може да съм била и аз. Сега ми се струва, че съм го казала аз.

Авторът на стиховете „Луна над развалините на замъка“ Бансуй Цутий почина тази година и в Такеда, сред развалините на замъка Окасиро, преди моето пристигане се е състояло тържество, посветено на паметта му. Разказват, че авторът на музиката и авторът на стиховете се срещнали един път в Лондон. Това е било отдавна, по времето, когато баща ми е бил дете. Може би именно тази среща в чужбина на младия музикант с поета да е послужила като стимул за създаването на „Луна над развалините на замъка“. А може и да не е, не знам. Това не е толкова важно — важното е, че са ни оставили такава хубава песен. Няма човек, който да не я е тананикал.

А какво ще оставя аз след единствената си среща с вас?

Едно гениално детенце, като Рентаро Таки…

Така си помислих изведнъж и сама се учудих на себе си. Сега се намирам в родните места на баща ми и може би заради това ми идват такива фантастични мисли, за които се осмелявам да ви пиша. Знаете ли какво става с жена, навестена от подобни мисли, опасения, от неизвестно откъде внезапно нахлула радост? Тя започва да изпитва странен трепет. Изпитвали ли сте в душата си някога такова безпокойство, каквото цари сега в моята? Колко странен, съвсем неочакван за мен трепет. Изведнъж се почувствувах жена. Размечтах се какво би било, ако…

Сигурно бих скрила детето си от вас и бих го възпитавала сама. Чувствувам в себе си такава решителност. И знаете ли защо? Защото за мен това би било неизбежна съдба. Нека решителността ми да е напразна. Това ви учудва, нали? А аз, жената, едва помислих за това и се измъчих, изтормозих се. Впрочем всичко вече премина.

Просто спомних си миналия сърдечен трепет, когато на гарата в Такеда зазвуча „Луна над развалините на замъка“.

Четири страни — четирите посоки на света,

обградени с верига от диви планини,

и положен в средата,

притихнал, е градът Такеда

и нестихващият шум на есенни води.

Песента чух тази сутрин, когато излязох на разходка из града. Вървях по моста, над „шума на есенните води“ и изведнъж чух песента. На гарата бяха пуснали плочата. Вчера не я чух — нали пристигнах от Кудзю с автобус.

Дойдох до гарата, привлечена от мелодията, след това се върнах на моста — реката е недалеч от гарата. Песента продължаваше да звучи и аз постоях около парапета, наблюдавайки бързо течащата вода. Отляво, нагоре по течението брегът е полегат, но силно нарязан. Навсякъде скали, а между тях са се сгушили малки къщички, по-точно колиби. В подножието на една скала жена переше бельо. Зад гарата се извисяваше скалиста стена, по която се стичаха тънки струйки вода. По-нагоре пищно са разпрострели златистите си корони дърветата. Тук-там личаха запазили зеления си цвят листа.

Крачех из града на баща си и мислех за вас. Сега вече познавам този град. Той е много малък. Вчера, когато пристигнах, вече се здрачаваше и не забелязах това. Просто учудващо: в каквато и посока да тръгнеш, ще се натъкнеш на отвесна скала. Имам усещането, че са ме поставили в средата между четири скалисти планини.

Вчера, когато чичо запалваше цигара, обърнах внимание на кибритената кутийка. Върху етикета й беше напечатано: „Лилави гори, прозрачни води и такедски красавици.“

Аз се разсмях.

— Съвсем като в Киото!

— А какво? Вярно си е! По-рано така и говорехме: „Такедски красавици.“ Тук от древни времена процъфтява югей^[3], или поне свиренето на кото^[4], чайна церемония и т.н… А що се касае до водата, тя при нас е удивително чиста и вкусна. Забеляза ли издълбаните каналчета около домовете? Наричат ги „иде“, защото водата в тях не отстъпва на кладенчовата. Я детството си ние с баща ти всяка сутрин си изплаквахме устата с тази вода. И съдовете миехме с иде.

Такеда наистина напомня с нещо Киото. Поне с изобилието на храмове. В малкото градче с население около десет хиляди жители има повече от десетина будистки храма и над десет шинтоистки.

— Впрочем в наши дни — продължи чичо — красавиците се изселиха…

И той изреди красавиците, живеещи някога в Такеда и преместили се в Токио.

Чико не беше съвсем прав. Разхождайки се по улиците, видях красиви, облечени с вкус жени. Когато приближих тунела в края на града — скалата от моята страна беше червеникава от цвета на есенните листа, а там, около изхода — зелена от покрилия я мъх, — срещу мен се зададе красиво момиче, облечено в бял пуловер, много ефектен на зеления фон.

В центъра на Такеда преминава асфалтирана търговска улица с гирлянди от фенери. Но ако завиеш малко встрани, попадаш в старинно провинциално градче с тихи улички, навеси и огради, здраво сковани от пропити със смола дъски. Къщите са с хамбари — от камък или от кирпич, измазани в бяло. Оказва се, че почти всичко тук е построено отново: през десетата година от управлението на Мейдзи^[5]. По време на войната между Севера и Юга градът е изгорял до основи. Останали са само няколко здания в горната му част. Връщайки се в къщи, отново заговорих за Такеда.

— Нима сте успели да обиколите всичко тук, Фумико-сан? — учуди се леля ми.

Наистина за половин ден успях да обиколя всичко. Всички местни забележителности: дома, в който е живял Танамура Тикуден, тайния олтар на кириштан^[6], камбаната „Сантяго“ в шинтоисткия храм Накагава, Шинтоисткия храм Хиросе, развалините на замъка Окасиро, водопровода Уодзуми, будисткия храм Хекуин.

Болшинството жители на Такеда досега почтително наричат Тикуден „Тикуден-сенсей“. Пътят, по който пристигнах вчера от Кудзю, е старинен. На времето по него са пътували феодали, придружени от пищна свита, учени и художници от провинцията Бунго, такива като Тикуден и Хиросе Тансо. В бившия дом на Тикуден се е запазил чайният павилион, където те с Рай Саньо са се наслаждавали на спокойствието на обреда. В градината, между павилиона и къщата, расте бананово дърво с пожълтели изпокършени листа. По дърветата играят слънчеви отблясъци. Съхранила се е зеленчуковата леха, от която според преданието Тикуден е угощавал Рай Саньо. До дома-музей на великия художник има ново здание на картинната галерия. Тук има и помещение за чайна церемония. Разказаха ми, че често, когато ценителите на изкуството се събират да пият чай, в това помещение окачват платна на Тикуден в стила на Южната школа.

Тайният олтар на кириштан се намира близо до дома на Тикуда. Той представлява доста просторна пещера, издълбана в скала, скрита зад гъсталаците от бамбук. Върху камбаната „Сантяго“ беше изгравиран надпис: „1612. Santiago Hospital!“ Собственикът на старинния замък в Такеда бил християнин.

В двора на къщата на Тикуден виси градински фенер „орибе“. Зад каменната ограда на къщата има пътека и ако се върви по нея нагоре, надясно, а след това наляво, излизаш до къщата, в която, както казват, живеят потомците на Фурута Орибе. Аз само го погледнах и сърцето ми заби силно. Легендата гласеше, ако не се лъжа, че синът на Фурута Орибе пристигнал в Такеда и се заселил в самурайския квартал, на улица Камидоното.

Не мога да забравя, когато ви видях за пръв път на чайната церемония в храма Енкакудзи, и Юкико Инамура, преди да ви поднесе чая, попита:

— А в каква чашка?

— Наистина в каква? Най-добре може би ще е ето в тази орибе.

Госпожа Куримото добави, че това е любимата чашка на баща ви, която той й подарил. Но нали тя по-рано принадлежеше на баща ми! А след смъртта му мама я беше дала на вашия баща… И Юкико-сан ви поднесе чай в същата тази черна чашка и вие го изпихте!… Аз не смеех да вдигна очи и тогава мама произнесе:

— Аз също бих искала да пия чай от тази чашка!

Може би в този ден мама е изпила отровата, отредена за бъдещата й съдба?…

Даже не мислех, че в родните места на баща ми ще си спомня с такава яснота тази чайна церемония! Но… ако черната чашка още е у госпожа Куримото, моля ви, вземете я на всяка цена и направете така, че да изчезне безследно. Като мен…

Вече се запознах с града на баща ми — в общи линии, разбира се — и сега го напускам. Вероятно тук няма да се върна повече никога. Писах за него така упорито и много само заради това, че тук, в родните места на баща ми исках да ви кажа последните думи за сбогом. Вие надали ще получите това писмо, но ако все пак го изпратя, знайте — то е последното.

Разгледах и развалините на замъка Окасиро. Това действително са развалини — освен крепостната стена нищо друго не е останало. Затова пък в центъра на бившето укрепление се извисява хълм, чието предназначение очевидно е било стратегическо. На фона на ясния есенен ден видях планините Сомо и Катамуки, а насреща планината Кудзю. Небето беше абсолютно чисто, само над върха Тайсендзан, от страната, където режеше високопланинското плато и превалът, по който вървях, висеше леко облаче.

Мислех, че съм се сбогувала завинаги с вас там, в планините, под сянката на смърчовете. А сега отново и отново говоря за прошка. Сигурно това изглежда като малодушие, желание да се отдалечи истинската раздяла. Не, не, такава мисъл изглежда нелепа и неприемлива за мен. Решена съм завинаги да изчезна от живота ви. Аз съм жена и ще намеря в себе си сили.

Простете ми!

И спете спокойно!

Още в началото на пътешествието си аз ви писах да се ожените за Юкико-сан. Това, разбира се, е ваша работа. Вие сте свободен да постъпвате, както пожелаете. Знайте само едно: нито мама, нито аз сме пречка за вашата свобода и вашето щастие. И никога за нищо повече не ме търсете.

В продължение на шест дни, докато пътувах, продължавах да ви пиша за дреболии и глупости. Колко са досадни жените! Разделяйки се с вас, бих искала да ме разберете. А сега мисля, че това са празни думи и за жената по-важно е друго: да бъде до някого, дори неразбрана. Кой знае за какво разбиране мечтае сега. Може би съвсем противоположно.